Лудостта е относително състояние. Може ли някой да каже кой от нас всъщност е ненормален? И макар да бродя из Сентръл парк с проядени от молци дрехи, с хирургична маска, крещя революционни лозунги и се смея истерично, дори и сега се чудя дали вършеното от мен бе тъй безразсъдно. Защото невинаги съм бил онова, което обикновено се разбира под "нюйоркски уличен луд", който се спира пред кофите за смет и пълни торби с канап и запушалки за шишета. Нищо подобно, по-рано бях много известен лекар, живеех на горния край на Ийст Сайд, развявах се с кафяв "Мерцедес" и се обличах елегантно в цялата гама костюми на "Ралф Лорън". Трудно е да се повярва, че мен, д-р Осип Паркис, познато в миналото лице по театралните премиери, където се славех с голямо остроумие и страхотен обратен удар на тенис, ме виждат понякога с ролкови кънки надолу по Бродуей, небръснат, с раница и шапка с въртележка отгоре.

Дилемата, която ускори това катастрофално падение, бе: живеех с жена, която истински обичах - мила, очарователна и умна, с култypa и чувство за хумор, с която прекарвах с удоволствие времето. Обаче (проклинам съдбата!) - тя не ми подхождаше сексуално. Успоредно на тази връзка се промъквах нощем за рандевута с фотомодела Тифани Шмийдърър, чийто смразяващ кръвта интелект бе обратно пропорционален на еротичната радиация от всяка нейна фибра. Без съмнение "тяло, което не може да си отдъхне". Та тялото на Тифани не само не можеше да си отдъхне, не си разрешаваше и 5 минути за кафе. Кожа като най-фин атлаз, кестенява коса - лъвска грива, дълги грациозни крака и такава закръглена фигура, че да прокараш ръка по коя да е нейна част - все едно да те отнесе циклон. Това обаче не значи, че тази, с която живеех, Олив Чомски, бе физически отблъскваща. Ни най-малко. Всъщност красива жена с всички необходими качества на очарователен и остроумен културен хищник, но, грубо казано, дърво в леглото. Това може би се дължеше на факта, че когато светлината падаше под определен ъгъл върху Олив, тя, непонятно защо, ми приличаше на леля Рифка... Може би това се дължеше на кръвосмесителното табу, а може би лице и тяло като на Тифани Шмийдърър се появяват на няколко милиона години и възвестяват ледников период или унищожението на света чрез огън. Важното е, че моите нужди изискваха да имам най-доброто и от двете жени.

Най-напред срещнах Олив. След безкрайна верига от запознанства, при които нещо неизбежно не достигаше на моята партньорка. Първата ми жена бе много талантлива, но без чувство за хумор. Убедена, че най-смешният от братята Маркс е Зепо. Втората ми жена - красива, но й липсваше истинска страст. Спомням си веднъж, докато се любехме, се получи странен оптически ефект: за частица от секундата ми се стори, че се поразмърда. Шарън Пфлаг, с която живях 3 месеца, бе npeкалено враждебна. Уитни Вайсглас - прекалено отстъпчива. Пипа Мондейл, весела вдовичка, направи фаталната грешка да се застъпи за едни свещи, оформени като Лаурел и Харди.

Доброжелателни приятели безмилостно ми уреждаха срещи с непознати. Обявите от "Ню Йорк ривю ъв букс", на които отговарях от отчаяние, се оказаха също тъй безрезултатни, тъй като "поетесата на трийсетина години" се оказа 60-годишна; "колежанката, влюбена в Бах и Беоулф", приличаше на Грендел, а бисексуалната дама от Бей Еъриа ме увери, че не отговарям на нито едно от двете й увлечения. Това не означаваше, че от време на време щастието не ми се усмихваше в образа на някоя прекрасна жена, чувствена, умна, с внушителни препоръки и очарователна външност. Но подчинявайки се на някой древен закон, взет навярно от Стария завет или от египетската "Книга на мъртвите", те ме отритваха.

И така, аз бях най-нещастният мъж. Външно изглеждах ощастливен с всичко необходимо за един добър живот. Вътре в себе си търсех отчаяно любовта, която можеше да ме удовлетвори...

______

* Подзаглавието е от "После"