Ако някога бъдат събрани всички размишления за чая, изразяващи възхищение, преклонение и благоговение пред тази изключителна напитка, вероятно би се получила огромна и мъдра книга с най-благородни, вдъхновени и нежни мисли на много от най-добрите умове от Европа, Азия и Америка. В същото време неговата история е щедро белязана от мрачните страни на човешката природа.

"Колкото и странно да звучи, до днес човечеството си е дало среща само в чашата чай. Това е единствената азиатска церемония, която заслужено се радва на всеобща почит. Белият човек се надсмива над нашата религия и нрави, но без колебание е приел кафеникавата течност", пише преди 100 години японецът Какудзо Окакура в забележителната "Книга за чая" - рядко елегантно изследване на чая като важна част от историята, философията и културата на Изтока.

Според него "чаизмът (култът към чая) представлява истинския дух на източната демокрация", а церемонията около неговото приготвяне, поднасяне и пиене е израз на една "морална геометрия, доколкото определя нашия усет за пропорция спрямо вселената...



Той е лишен от арогантността на виното,



от стеснителността на кафето и престорената невинност на какаото".

"Тази възхитителна напитка примирява мъжете с трезвеността", отбелязва английският свещеник Джон Овингтън (XVIII в.). "Щастлив съм, че не съм се родил преди чая", казва неговият колега и съвременник Сидни Смит. Сигурно без него Англия щеше дълго да тъне в онова безметежно пиянство, познато от картината на У. Хогарт "Gin lane". "Какъв довереник стана чайникът, откакто това нежно растение навлезе сред нас. Колко треперещи устни са се успокоявали от него", споделя Уилям Текери. "Докато има чай, има и надежда", бил казал друг важен англичанин. "По никакъв начин не ме интересува безсмъртието, интересува ме само вкусът на чая", твърди будисткият монах Лу Тун. "Екстазът е пълна чаша чай и парче захар в устата", уточнява Александър Сергеевич Пушкин.

Като всеки продукт със стара история и обширна география, произходът на чая е обгърнат от различни легенди. Според най-популярната той бил открит за света преди около 5000 години от китайския император Шън Нун. Това станало съвсем случайно. По време на някакво пътуване, докато преварявал вода за пиене, воден от чисто хигиенни съображения, в чашата му паднали някакви листенца. Императорът харесал новия вкус. През следващите векове на тези листенца от многогодишното растение Camellia sinesis било писано да упражнят изключително влияние върху китайската, японската и корейската култура, да покорят Европа и по-голямата част от света, да наместят ритъма на английското всекидневие и руската представа за уют, да се превърнат в бит, религия, цивилизация, култура и икономика. Чаят станал причина за интерконтинентални измами и кръвопролитни войни, но вдъхновил също красиви и елегантни откровения за живота.

Използван първоначално като лекарство, около II-I в. пр. н. е. той вече бил търговска стока, а след VIII в. станал широко разпространена напитка в Китай. През 782 г. китайският императорски двор наложил данък върху производството му в размер на 1/3 от добива, а 50 години по-късно този стратегически продукт бил обявен за държавен монопол.



Така чаят станал политика



Заради него през 1318 г. пламнало известното въстание на Червените забрадки.

Проникването на чаения храст извън пределите на Китай било бавен, но неотразим исторически процес. В Корея и Япония той бил пренесен през VI в. По същото време се появил и в Индия, но дълго време останал затворен сред тесния слой на будистките монаси.

В Западна Европа чаят проникнал в края на XVI век. Неговите първи медиатори били холандски и португалски моряци. В Англия стигнал сравнително късно - в средата на XVII век, но за сметка на това тук му предстояло да играе важна роля в живота на държавата. Той твърде бързо завладял не само високите социални слоеве, но и простолюдието. Между 1699 г. и 1708 г. вносът се увеличил шест пъти - от 40 000 фунта на 240 000, което предопределило не само ритуалното му присъствие във всекидневието, но и сериозната му роля в икономиката и политиката. Той е в основата на активната английска външна политика в Азия през XVIII и XIX век.

