:: Разглеждате вестника като анонимен.
Потребител:
Парола:
Запомни моята идентификация
Регистрация | Забравена парола
Чува се само гласът на енергийните дружества, допълни омбудсманът
Манолова даде петдневен ултиматум на работодателите да предвижат проекта
От ВМРО и „Атака” обявиха, че няма да подкрепят ГЕРБ и ще гласуват против предложението
Платформата протестира срещу бъдещия закон за авторското право в онлайн средата
Корнелия Нинова споделяла идеите на Джоузеф Стиглиц
Дванайсет момчета може да прекарат месеци блокирани в пещера в Тайланд (видео)
СТАТИСТИКИ
Общо 433,539,839
Активни 232
Страници 18,490
За един ден 1,302,066
Интервю

Българските автори се лансират в чужбина само от преводачите

Нашите агенти не продават по международните панаири, само купуват чужди заглавия, твърди писателят Захари Карабашлиев
Снимка: архив "Сега"
Захари Карабашлиев
Захари Карабашлиев е роден през 1968 г. във Варна. Завършва българска филология в Шуменския университет и учи художествена фотография в Щатския университет на Охайо. Печели популярност още с дебютния си роман "18% сиво". Следват сборниците с разкази "Кратка история на самолета" (удостоен с "Хеликон" за 2009-а), и "Симетрия". Автор е на пиесите "Аутопсия", "Неделя вечер"и "Откат". От началото на тази година е главен редактор на издателство "Сиела".







- Г-н Карабашлиев, не стана ли така, че "американската мечта" я осъществихте в България? Влязохте в "Сиела" като дебютант с първата си книга "18% сиво", а 6 години по-късно сте главен редактор на издателството.

- "Американската мечта" е не просто американска, тя е човешка мечта, мечтата да успееш в нещо, а и да помагаш на другите да успеят. Ако аз имам пръст от тук нататък в нечия друга писателска кариера, ще съм най-щастливият човек. Учудва ме обаче, че когато говоря пред някоя медия, ме спират, щом произнеса името "Сиела" - било търговска марка. Това ме озадачава. Ние трябва да говорим за издателствата, особено за онези, които издават българска литература. Те на практика вършат работата, която Министерството на културата отдавна е загърбило, а именно - подпомагането, разпространяването на българската писменост. Издателствата освен бизнес план имат и културна стратегия. Ние например сега започваме приоритетно проекти, насочени към най-малките читатели - от 7 до 12-годишна възраст. Това е една растяща читателска група, която ако бъде заинтригувана и поощрена, може да прояви изненадваща активност. Не сме прави да казваме, че децата не четат. Те четат, ако имат интересно четиво.

- Първият ви роман излезе в доста държави. Как една българска книга стига до чуждестранния читател?

- Най-добрият вариант е да имаш агент. Но в България не можеш да имаш. Когато написах "18% сиво", се опитах да я предложа на няколко български агенции. Казах им: мисля, че тази книга ще има успех, не мога да се занимавам с търговската част на нещата, поемете я вие, пък ще вземате по 20% от всички мои печалби. Те ми обясниха как, защо и по каква причина това няма да стане. В България всеки първо ти обяснява как нещо няма да стане. След като българското издание на романа беше факт, през 2008 г. с мен в Калифорния се свърза френската преводачка Мари Врина-Николов. Каза ми, че чете книгата, предлага ми да преведе част от нея и да започне да й търси издател във Франция. След това ми се обади полска преводачка - Хана Карпинска, сръбска - Ивана Стоичков, после немска и т.н. След това се свърза с мен английската ми преводачка - Анджела Родел. Ето как една българска книга стига до чуждестранния читател. Преводачите са истинските амбасадори на нашата литература. За съжаление те не са много и нямат никаква подкрепа от нашите институции, което за език като българския, толкова малък, е просто задължително. Каква част от света говори английски? Една четвърт! Те нямат нужда да си подкрепят преводачите, но ние имаме, ако още сме с намерение да оставаме на тази територия като носители на този език.

- Как си обяснявате пасивността на нашите литературни агенции?

