Казусът направо разлюля интегритета ми. Колегите историци - кви колеги, бе, кви колеги, вълците в гората са им колеги, пиянки нещастни! - Драганов и Рабаджиев седнали да пият в окупирания Университет. Седнали, седнали, те само руснаците пият всякак, освен седнали - прави или опънати под столом. Ма защо точно водка и баш Back to USSR, да ги пита човек и отговор да не чака.

Изобщо преподавателска срамота и академична излагация!

Прави са милите ни ранобудни къснозрейки! Ама как готино са ги спипали за неподстриганите професорски вратлета, а! Като един гигантски Павлик Морозов се възправят те, готови да предадат на справедлива екзекуция близките и уважаваните Vivat academia, Vivant professores и прочие вивати и виванти!

Вчера сънувах един от приятелите си (лека му пръст!). Велик историк, велик културолог, велик ректор на Университета след началото на промените.

Искам да ви разкажа за него, за проф. Николай Генчев. Тя историята няма да е много весела, едва ли става за успешен памфлет, дето се вика. Но е важна. За урок става. За укротяване и очовечаване на Морозовците - също.

Кольо не беше сухо-документален историк. Беше скептичен мъдрец. Ровеше из миналото с изследователска страст, оживотворяваше го с критични анализи и емоционални отклонения. Хомеричният му смях кънтеше под арките и витражите, ироничната му усмивка осветяваше мрачните коридори, логическото му слово и чувството за хумор омагьосваха студентите.

Понякога стряскаше чугунените номенклатури. "Знаете ли, питаше хитро, кога бях най-добре? При Вълко Червенков бях най-добре!" И когато им увисваха възмутените челюсти, добавяше: "Щото тогава ми ставаше!" За днешните любители на тъпи реклами дообяснявам: "Щото тогава е вдигал самолета!"

Освен великолепни научни трудове, написа великолепна "Краткосмешна история на България". Подписа я с псевдоним - Никола Веранов. Не съм го питал защо. Най-вероятно "Никола" от "Кольо", "Веранов" - от рецензентското "Верицата ти!", с което вярваше, че ще го засипят. И се оказа донякъде прав.

Трябваше да организираме първата официална среща: аз - като министър, той - като ректор. Отидох му на крака, в университетския кабинет. "Кольо, му викам, г-н Ректор, с теб можем да се срещнем навсякъде - в Министерството, на пейката под Паисий, в "Яйцето". Предпочетох да дойда тук, защото съм убеден, че в България ректор на Университета е повече от министър на образованието!" После изгонихме сътрудниците и си попяхме. Помня, пяхме: "Строчит пулеметчик за синий платочек, что был на плечах дорогих!" Помня, пяхме: "А березки, как девки босые, на прощанье мне машут листвой". Потом не помню, както е казал самият Высоцкий, дошел до точки.

Много вечери сме прекарали с него в "Яйцето". Особената акустика под извитите сводове, парадоксалната чуваемост допринасяше много за пълнотата и теоретичната избистреност на докладите, отиващи в Държавна сигурност. Не се смущавахме все пак да членоразделяме на висок тон: "Такъв ли ви е социализмът, бе?"; "Какъв ще да е този социализъм, бе?"; "Това изобщо не е социализъм, бе!"... Или да ревем: "Артиллеристы, Сталин дал приказ! Артиллеристы, зовет Отчизна нас! Из сотен тысяч батарей за слезы наших матерей, за нашу Родину - огонь! Огонь!"

Е, не беше лишен човекът от миниатюрни човешки слабости. Понякога губеше мярата. Пийваше повече. Имаше защо. Налягаха ни проблемите на всекидневието. Тоталитарните ограничения натежаваха.

Случвало се е да го крепим по пътя към домашния уют. Случвало се е да преплита крака (но никога - мисли!). Стотици колеги са го виждали. Но не съм чул - честно! - подигравки, вайкания ("Вай, вай!", "Академична излагация!", "Къде отива престижът на Университета!", "Божке! Божке!" и пр.), най-малко пък - патологични Морозовски вопли за морална екзекуция и административни наказания. Дребните човешки недостатъци избледняваха пред заслуженото уважение към големия български интелект и смелата гражданска позиция.

Ако някой би посмял да пусне иронична усмивка зад гърба на Кольо Генчев, щях да го ритна. Без капка колебание. Не само аз, всички преподаватели и всички студенти щяха да го ритат от университетската библиотека до Калотина.

Та това искам да кажа: за човека трябва да съдим не по пороците; за човешките пороци трябва да съдим по човешки!

Другото е ранобудна животинщина!