На пръв поглед тези три жени са точно такива, каквито са и всички други жени в Южна Корея. Те са около 40-годишни или малко отгоре. Говорят корейски, но са се родили отвъд границата, която разделя двете Кореи не просто на две държави, а на две планети.

Тези жени са от Северна Корея и в южната част са се озовали след пълни с драми бягства през Китай. На тях им е провървяло в нещастието - успели са да избягат. Тези жени разказваха своите истории в Комисията по правата на човека в Сеул, която се намира до екстравагантната стъклена сграда на столичното кметство.

Бегълците от Корейската народнодемократична република (КНДР) стават все повече и повече. Те са прогонени от недостига на продукти, от политически преследвания и от перспективата за по-добър живот извън пределите на най-изолирания и в същото време най-жестокия режим в света.

Но пътят към по-добър живот често коства големи страдания. Чун Сил Ли е родена през 1968 г., няколко години е служила като офицер в армията на Северна Корея. С една дума, тя е имала достатъчно прилично положение в обществото, доколкото въоръжените сили на КНДР са на първо място като авторитет в страната. В средата на 90-те години страната била обхваната от глад, свършвали и парите. В армията вървели уволнения и Чун Сил Ли се озовала на улицата. Изведнаж тя останала без средства за съществуване. В държавата, която представя себе си като рай за трудовата интелигенция, работниците и селяните, тя не можела да си намери работа. Жената имала малка дъщеря и в един момент решила да емигрира през Китай. Първият опит обаче се провалил. "Хванаха ме, а после ме биха и измъчваха. Вързаха ме и ме бодяха с игла. Когато виках, ми казваха: "Значи още имаш сили да крещиш?" И ме мъчеха още по-силно. А дъщеря ми бе принуждавана да гледа всичко това", разказва Чун Сил Ли.

През 2007 г. тя успяла да мине границата с Китай през река Ялу, но след това започнал нов кошмар. Тя попаднала в ръцете на търговци на хора от граничните райони, които често използвали избягали от КНДР жени. Чун Сил Ли и дъщеря й били разделени. Твърди се, че момичето било продадено някому. Оттогава майката не е виждала детето си - тя не могла да го открие. "Ако е жива, сега трябва да е на 9 годинки. Но аз не зная нищо за нея. Тук живея от 2007 г., но това е безумен живот, пълен с депресии", казва жената.

Тя споделя, че на хората, които не са от КНДР, е сложно да се обясни колко лошо е там. "Чужденците идват само в Пхенян. Но там всичко е направено така, че да не се вижда нищо лошо.



А по селата хората умират от глад.



Мнозина не получават никакви заплати просто защото няма пари. Чуждестранната помощ пък не стига до никого - тя се прибира от армията", разказва Чун Сил Ли.

По-различна, но не и по-добра е участта на 43-годишната Чун Пьон Ким. Тя е от северната част на КНДР, където е работила като завеждащ цех в текстилна фабрика. Властта обаче свършила парите за заплати и фабриката била закрита. Чун Пьон Ким се опитала да припечелва от търговия със злато, което в КНДР е забранено. Тя била арестувана и пратена в затвора. "Храната в държавата не достига, а в затвора това е валидно двойно повече. Налагаше ми се да ловя змии и насекоми, иначе там няма да оцелееш. Затворниците често умираха от глад и болести. Веднъж видях как из затвора бягаше куче с парче човешка ръка в устата", спомня си жената. Когато излязла от затвора, за нея имало само едно решение - да бяга през Китай в Южна Корея (севернокорейците не могат да поемат прекия път на юг заради телената граница с Южна Корея, силно охранявана от режима. Затова те трябва да тръгнат на север и през Китай да стигнат до Южна Корея - б. р.)