- Ум не ми го побира! Да продаваш автори е доста изгоден бизнес всъщност. Но нашите агенти работят еднопосочно - отвън навътре. На всеки панаир на книгата - във Франкфурт, в Лондон, българските литературни агенции участват единствено като купувачи на чужди заглавия. На хиляди чужди заглавия. Аз не съм видял нито един случай на български автор, продаден в чужбина. Малките скандинавски страни също са на тези изложения, но те са там с изключителната цел да продават финландски, норвежки, датски автори. Нека никой не се заблуждава, че спрямо България има някакъв световен заговор или че нямаме интересни писатели. Ние чисто и просто не ги предлагаме. Какво пречи на българския литературен агент, който има контакти с чуждите издателства, защото пазарува от тях, да предложи еди-коя си книга на "Галимар", ФСЖ, или "Рандъм Хаус"? Пречи му единствено добрата воля.

- Доста години прекарахте в САЩ. Как се популяризира един писател там?

- Важен фактор са тамошните читателски клубове. След официалното представяне на книгата в някоя книжарница обикновено авторът получава покана за гостуване от някоя такава неформална общност. Беше ми много интересно първия път. Покани ме един бук клуб от Сан Хосе. Бяха около 20 жени - преподавателки, библиотекарки, лекарки, всички бяха чели книгата и пълни с въпроси. Започна се една много приятна дискусия за сюжета, за героите, за България... Сервират се закуски, разговорът става по-сърдечен, започват да споделят и те. И така постепенно се получава хем разговор за литература, но най-вече за култура, обмен на идеи. След това ме поканиха от друг читателски клуб, на който първият се похвалил колко приятно е минала срещата; след това от друго място... Ето така - влизайки в такава мрежа от читатели, авторът опознава публиката си. Направи ми впечатление, че бук клубовете са предимно от жени, което ги прави много свързани не само с женското писане, но и с женското четене.

- Има ли такова?

- Начинът, по който една жена чете, е много по-различен от консумативния начин, по който един мъж чете. Когато затвори книгата, тя не казва "Дайте ми следващата книга!", а продължава да мисли, четенето продължава. Жената - говоря малко на едро, дано не звучи обобщаващо - чете по-задълбочено.

- В момента в Ню Йорк поставят пиесата ви "Лисабон". И то в култовия театър "Ла Мама". Кога е премиерата?

- На 27 март, в Деня на театъра. Репетициите трябва да започнат скоро. Режисьор е изключително талантливият и посветен Христо Христов. В една от ролите е македонско-австралийския актьор Тони Наумовски - страхотен е. Продуцира се от един от големите нюйоркски театрални продуценти - Воза Ривърс. На мен, да ви кажа честно, цялата тази работа ми се вижда невероятна. Още повече, че физически не присъствам там, сред екипа.

- А за какво сте им?

- В Америка е малко по-различно. Там драматистът (така наричат зад Океана автора на пиеси, "драматург" е онзи, който подбира репертоара на театъра) плътно участва в процеса чак до деня на премиерата. За разлика от киносценариста, който снася яйцето и после по-добре да не се мярка на снимачната площадка. Има и друго отличие между двамата: драматистът е ниско платен, той не може да живее от пиесите си, но затова пък се ползва с изключителния авторитет на голям творец. Докато кинаджията е малко черноработник, затова пък му плащат отлично.

- Защо "Лисабон"?

