Захари Карабашлиев е роден през 1968 г. във Варна. Завършва българска филология в Шуменския университет и учи художествена фотография в Щатския университет на Охайо. Печели популярност още с дебютния си роман "18% сиво". Следват сборниците с разкази "Кратка история на самолета" (удостоен с "Хеликон" за 2009-а), и "Симетрия". Автор е на пиесите "Аутопсия", "Неделя вечер"и "Откат". От началото на тази година е главен редактор на издателство "Сиела".







- Г-н Карабашлиев, не стана ли така, че "американската мечта" я осъществихте в България? Влязохте в "Сиела" като дебютант с първата си книга "18% сиво", а 6 години по-късно сте главен редактор на издателството.

- "Американската мечта" е не просто американска, тя е човешка мечта, мечтата да успееш в нещо, а и да помагаш на другите да успеят. Ако аз имам пръст от тук нататък в нечия друга писателска кариера, ще съм най-щастливият човек. Учудва ме обаче, че когато говоря пред някоя медия, ме спират, щом произнеса името "Сиела" - било търговска марка. Това ме озадачава. Ние трябва да говорим за издателствата, особено за онези, които издават българска литература. Те на практика вършат работата, която Министерството на културата отдавна е загърбило, а именно - подпомагането, разпространяването на българската писменост. Издателствата освен бизнес план имат и културна стратегия. Ние например сега започваме приоритетно проекти, насочени към най-малките читатели - от 7 до 12-годишна възраст. Това е една растяща читателска група, която ако бъде заинтригувана и поощрена, може да прояви изненадваща активност. Не сме прави да казваме, че децата не четат. Те четат, ако имат интересно четиво.

- Първият ви роман излезе в доста държави. Как една българска книга стига до чуждестранния читател?

- Най-добрият вариант е да имаш агент. Но в България не можеш да имаш. Когато написах "18% сиво", се опитах да я предложа на няколко български агенции. Казах им: мисля, че тази книга ще има успех, не мога да се занимавам с търговската част на нещата, поемете я вие, пък ще вземате по 20% от всички мои печалби. Те ми обясниха как, защо и по каква причина това няма да стане. В България всеки първо ти обяснява как нещо няма да стане. След като българското издание на романа беше факт, през 2008 г. с мен в Калифорния се свърза френската преводачка Мари Врина-Николов. Каза ми, че чете книгата, предлага ми да преведе част от нея и да започне да й търси издател във Франция. След това ми се обади полска преводачка - Хана Карпинска, сръбска - Ивана Стоичков, после немска и т.н. След това се свърза с мен английската ми преводачка - Анджела Родел. Ето как една българска книга стига до чуждестранния читател. Преводачите са истинските амбасадори на нашата литература. За съжаление те не са много и нямат никаква подкрепа от нашите институции, което за език като българския, толкова малък, е просто задължително. Каква част от света говори английски? Една четвърт! Те нямат нужда да си подкрепят преводачите, но ние имаме, ако още сме с намерение да оставаме на тази територия като носители на този език.

- Как си обяснявате пасивността на нашите литературни агенции?

- Ум не ми го побира! Да продаваш автори е доста изгоден бизнес всъщност. Но нашите агенти работят еднопосочно - отвън навътре. На всеки панаир на книгата - във Франкфурт, в Лондон, българските литературни агенции участват единствено като купувачи на чужди заглавия. На хиляди чужди заглавия. Аз не съм видял нито един случай на български автор, продаден в чужбина. Малките скандинавски страни също са на тези изложения, но те са там с изключителната цел да продават финландски, норвежки, датски автори. Нека никой не се заблуждава, че спрямо България има някакъв световен заговор или че нямаме интересни писатели. Ние чисто и просто не ги предлагаме. Какво пречи на българския литературен агент, който има контакти с чуждите издателства, защото пазарува от тях, да предложи еди-коя си книга на "Галимар", ФСЖ, или "Рандъм Хаус"? Пречи му единствено добрата воля.

