Манол К. седи в кафенето пред РУМ-а в "Младост 2" и премята дълга касова лента със сметки за топла и студена вода. Той за това е и дошъл от село - да си плати сметките. Дребни суми (кой знае как!) се навъртат и когато стопаните не са вкъщи. Приятели и съседи спират на масата му, отдават му разсеяно внимание и продължават към търговската част или към аптеката. Това му е на Манол нещо като временна приемна и той спазва тази традиция, макар че сезонът е напреднал, хладно е и не му е никак комфортно да седи навън. "Студена е София - отбелязва той. - Слънце грее, а зъбите ми тракат. При нас е друго, цяла зима се разхождам по една вълнена жилетка."
При тях - това е в селото му. Някога Манол работеше в администрацията на един голям ВУЗ, човек с възможности и с "положение", но преди четири-пет години буквално се изсели от София в някакво село край Осъма. Повъртя се,повъртя се из "Младост" като пенсионер и решително се изнесе натам. Чувахме го да казва: "Животът тук е жива отрова. Спрат ли ми докторите тениса, веднага се махам." Имаше си някакво страдание, та тенисът му "висял" на честна дума. Накрая наистина му го забраниха и той наистина се "махна". Сега седи пред кафето загорял след дългото лято, ръцете му и те изпечени и тежки, само косата му съвсем на свършване клони. Нацепил осем кубика дърва за зимата - отговаря, когато го питат за здравето. Иначе не работи селска работа, само градината в дворчето "чопли". Не става от него земеделец, нито за това е отишъл.

Защо е отишъл, е въпрос,

който възниква при всяко негово завръщане.
Беше човек светски и обичаше да се движи "в обществото". Рядко пропускаше театрална премиера, мяркаше се в артистичните клубове, винаги можеше да намери билети за мач или за представление. Познанството ни се крепеше на една странна причина - Манол бе един от съседите, които ми връзваха възел на вратовръзката. Или както казваше друг от тях, царство му небесно доцент Косьо Заимов, нашата връзка бе вратовръзка. Бяха всичко трима души, не остана и един. Косьо се помина, с Н. вече не си говорим, а Манол замина на село. Имам фобия към вратовръзки, то си е друга тема, но когато това се оказваше неизбежно, все някой помагаше да се впримча в клупа. Манол беше последна резерва, защото беше най-зает и най-трудно откриваем, но възлите му бяха най-впечатляващи: големи и някак бухнали, за всеки повод различни. Това се случваше не повече от веднъж-дваж годишно, а в действителност и не всяка година, но винаги ми разваляше настроението. Имам лоши спомени: няма да забравя как веднъж сложих вратовръзка и в същия ден се ожених. Имало е много желаещи да ме посветят как се връзва възел, но нито веднъж не се справих. Някак ръцете не ми се подчиняваха. Само Манол не напираше да ме обучи - той се гордееше със своя майсторлък и си пазеше тайните. За рождени дни и по други поводи получавах вратовръзки за подарък и обикновено му ги давах за носене - в моя гардероб те просто щяха да чакат кога ще им мине модата.
След като и тримата ми майстори на възли вече не са на разположение, се оказа, че прекрасно минавам и без вратовръзка - или избягвам такива събития, или се появявам като инакомислещ. Сега и Манол споделя, че на него също му харесало - на село ще му се смеят. Само да се бръсне всеки ден не могъл да отвикне. Полека-лека си идваме на думата: Защо? Защо заключи софийския си дом и защо се "оттегли" в глухата провинция? Или по-точно, защо се "махна"? Единствено за да му стигат парите ли?
Обяснението му напомня онези на най-будните емигранти от последните години. Не е от нужда, не е от бедност, а

от непоносимост към нравите, към стила, към въздуха на тукашния живот

Към нетърпимата гледка от физиономии и търбуси, към телевизионната им наглост и самодоволство, към меланхолията заради съсипаната човечност и духовност, към унизителната безпомощност в постигането на елементарна справедливост, към цялата безнадеждност, кодирана във възгледите и в плановете на днешната политическа класа. Манол не го изрази точно така, естествено, той не е така високопарен, има стройно чувство за мярка, но се постара някак да се поясни. "Помниш ли - рече, - преди имаше един израз "вътрешна емиграция"? Може би защото не беше лесно да заминеш някъде. Ти си тук, но си като в чужбина - прекъснал си връзката с тукашния живот, с тукашния строй, с тукашните отношения, с тукашните заблуди, ако щеш. Днес за вътрешна емиграция не се говори, но колко хора са чужденци в отечеството си? В него за тях няма тръпка, няма бъдеще, няма надежди. Няма дори любопитство или дори яд. Някои сме на село, други дори на село не са. Тази "вътрешна емиграция" днес е по-голяма от действителната..."
Това го каза Манол, специалист по възлите за вратовръзка. Един възел, пред който и той се бе оказал безсилен. Такъв възел не се разплита просто с "оттегляне" на село или където и да е. Такъв възел трябва да се разсече. Ако има кураж. А и време...
А иначе днес и така се въртим около емигрантите и бежанците. Разликата се дискутира оживено. Стана ясно и на децата: първите се стремят към перспектива, вторите просто опитват да се спасят. Само че никой не казва дали днешните вътрешни емигранти утре няма да се събудят вътрешни бежанци?