- Защото беше комисионирана от града Лисабон. Някакъв човек ми се обади: "Така и така - казва - аз съм този и този, преподавам в университета в Лисабон и съм нает от общината да контактувам с писатели от цял свят. Идеята е всеки да напише по нещо за нашия град". "Но аз никога не съм бил в Лисабон" - рекох накрая. "Нищо - успокои ме той, - напишете пиеса за един град, в който никога не сте били". И така, както уклончиво се измъкнах уж да помисля, ето че започнаха да ми идват наум разни образи, идеи, започнах да нахвърлям нещо... Спомних си един мой стар приятел, който веднъж каза: "Ти струваш толкова, колкото можеш да намериш назаем". И така се появи сюжетът. Двама мъже завързани за столове. Не знаят къде са. Чакат едно обаждане по телефона, с което ще им се съобщи откупът. И търсят истината: какви са те, каква е цената на свободата им, колко са готови да дадат за нея. Първоначално пиесата беше едноактна - от 12 минути, и в такъв вид мина премиерата й в Лисабон. Героите обаче продължиха да живеят, дописах още една сцена, после още една и така. Виж колко странен е пътят на думите! Трябва да внимаваме какво отказваме понякога. Когато отказваш, затваряш пътя на нещо. Приемането е големият ключ, то ти отваря нови посоки. А Лисабон продължава да е град, в който никога не съм бил. Но сега, вече по-близо, в Европа - ще го направя скоро.
14
5564
Дай мнение по статията
СЕГА Форум - Мнения: 
14
 Видими 
14 Февруари 2014 19:29
Захари
Успех с/в Сиела!

Как си личи, когато човек си разбира от призванието - кратко и ясно формулира проблема с "износа" на литература. Без ненужно мрънкане за липсващата държава-кърмилница и прочие дежурни вопли...

В една от ролите е македонско-австралийския* актьор Тони Наумовски - страхотен е.

Тони е възпитаник на Театралния департамент на НБУ и НАТФИЗ (клас на др. Сергей). Дрезгавият му глас е много добър за определен тип песни, които като всеки македонец (роден е в Австралия, но израсъл в Битола) знае.
Жалко за сътрапезниците му, че не пие, та да пее повече...

* Ех, този пълен член, колко е труден - нали, мила Редакцийо!
14 Февруари 2014 20:10
Тя Хана Карпинска трябва да е на 100 години вече... Та скоро няма да има кой да лансира българските автори, от инструкции за употреба се изкарват по-добри пари.
14 Февруари 2014 22:34
Всички пътища да са ви отворени И сцени - също.
Само ние сме виновни, че сме непознати за света.
15 Февруари 2014 05:56
Тя Хана Карпинска трябва да е на 100 години вече..