Твърди се, че преди да навърши пълнолетие, кралица Виктория трябвало да спазва пуританските капризи на някаква гувернантка, която смятала чая и четенето на в. "Таймс" за сатанински занимания. Миг след коронацията младата кралица си поръчала чаша чай и последния брой на вестника. Първите й думи след това били:



"Сега знам, че наистина управлявам"



Каноничният fife o'clock се ражда през 40-те години на XIX век в салоните на Бедфордската дукеса Ана. Следобед благородната дама огладнявала и чаят със сандвичи и сладки бил приятна утеха преди вечерята. Първоначално го поднасяли в четири, а не в пет часа.

Естествено, като всяко нововъведение, чаят освен възторжени почитатели имал и своите противници. През 1756 г. английският пътешественик Джоунас Хенуей публикувал "Есе за чая, разглеждан като вреден за здравето, пречка за индустрията и водещ до осиромашаване на народа", в което пише, че от него мъжете губят откъм осанка и привлекателност, а жените - откъм красота. Тази странна оценка едва ли би се запомнила, ако същият човек не беше свързан с още нещо, дълбоко британско. Твърди се, че точно той занесъл първия чадър в Лондон от Персия.

През 1840 г. заради чая започнали т. нар. опиумни войни с Китай. Британската икономика вече била силно зависима от тази стока, а неговото купуване предполагало пренасяне на огромни суми по море, което, от една страна, било рисковано, а от друга, можело да предизвика финансов колапс. Източноиндийската компания намерила решение, като създала плантации за опиум в Индия и превърнала този продукт в



разменно средство при търговията с чай



Китайските императори опитали да предпазят своите поданици от коварството на европейските "дяволи", но не успели. Силата на английското и френското оръжие отворила китайските пристанища за европейски търговци, а двете стоки, които пораждат зависимост (чаят и дрогата), затворили цикъла на един безкраен пазар.

Заради чая Англия загубила своите колонии в Америка.

През 1767 г. английският парламент дал монополни права за внос на Източноиндийската компания, която можела сама да определя цените. Тя веднага качила митото на 200%. Мярката ударила не само потребителите, но и търговците, които вече били свикнали ритмично да забогатяват от контрабанден внос. Това изострило отношенията между колонията и метрополията, за да се стигне до известното "Бостънско пиене на чай". През декември 1773 г. възмутени бостънци потопили 227 тона чай от кораби, които чакали разтоварване. След това Войната за независимостта била неизбежна. Пред алтернативата да пият скъп чай американците избрали свободата. По-късно те извършили с чая две неща, които



у истинския англичанин предизвикват лека погнуса



През лятото на 1904 г., по време на световното изложение в Сейнт Луис, американски търговец предложил първия студен чай (iced tea), а четири години по-късно нюйоркчанинът Томас Съливан пуснал на пазара чай в торбички (tea bags).

Антъни Бърджис в едно есе за чая твърди, че без него Англия не би могла да удържи на натиска на Хитлер през Втората световна война. Истински шанс за Чърчил било обстоятелството, че англичаните запазили някакви чаени маршрути в Червено и Средиземно море.

Извън политиката и бизнеса и на изток, и на запад около чая витае ореола на свещеното лично пространство. Поканата за чай в Англия е специален вид учтивост, форма на близост или поне намек за скъсяване на дистанцията.

В Япония неговата церемония е много по-стара и поради това е натоварена с много повече философска дълбочина и символика. Тя възниква след XV век като особен етикет, основан върху философията дзен. Самата церемония е много сложна, извършва се с 27 прибора от двама души. За да се усвои до съвършенство и да се вникне в дълбокия смисъл на детайлите, са нужни години. В нея има няколко правила, които вероятно всеки привързан към чая и добрите нрави европеец би оценил и прегърнал. Този, който влиза в чаена церемония, трябва да е с чисто лице, чисти ръце и най-важното - с чисто сърце. (Това няма нищо общо с чекистите на Дзержински). По време на церемонията не се говори за житейски неща, т.е. няма никаква политика. Никой не може да обижда никого с думи или действия. Никой не може да доминира в разговора. Ако тези правила на чаената церемония можеха да се превърнат в общоприети политически принципи, новият световен ред би излъчвал много повече красота, етика и благородство.



Текстове към илюстрациите

1. Улична продавачка на чай в Амстердам. Живопис, XVII в.

2. Чаена церемония, цветна гравюра от Шидземара, 1800 г.