![]() |
Националните празници са идеален повод масите да бъдат поведени като стадо, а партиите да си посъживят рейтингите. |
Забележително е, че патриотичният компот е единствената спойка между иначе напълно разединената ни и поляризирана по всички останали теми нация. Много хубаво, стига да не ставаше дума за откровени абсурди - само си спомнете баталията преди няколко години покрай проучването за картината на Баташкото клане, нарисувана през 1882 г. от Антони Пьотровски.
Формулата на патриотарството работи безотказно
покрай всякакви национални празници, а периодът 19 февруари - 3 март е особено наситен откъм емоции заради антитурския патос, който най-официално бива пуснат от бутилката от цялото държавно ръководство. С него по-лесно се пробутват най-различни политически наглости, които иначе населението по-трудно би преглътнало. Клишетата са толкова много и толкова банални, че така наречените "чествания на смъртта на националните герои" (ама че оксиморон!) са отвратителни. Почитането на паметта им обикновено се превръща в пиар на политическия, а както видяхме на 19 февруари - и на спортния елит. Всеки вече знае, че фокусът с патриотичното омагьосване на масите действа безотказно. Затова дори новоизлюпените политици са се специализирали в "родолюбиво" говорене с "братя българи", "милото ни отечество" и прочие фльонги.
Къде впрочем са корените на този всеобщ ентусиазъм? Следите водят към патриотичното образование, което училището с всички възможни средства тъпче и набива в главите на учениците от десетилетия. Всички сме израснали с него и трябват големи усилия, за да почне човек да разсъждава обективно върху съдбата на родината си, а и на света. Усилията на поколения учители и родители обаче дават резултат - няма българче, дето да не знае, че българският народ е най-най-най във всяко отношение. Ние сме върхът, а другите са кофти, зли, глупави. В учебниците по история героите са черно-бели - от трети клас на децата започват да им се набиват добрите българи и лошите чужденци, та в ХII клас да не е останал един съмняващ се във вечната правота и величие българско. И докато по времето на социализма беше ясно, че това е основен похват на авторитаризма, то
какво е оправданието в днешно време?
"Месомелачката" (по Роджър Уотърс) на патриотичното обучение по история продължава да вади завършен продукт. И как няма, като от 9 години изучаване на история в училище 6 и половина са посветени на българската история! Полученият материал е идеален за мачкане и ваене от популисти - дайте му национални празници, помпозни слова и не го занимавайте с тежки въпроси за причините и следствията в световната история, за съдбата на народите, управлявани от диктатори, не го карайте да изброява и имената на най-известните от тях, защото често той ги бърка с герои. Та цял министър-председател онагледи това с изказването си, че "погледнато за своето време, Хитлер и Сталин са номер едно. Или Мао - за това да водиш една империя толкова време в такива ситуации се изискват качества". Същият - Бойко Борисов, не изтрая да му свърши мандатът, ами беше увековечен в учебниците по история за VI и XI клас със снимка и хвалебствия, като това за изборния резултат на ГЕРБ през 2009 г. от 39.7%, който е наречен "внушителна победа", докато този на ОДС от 1997 г. от 57.1% е само "убедителен". Той впрочем побърза да последва примера на президента Георги Първанов, който се удостои с два портрета в учебниците за прогимназията, след като погреба кокал, принадлежал на цар Калоян.
И ако четеш урока за славния мандат на ГЕРБ,
как ще разбереш, че кабинетът му предсрочно е подал оставка? Да не говорим, че едва ли някога в учебниците ще бъде записано поради какви причини е станало това. Идеята на имагинерните възпитатели, които са сътворили учебния план по история, изключва анализирането на събитията за сметка на използването им за пропагандни политически цели. И тъй като възпитаниците не са научени да мислят, остава им единствено да възпроизвеждат чутото. Кой политик не мечтае за такъв електорат?
Изучаването на българската история за жалост се гради само на кухия патос "Вижте колко сме велики и страдащи" вместо на разсъждението "Дайте да видим къде са ни историческите грешки, за да не ги повтаряме". Поради тази причина историческото познание на завършилите гимназисти (спокойно, историята няма да отпадне от XI и XII клас!) се ограничава с пет дати и една дузина имена на национални герои - главно поради футболните отбори, кръстени на хора като Левски и Ботев. Самите учители по история отдавна са намерили цаката на "сложнотиите" на предмета си. Тъй като на 12-годишни деца е трудно да се обяснят политическите криволици на българската политика от Освобождението до 1944 г., уроците се учат наизуст и се възпроизвеждат папагалски без много-много обяснения.
В крайна сметка полуфабрикатът, който училището бълва, няма проблем на 19 февруари да прославя Левски като бог, а на футболен мач да реве "К.р за Левски!" - той не вижда противоречие в това. Не се интересува и защо Византия е покорила царството ни без проблем, нито
защо турските орди са завладели толкова лесно България
Не му пука за причините за две поредни национални катастрофи, защото никога не е мислил върху тях. Не им пука и на политиците, дирижиращи патриотичните му чувства с цел да свирят на тази струна, като наближат избори.
И докато по празници народът беше подхранван и сплотяван с родолюбиви приказки, национализмът така избуя, че не е ясно как ще бъде спрян. Новите му поддръжници не викат невинно "България на три морета" и "Охридското езеро - гребна база на Софийския университет", каквито бяха лафовете преди 30 години. За тях няма проблем да крещят "Циганите на сапун", "Смърт на бежанците", "Долу гяурите", "България над всичко" и прочие патос на ръба на Наказателния кодекс. И никой не иска да види опасността от тeзи пламенни патриоти.