Някъде към пет и половина сутринта жена ми влетя в спалнята и започна да чука с лъжица по едно канче.

Не стига това, ами и крещеше:

- Ставай, ставай, ставай!

Веднага скочих на крака, защото в сънената си паника помислих, че ни напада някоя съседна държава - или съседка на съседната, и най-добре ще е да се завра под леглото или да вляза в гардероба. Жена ми обаче не ми даде време ни за едното, ни за другото.

- Падни на земята и ми дай двайсет! - изкрещя.

Не разбрах какви двайсет точно очаква да й дам, а и вече се бях поразсънил:

- Ама какво ти става, как може да ме будиш така?

В отговор получих само укорителен поглед и продължително чукане с лъжица по канче; реших да внеса ориентировъчен въпрос:

- Ти наред ли си?

- Аз съм си наред - викна жена ми, - но някои други не са!

Колкото и рано да беше, осъзнах, че става въпрос за мен - в един брак има някои неща, които просто си ги знаеш.

- Защо да не съм наред, какво ми е?

- Не си ходил в казарма, това ти е! Излежавал си се по студентските банки, докато хората са ходили да набиват крак и са правели лицеви опори.

Постепенно взех все по да не разбирам абсолютно нищо, а това чувство винаги ме е карало да съм безкрайно предпазлив, особено край жена ми.

- Гълъбче, ще ми обясниш ли като на идиот за какво в крайна сметка ми крещиш този път?

Жена ми удари за последен път канчето, хвърли ми поглед от типа "не мога да повярвам за какъв съм женена", тикна ми пред носа страница от вестник и нареди:

- Чети!

Зачетох.

- Щом водата заври, в нея се пускат добре оваляните в брашно кюфтета, а след като се сварят, се прави застройка от 2 бр. жълтъци и киселото мляко...

- Не рецептите, идиот - прекъсна ме жена ми, - горе вдясно, голямото заглавие!

Зачетох и него.

- Военният министър Ангел Найденов съобщи, че стартира начална военна подготовка за учениците от 9-и и 10-и клас. Предвижда се да се въведат 90 часа военно обучение и във висшите учебни заведения...

Надолу буквите на статията ставаха все по-малки и не ми се четеше; вдигнах въпросителен поглед към жена ми.

- Е? - успя да ме изпревари тя.

- Какво?

- Как какво, как ще се почувстваш, когато се окаже, че синът ни знае повече за шмайзери и пищови от теб?

Какви шмайзери, какви пищови... а и какъв син, още нямаме деца?!

- Аз съм добър родител и мисля в перспектива... - прочете мислите ми тя.

- Но някои други не са, нали? - прочетох и аз нейните - неизречени.

- Прави опити да бъдеш оригинален колкото искаш - каза жена ми, - но да знаеш, че от днес въвеждам военно положение вкъщи. Не искам някой ден, когато синът ни порасне и стане девети клас, да знае повече от баща си за това как се варди родината!

- Но, гугутке - опитах да контрирам аз, - за какво вардене на родината ми говориш, нали знаеш, че армията ни е професионална, нали знаеш, че сме в НАТО...

- Тишина! - изквича жена ми. - Цяла нощ съм гледала военни филми! Знам как се хвърля лимонка, как се превзема хълм, как се говорят мръсотии с бойните другари... А ти какво знаеш? Нищо не знаеш! Щом децата ще учат как функционира армията и що е то автомат, какъв родител ще си, ако и ти не знаеш! - и преди да отговоря каквото и да е, тя ме изпревари: - Калпав родител, ето какъв! Кал-пав! А сега падни на земята и ми дай двайсет!

Има моменти в живота, когато заради общото семейно спокойствие човек просто трябва да върши глупостите, които иска от него половинката му. Затова паднах на земята и започнах да правя лицеви опори, абсолютно убеден, че още от утре ще спра вестниците на жена ми.