----

Боян Папазов е роден през 1943 г. в София. Сценарист е на филмите "Всичко е любов", "Една жена на 33", автор е и на много пиеси. През 2001 г. "Бая си на бълхите" получи награда от Съюза на артистите в България за най-добра пиеса. Представлението бе под режисурата на Крикор Азарян. Пиесата пък Demon sale бе отличена с първия "Аскеер" за драматургия през 2005 г. През март 2013 г. Боян Папазов за втори път спечели Голямата награда за българска драма "Иван Радоев" с пиесата си "Бясна, кривогледа и лакома", която вече се играе в Сатиричния театър.

----

- През декември 2013 г. имахте съвпадение на кръгла годишнина с премиера на сборника ви "Бая си на бълхите". Случайно ли беше?

- Не. Съвпадението беше по моя молба. Година по-рано, без да се познавам с госпожа Божана Апостолова, й писах, че ставам на 70 години и бих искал да имам сборник с най-добрите си пиеси, за да събера приятелите си на чаша вино в камерната зала на Народния театър. Не става дума за каприз. През 1943 г. родителите ми са гледали "Боян Магесника" от Кирил Христов в Народния, а аз, според ембрионалната педагогика, съм слушал представлението от утробата на майка ми. Решили са, ако плодът е в мъжки вариант, да бъде кръстен Боян. Затова пожелах да събера след 70 години най-близките си приятели в същия театър. Будистите биха казали, че става дума за колелото на Самсара, а християните, че е "возвращение на круги своя". Благодаря на Апостолова за този подарък.

- В новата ви пиеса героинята е учителка. Защо Бойка е учителка тъкмо по история (а не по български, например)? Има ли свой прототип в реалния живот?

- "Прототипи" са всички учители в моя род. Дядо ми Димитър, с когото съм израсъл, е бил учител по история в Първа и Втора мъжка гимназия в София. Той е един от основателите на Българското историческо дружество. Баба ми Райна по майчина линия, бежанка от Щип, е била начална учителка в София цял живот. С тази пиеса в края на живота си се покланям с благодарност не само на тях, но и на любимите си учителки от гимназията Душка Маркова и Катя Гончарова. Споменавам ги в пиесата с действителните им имена. Катя Гончарова, учителката ми по пеене, до смъртта си превеждаше от английски в кино "Дружба", днес "Одеон". Намериха я мъртва във фоайето на киното. Беше получила втория си инфаркт.

- Предварително ли възнамерявахте да вплетете в пиесата си стихове на Мирела Иванова, или идеята се роди в процеса на писане?

- Идеята се роди една нощ в четири часа сутринта. При мен, когато героите почнат да ме будят нощем, това е индикация, че писаницата ще я бъде. Събудих се с мисълта, че ако Бойка харесва любовните стихове на Мирела, ако счита поетесата за говорителка на свои преживелици и ги чете на околните като свои, пиесата ще получи ново измерение. Трябва да призная, че в гимназиалните ми години елегиите на Димчо Дебелянов бяха мой флиртаджийски инструментариум. Ще рече, мотивите на героинята ми са познати.

- Театрите често говорят, че нямало нова и добра българска драматургия. Така ли е, или това е един от рефрените на прехода без съдържание?

- Един от учениците на Юлия Огнянова - Леонард Капон, казва: "Юлия ме е учила да бъда човек. И като морал, и като честност, и като мислене. Това е всъщност режисурата. Оттам нататък е лесно." Бих повторил като Лео, че за драматургията са нужни морал, честност и мислене. Останалото е лесно. Затова не съдя колеги и отказвам да бъда "журист". Има вече такава професия. Но ще кажа похвални слова за кинодраматургията. Миналата година Асоциацията на кинорежисьорите ме предложи за член на комисията за игрално кино към Националния филмов център. За двете сесии прочетох около 120 сценария. Не знам колко проекта ще бъдат пуснати в производство, но имаше около 10 много добри сценария. Жалко, че всяко правителство традиционно не спазва Закона за филмопроизводството и колегите не получават възможност да работят. А когато правителството е закононарушител, човек е трудно да го обича.

- Казвате "закононарушител". Това означава ли, че се рушим откъм главата? Преживяваме ли обществен разпад?

- Това чувство имах, когато се появи тулумбаджията, който говори моя любим български език, както го говореха в детството ми файтонджиите на гарата. С жена ми прибягнахме до самоизолация и престанахме да гледаме телевизия. Въобще. Да го слушаме ни е напълно достатъчно. Но срамът, че този тулумбаджия ни е представлявал по света, не ни дава мира.

- Какво значи тулумбаджия?