- Доста години прекарахте в САЩ. Как се популяризира един писател там?

- Важен фактор са тамошните читателски клубове. След официалното представяне на книгата в някоя книжарница обикновено авторът получава покана за гостуване от някоя такава неформална общност. Беше ми много интересно първия път. Покани ме един бук клуб от Сан Хосе. Бяха около 20 жени - преподавателки, библиотекарки, лекарки, всички бяха чели книгата и пълни с въпроси. Започна се една много приятна дискусия за сюжета, за героите, за България... Сервират се закуски, разговорът става по-сърдечен, започват да споделят и те. И така постепенно се получава хем разговор за литература, но най-вече за култура, обмен на идеи. След това ме поканиха от друг читателски клуб, на който първият се похвалил колко приятно е минала срещата; след това от друго място... Ето така - влизайки в такава мрежа от читатели, авторът опознава публиката си. Направи ми впечатление, че бук клубовете са предимно от жени, което ги прави много свързани не само с женското писане, но и с женското четене.

- Има ли такова?

- Начинът, по който една жена чете, е много по-различен от консумативния начин, по който един мъж чете. Когато затвори книгата, тя не казва "Дайте ми следващата книга!", а продължава да мисли, четенето продължава. Жената - говоря малко на едро, дано не звучи обобщаващо - чете по-задълбочено.

- В момента в Ню Йорк поставят пиесата ви "Лисабон". И то в култовия театър "Ла Мама". Кога е премиерата?

- На 27 март, в Деня на театъра. Репетициите трябва да започнат скоро. Режисьор е изключително талантливият и посветен Христо Христов. В една от ролите е македонско-австралийския актьор Тони Наумовски - страхотен е. Продуцира се от един от големите нюйоркски театрални продуценти - Воза Ривърс. На мен, да ви кажа честно, цялата тази работа ми се вижда невероятна. Още повече, че физически не присъствам там, сред екипа.

- А за какво сте им?

- В Америка е малко по-различно. Там драматистът (така наричат зад Океана автора на пиеси, "драматург" е онзи, който подбира репертоара на театъра) плътно участва в процеса чак до деня на премиерата. За разлика от киносценариста, който снася яйцето и после по-добре да не се мярка на снимачната площадка. Има и друго отличие между двамата: драматистът е ниско платен, той не може да живее от пиесите си, но затова пък се ползва с изключителния авторитет на голям творец. Докато кинаджията е малко черноработник, затова пък му плащат отлично.

- Защо "Лисабон"?

- Защото беше комисионирана от града Лисабон. Някакъв човек ми се обади: "Така и така - казва - аз съм този и този, преподавам в университета в Лисабон и съм нает от общината да контактувам с писатели от цял свят. Идеята е всеки да напише по нещо за нашия град". "Но аз никога не съм бил в Лисабон" - рекох накрая. "Нищо - успокои ме той, - напишете пиеса за един град, в който никога не сте били". И така, както уклончиво се измъкнах уж да помисля, ето че започнаха да ми идват наум разни образи, идеи, започнах да нахвърлям нещо... Спомних си един мой стар приятел, който веднъж каза: "Ти струваш толкова, колкото можеш да намериш назаем". И така се появи сюжетът. Двама мъже завързани за столове. Не знаят къде са. Чакат едно обаждане по телефона, с което ще им се съобщи откупът. И търсят истината: какви са те, каква е цената на свободата им, колко са готови да дадат за нея. Първоначално пиесата беше едноактна - от 12 минути, и в такъв вид мина премиерата й в Лисабон. Героите обаче продължиха да живеят, дописах още една сцена, после още една и така. Виж колко странен е пътят на думите! Трябва да внимаваме какво отказваме понякога. Когато отказваш, затваряш пътя на нещо. Приемането е големият ключ, то ти отваря нови посоки. А Лисабон продължава да е град, в който никога не съм бил. Но сега, вече по-близо, в Европа - ще го направя скоро.