|
Клубовете, символ на класово и социално разделение, все още съществуват, нямат табели и атмосферата вътре не се е променила особено през последните 200 години.
През последните двайсетина обаче Лондон осезаемо набляга на друг вид клубове. В тях пускат жени. Единственото условие да бъдеш техен "член" е да си носиш достатъчно пари и да си пълнолетен. Там не е нужно да спазваш етикета, тъкмо обратното - препоръчително е да не го спазваш, стига да не правиш силно впечатление на охраната. Можеш да се напиеш като талпа и да си тръгнеш на сутринта с първото метро или с първата срещната.
Главна заслуга за това имат три последователни етапа от развитието на попкултурата. Първият са 60-те - етапът на "Бийтълс", противозачатъчното хапче и освобождаването на съзнанието. Вторият е в края на 70-те и началото на 80-те - вероятно най-лъскавият и кичозен период в историята на света, дори ако броим стила рококо. Това са дискогодините, времето на обувките с дебели подметки, брилянтина и промискуитета, помрачено внезапно от появата на СПИН. Третата серия е в края на 80-те, но легално разиграна в началото на 90-те години на миналия век. Това е времето на
есид хауса, синтетичните наркотици
като заместител на секса и нелегалните партита в лондонските "warehouses" (складове, депа и изоставени индустриални обекти). Това е времето, брилянтно описано от Ървин Уелш в романа "Трейнспотинг". В Лондон все още има доста клубове в складове и депа, макар че вече са легални и лъснати.
През 2002 нощният живот на английската столица е еклектична и бляскава смесица от наследството на предишните 3 десетилетия. Точното, макар и вече клиширано определение е "постмодерен". Разбира се, днес на входа на "Фабрик" загрижено те питат: "Sorry, do you have any pills?" (Извинете, имате ли хапчета? - като при това нямат предвид аспирин - б. а.), а пребъркването дори на пакетчето "Орбит" в чантата ти намалява до минимум шанса да подобриш изживяването с екстази.
Клубовете в британската столица са
ослепително съчетание от атмосфера, музика,
перфектен мениджмънт и тълпа, неистово мотивирана да се забавлява.
Мотивацията е необходима по няколко причини. Първо правило: носете си достатъчно пари. Клъбингът в града на Темза е скъпо занимание. Входът за култовите места в Централен Лондон ("Фабрик", "Министри ъф Саунд", "Ди Енд", "Мийн Фидлър", "Хевън", "Бар Румба", "Търнмилс") не пада под 10 паунда в петък и събота. Десет паунда са трийсет лева, че и малко отгоре. По-вероятно е да ви поискат 12 или 15, ако мястото и диджей-листата за конкретната вечер наистина си струват. Вътре ще дадеш още толкова, освен ако не си решил да прекараш вечерта аскетично - на минерална вода или без нея. (Между другото напитките на "Кока-Кола" тук струват по-евтино от водата, само за информация.)
Таксито на връщане пък е направо непосилно. По-добре разучете маршрута на нощните автобуси, които покриват относително добре територията на Лондон, или останете до сутринта. Последното е неприложимо за делничните дни, тъй като тогава работното време приключва около два. Безумните цени в клубовете са причина за новата форма на класово разслоение. Благодарение на тях повечето клиенти са млади, бели, прекрасно облечени, добре печелещи.
Инвестициите обаче си струват. В Лондон свирят най-големит -е независимо дали става дума за техно или джаз. Дори да не произхождат от Обединеното кралство, това е тяхното професионално У Дома. Да изреждаш имена означава да напишеш енциклопедия на съвременната музикална сцена. Озвучаването навсякъде е перфектно и пространството е максимално разработено. Всеки уважаващ себе си клуб има две, че и три зали, една от които задължително е чил аут, на някои места танците и пиенето са съчетани с възможността за хапване.
Тези детайли са втората причина да отиваш на клуб достатъчно подготвен. Второ правило: идете на клуб в Лондон преди полунощ. Ако закъснеете, имате прекрасни шансове
да прекарате два часа на опашка
След което учтив негър (в цяла Англия обслужващия персонал е от имигранти - обикновено цветнокожи или от Източна Европа) ще отговори на питането ти защо не пускат с извинението, че вътре вече има 2000 души, които са платили своите 15 паунда вход, и за да не се нарушава техният комфорт, се пускат нови хора едва когато някой излезе. Не ви остава нищо друго, освен да се насочите към следващия клуб - добре е да е по-малък, не толкова популярен и задължително да е извън зоната около "Лестър Скуеър", където се изсипват всички туристи и опашките пред клубовете понякога са по-дълги от опашките за мляко във времената на купонната система в България.
Трето правило: всеки достоен клуб има фейс-контрол. В зависимост от това къде отивате може и да ви направят проблем за маратонките. Но все пак е добре да се постараете пред огледалото, защото не е особено приятно да те върнат след два часа на опашка.
Виж, лондонските жени си имат свой, специфичен дрескод. Те ходят полуголи и боси, дори навън дърво и камък да се пука от студ. Изглежда, в техните очи да отидеш на клуб облечен се счита за престъпление.
За нежните създания не важи напълно и възрастовото ограничение. По принцип повечето лондонски клубове не допускат хора под 18, на места дори под 21 (въпреки че второто е възрастта на пълнолетието в Америка). Всъщност това е лична преценка на фейс-контрола и охраната. Оттам нататък барманът има право да не ви сервира алкохол, ако нямате тапия за пълнолетие, защото такъв е законът.
Клубната сцена в Лондон е изненадващо развита, като се има предвид колко строги са законите, занимаващи се с нея. Всеизвестен е фактът, че
пъбовете затварят най-късно в 11
вечерта именно заради скъпотията на лицензите за нощна продажба на спиртни напитки. Символ на това са камбаните, които висят в повечето по-стари кръчми. Обикновено те се удрят от персонала половин час по-рано, за да напомнят на посетителите, че трябва да направят последната си поръчка и да се упътват към къщи.
Няма и пет години, откак "Фабрик" получи първия 72-часов (от четвъртък до неделя сутрин) лиценз за продажба на алкохол, музика и танци. Да, за последното също се иска разрешение - неотдавна пресата на Острова съобщи как две английски заведения отнесоха солени глоби, задето клиентите им танцували... Неотдавна бе отнет лицензът дори на "Астория" - залата, чиито собственици държат и клуб "Мийн Фидлър". В нея са свирили "Ю Ту", "Нирвана", Дейвид Боуи, "Оейзис", дори Дони и Нети. Заради стрелбата на концерт там преди година обаче това средище на попкултурата е заплашено от затваряне. Засега "Астория" продължава да функционира - до произнасянето на съда през февруари 2003. "Мийн Фидлър" отдавна са на мушката на закона. Те организират и най-големия фестивал на открито в Европа - "Гластънбъри", които датира отпреди 30 години, но само преди 2 му бе отказано разрешение от властите.
|
|
|