Чак на 100 не е, но гони 70-те. Но е един от последните мохикани, останали по света. Всъщност тук е и ролята на държавата - ние нямаме подготвени добри млади преводачи нито в чужбина от български на съответния език, нито тук за превод на художествена литература (за класика и не смея да мисля!) от чужди езици на български. Говоря за художествен превод. Единственият вид превод, за който се заделят средства и се осигурява необходимата апаратура, е симултанният. По разбираеми причини. Но това е съвсем друга професия, почти обратна на художествения превод. Няма разбиране на спецификата на художествения превод - добро знание на двата езика не е достатъчно, за да имаме добър преводач на художествена литература. Повечето държави имат някакви програми, с които подпомагат лансирането на своята класическа и съвременна художествена литература в чужбина. Испанците например се грижат за хонорара на преводача на чужд език. Французите - за отстъпки или опрощаване на сумите за авторски права. Руснаците имат стипендии за преводачи на руска литература със сключен с издателство договор за превод. И т.н.
А у нас за семинарите на българистите, които се провеждат всяко лято, пари вечно няма, а пристигат невероятни младежи - от Япония до Мексико.
Ние вече нямаме дори преводачи от руски и на руски - в Русия нашите "сподвижници" измряха, останал е един-единствен, но нашата държава изобщо не се интересува от него и той е принуден дори сам да си търси спонсори за издаване на преводите си на български поети на руски. Нямаме културна докрина. Не си даваме сметка, че нямаме по-добри посланици (и на България, и на българската култура) в чужбина от шепата българисти там. Аз имам от години вече план за обучение на млади преводачи на худжествена литература у нас, защото единствената магистратура в СУ от два семестъра (макар и много добре замислена като програма и с много добри, уникални преподаватели) е крайно недостатъчна. Не че някой ми е обърнал внимание до този момент - само се кима с глава и там остава. А не се изискват кой знае какви средства - по-скоро разбиране на проблема и съдействие. Но нали нашата държава (не Родина) е обречена на изчезване - що да се хабим да си отглеждаме преводачи на художествена литература! А пък за редактори изобщо и дума не става. А редактори от къде ще вземем! Кой ще ги отгледа и обучи? Или както ми обясняваше един чичка по Костово време, участващ в съсипията на държавните издателства, "ще внасяме, госпожо, каквото не е рентабилно да се прави тук, ще го внасяме".
15 Февруари 2014 06:14
Културна доктрина няма как да имаме, защото и национална нямаме (освен ако не броим ясните сигннали, силните знаци, докладите и директивите за броя на половете от Брюксел ). Но руснаците продължават да се интересуват от нас - личен опит, правят немислими изключения само и само да се крепят научните ни междукултурни връзки - канят ни по конференции, публикуват ни статиите в годишниците на университетите си без такси правоучастие, дори и на български, защото действително няма вече свестни преводачи. Имам покана от европейско издателство да издам при тях каквото пожелая - ще мине през редколегия естествено, имам готова монография, но трябва някой да я преведе компетентно на руски. Е, няма такъв наоколо. При онази невероятна русистка и преводаческа школа, която имахме едно време и която беше целенасочено съсипана през 90-те, като руският отпадна от средното училище.
15 Февруари 2014 06:22
Не зная откога г-н Карабашлиев ръководи "Сиела", но действително има издателства с похвална политика по отношение на младите хора. Миналата година "Колибри" например правиха национален конкурс за художествен превод в два кръга за гимназисти, бакалаври, магистри и докторанти, като публикуваха в сборник най-добрите преводи (горда мама на единствения публикуван десетокласник пише тези редове ). Дерзайте, г-н Карабашлиев!
15 Февруари 2014 08:52
София,
15 Февруари 2014 09:36
При онази невероятна русистка и преводаческа школа, която имахме едно време и която беше целенасочено съсипана през 90-те, като руският отпадна от средното училище.
Преводачеството тръгва от езиковите училища. Всеки, който желае да учи руски, има възможност да го избере - по същия начин, както английски, немски и т.н. Няма никаква връзка м/у задължителното изучаване на кой да е език и преводачеството. А за сина ти - поздравления
А това е съвсем пресен пример за "реклама" на България, в частност Бургас.Натисни тук Прочетох, че общината имала идея да се сложат субтитри или дублаж на видеото на англ. Платили за създаване на видеото, качили го в мрежата и си останали с идеята...
15 Февруари 2014 09:39
Преводачеството тръгва от езиковите училища.


Преводачеството (на художествена литература, за каквото говорим в момента) тръгва от българската литература, от любовта към нея, Славе, плюс рядката преводаческа дарба.
15 Февруари 2014 10:50
Славе, наслушах се на реклами на "руски" език от някакви девойки по разни радиа, нагледах се на безумно написани на руски реклами и надписи по витрини в Бургас, недоумявам, като фирмите си правят рекламите, що не наемат филолози, ами някакви псевдополиглоти и полиглотки . Пък и руснаци могат да наемат в края на краищата - из центъра чувам повече руска, отколкото българска реч тая зима.
15 Февруари 2014 11:26
SvSophia
15 Фев 2014 10:50
Ето идея за конкурс - за ученици от езикови училища - "Да помогнем на чужденците да опознаят България" - хем полезно, хем приятно Правилно е писал З.К. - най - лесно е да кажем " не може да стане" /не че е нещо ново/.
Специално във фейса има куп сайтове, които уж ни рекламират, а са само на бг То не са виртуални музеи, туристически дестинации и т.н. И като им казах - най - нагло ми отговориха да преведа аз )))
15 Февруари 2014 11:33

Идеята е добра. Само дето... 90 % от бургаските студенти (търновските, пловдивските, етцетера) никога не са ходили в София, Пловдив, Копривщица, Варна, Сопот, Калофер... Музеят на Вазов е черна дупка, на Дебелянов - мъглявината Андромеда, Рилският манастир ... просто нищо... Затуй пък са брали ягоди в Англия на бригада. Нищо лошо, но и от Англия толкоз са видели.
16 Февруари 2014 05:44
***
16 Февруари 2014 05:50
***
Дай мнение по статията
Всички права запазени. Възпроизвеждането на цели или части от текста или изображенията става след изрично писмено разрешение на СЕГА АД