Тази година корейците отбелязаха 60-годишнината от края на войната през 1953 г. "Празнуването" обаче бе твърде своеобразно. През пролетта КНДР систематично заплашваше с унищожение Южна Корея, Япония и САЩ, а преди това през декември 2012 г. извърши трети ядрен опит. Все пак работата не стигнала до война или до по-малък въоръжен конфликт, но по думите на Чун Пьон Ким



мнозина в Северна Корея искат война с Юга



колкото и странно да е това. Разбира се, не защото те искат Южна Корея да бъде унищожена. "Някои хора са толкова отчаяни, че наистина искат война. Те се надяват, че тя по някакъв начин ще доведе до прелом. Че ще се случи нещо, което ще промени към по-добро сегашното положение", обяснява Чун Пьон Ким.

В Китай Чун Сил Ли се запознала със сънародничката си Ким Чу Кьюн, която сега е на 40 години. От Северна Корея тя също не могла да избяга от първия път. В Китай си намерила работа в ресторант, но собственикът на заведението няколко месеца не й плащал заплата. Когато Чун Пьон Ким започнала да му се оплаква, той я предал на полицията. И тя била депортирана у дома. Ако така може да се нарече това, което чакало жената в страната й. Тя твърди, че в затвора надзирателите я били и крещели: "Ти си никоя, ти не съществуваш!" Когато след година и половина излязла от затвора, Чун Пьон Ким се чувствала повече мъртва, отколкото жива. Но тя не се отказала от идеята си и отново избягала в Китай. И този път успяла да се добере до Южна Корея.

Там бегълците ги чакат продължителни разпити. Целта е да се изясни доколко е достоверна историята на лицето. Тези, които бъдат одобрени след такова интервю, получават правото да пребивават в Южна Корея. Разбира се, това не означава, че техният живот ще бъде лесен. Но той изобщо не може да се сравнява с ужасите в КНДР. "Тук живеем малко като чужденци. На севернокорейците например им е трудно да намерят хубава работа. Ние се отдалечаваме един от друг дори в езиково отношение. Учудих се на езиковите различия. Ако Корея още известно време бъде разделена, хората на север и на юг по всяка вероятност ще престанат напълно да се разбират един друг", казва Чун Сил Ли.

Режимът на Ким Чен Ун се мъчи да държи 25-те милиона севернокорейци в колкото се може по-голяма изолация. Там има мобилни телефони и интернет, но оттам нито можете да се обадите в чужбина, нито да влезете в чуждестранни сайтове.

Законът забранява слушането на южнокорейски радиостанции и гледането на южнокорейски филми - това означава лишаване от свобода. Въпреки това бежанките казват, че нещо се променя и положението вече не се намира под пълен контрол на властта.

На въпроса вярват ли хората на официалната пропаганда, че животът извън Северна Корея е много по-лош, Чун Сил Ли отговаря: "През 70-те и 80-те години в това вярваха твърде много севернокорейци.



Но днес вече не.



И въпреки забраната върху филмите и радиопредаванията от чужбина хората имат представа какво става извън страната. Те си отварят очите, все по-силно става убеждението, че режимът дълго няма да просъществува."

Но Пхенян се съпротивлява на предизвикателствата и промените. Парите отиват предимно за армията и въоръженията, включително за ядрени опити и за ракети с далечен обсег на действие. Колко хора са умрели от глад от 90-те години насам, не може точно да се преброи. Някои емигранти твърдят, че са измрели над един милион жители.

"Лично аз съм против светът да дава помощ на Северна Корея. За онези, за които е необходима, помощта така или иначе не достига, хората дори не знаят за нея. Това само удължава живота на режима", категорична е Чун Пьон Ким, оставила в КНДР роднини, включително сестра си.

Чун Пьон Ким се надява да доживее до обединението на двете Кореи. Но тя смята, че това няма да стане, докато семейство Ким не загуби по някакъв начин властта (вече трето поколение Ким е на власт, преди Ким Чен Ун страната бе управлявана от баща му Ким Чен Ир, а преди това от дядо му Ким Ир Сен).

Но как това може да стане и кога? "Мнозина може да се учудят, но това би могло да стане по-рано, отколкото си мислим", усмихва се бившата затворничка от Северна Корея.