- Така след Освобождението в София са наричали пожарникарите. Заради бакърените бъчви с конски впрягове. Да не се бърка със сладкиша. Сбъднаха се думите на великия Сталин, че всяка готвачка може да управлява държавата. Очаквам следващият премиер на България да бъде каруцар.

- Е, всяка професия е ценна, смятат профсъюзите, все пак. Вие например сте потомък на свещеници... Може ли днес църквата ни да е ценността, която ще ни сплоти?

- Първият свещеник в моя род по бащина линия (1824) моят прапрадядо Коста е бил нефелен като певец. А поп да не пее е лоша работа. Сигурно си е платил на търновския владика Иларион, един проклет грък, на когото дядо Славейков е ял попарата. Доколкото си спомням, партиархът в Цариград е плащал 1-2 милиона гроша подкуп на султана, за да пипне службата. Казано на днешен език, тези пари патриархът е трябвало да ги избие от подчинените надолу по веригата. Платец трябва да е бил и моя прапрадядо Коста. Може би затова един герой в моята пиеса "Бяс" казва: "Аз въртя бизнес с Бога без посредници." Аз съм на същия акъл.

- Какво имате предвид?

- Че сега сме пред избори и политшмекерите от всички партии отново станаха религиозни. Аз ги наричам религиозници. Етническите и религиозните разделения им докарват добра пара. Религиозниците са порода "българофили", които след третата ракия почват да хвърлят гьобеци. Говоря с омерзение за политшмекерите, защото се занимават с евтинджийско настървяване през 21-ви век в земите на полуостров, където е имало богомили до 13-и век и павликяни до 17-и и където политеизмът е бил толкова мощен, че е направил безбожници и селджукските турци и сефаради, дошли от Испания през 15-и век.

- Тогава политеизмът ли ни сплотява? Изобщо трябва ли ни сплотяване?

- Не вярвам в "сплотяване" около идеи, програми, платформи, каузи и прочие. Вярвам в сплотяване около мъртви исторически и културни личности и феномени. Ще дам пример. Като студент в Московския киноинститут с приятели няколко пъти ходихме на гроба на Сергей Есенин във Ваганковското гробище. Винаги заварвахме хора. Някои отливаха водка и тихо попийваха, някои подрънкваха с китара и пееха песни по негови стихове, някои просто стояха край гроба и мълчаха. Спомням си, едно момиче дойде, остави цвете, постоя на колене и си отиде. Там се ходеше на поклонение. Попитайте вашите читатели в Централните софийски гробища чии гробове се намират на първа линия от източната страна на църквата? Или друг въпрос: знаят ли къде е гробът на Алеко в софийските гробища?

- Е, нека не се следим, да не се хванем, както е в анекдота... Кажете по-добре за езика. Българският в пиесите ви звучи много пъстро, блести с диалектни свежести. В същото време младите ни го говорят все по-зле.

- С българския език се извършват две трансформации, за които не знам защо не се говори. Първата е, че се променя интонационно. Не забелязвате ли, че децата почти винаги завършват фразата с повишаваща се интонация, каквато е в руския и в английския? Те не го съзнават, доколкото всеки в някаква степен се опитва да говори новия език Globish. Втората трансформация е свързана с предлога "на", който вече придобива "универсални функции". Предлозите "за", "към", "при" са заменени с "на". Примерно вече не се казва условия ЗА работа, а условия НА работа.

- А работата страда в крайна сметка... Работата на театрала у нас наистина ли не се цени?

- Когато едни министерски умници затвориха театъра в Смолян, Теди Москов разправяше, че в Дюселдорф, когато намалили бюджета на театъра с 5 милиона марки, всеки данъкоплатец подарил 100 марки на театъра, което значи 100 милиона отгоре. И Теди напълно основателно казваше, че след като гражданите в Смолян не пишат петиции, не вдигат вой срещу управляващите и си мълчат, значи на театъра правилно са му ударили кепенците. Така че културните институции имат нужда от граждани. Останалото е въпрос на процедура, каквото е демокрацията. И понеже в момента се занимавам с клоунадите на Юлия Огнянова, ми се говори като клоун. Идеята ми за една клоунада е от думите на Бай Ганьо към Алеко: "Аз обичам супа. Чорбата е турско ядене." Клоунът тръгва по "политическата чаршия" да похапне, обаче веднага се изправя пред "кулинарен избор". От едната страна на чаршията е шопската кръчма "При тулумбаджията", от другата страна e ресторантът "При братушките". Той взема менютата и чете на глас, че в кръчмата мезето е "кьопоолу", а в ресторанта "икра из бакладжан". Кусва от едното, кусва от другото и заявява, че кьопоолуто и икрата из бакладжан хем се оказва, че са едно и също, хем са вкиснати ланшни мезеци. Как да яде, горкият?