|
| Валди Тотев |
- Живеете в село Писанец, Русенско, но какво е общото между Валди Тотев и едно село на другия край на България - Полковник Серафимово в Смолянско?
- През октомври 1912 г. 21-ви Средногорски полк под командването на дядо ми полк. Владимир Серафимов вече е освободил селата на юг от Станимака (Асеновград). На 21 октомври е решаващата битка между българската войска, подпомагана от местното население, и многократно надхвърлящите я по численост турски части под командването на Явер паша. Дядо ми е предприел тази битка въпреки заповедта за отстъпление, дадена от главното командване. Думите му са кратки и ясни: "Няма днес да отстъпя селата, в които вчера бях посрещнат като освободител." Благодарение на изключителната смелост и себеотрицание на всички българи турската войска и придружаващите ги башибозушки орди са разбити и принудени да отстъпят. Връх Кавгаджик, около който се водят сраженията, сега носи името Средногорец, а село Аламидере от 1934 г. е кръстено на Полковник Серафимов.
Заедно с брат ми Юрдан Тотев и петте дъщери на полковника, между които и майка ми, Лиляна Серафимова-Тотева, бях за първи път в Полковник Серафимово през октомври 1957 г. Бяхме посрещнати с огромна любов и внимание от местните жители. Бабите ми целуваха ръка, което беше много странно за мен, тогава 6-годишен и възпитан в обратното. Последното ми посещение в Смолян и Полковник Серафимово бе през октомври 2012 г. по повод 100-годишнината от Балканската война и освобождението на Родопите. Отново бяхме посрещнати по много мил начин, за което с брат ми изказваме специални благодарности към кметския наместник Михаил Василев.
- И доколкото военните, героизмът и борбите са свързани с някаква политика в определено време, да ви питам - само по родова традиция ли и вие се намесихте в нея?
- Дядо ми като военен не се е занимавал с политика. Смятал е, че партиите разделят народа. Аз, без да съм военен, също не се занимавам с политика. Не смятам, че когато изразявам позицията си по определен проблем или когато заемам нечия страна, участвам в политиката. Така погледнато, всеки, който отиде да гласува, е политик.
- Кое ви разочарова в политиката? Твърдите, че единственият политик, с когото поддържате връзка, е бившият президент Петър Стоянов.
- Много съм доволен, че най-важните дотук неща като генерална линия на българската политика бяха постигнати. В този смисъл далеч не съм разочарован. Влизането на България в НАТО и Европейския съюз бяха съдбоносно важни решения. Постигането им някак изчерпа аргументите, с които СДС, ДСБ и т.н. печелеха симпатии. Стигна се до подкрепа на безумни идеи, като връщане на разрешението за пушене на обществени места. Наслушах се на абсурдни твърдения за пострадал туристически и хотелиерски бизнес. Ако това беше истина, държави, които зависят от туризъм, щяха да са фалирали, а не са. По повод отношенията ни с Русия ми се иска някой от вашите колеги от телевизиите да посети дома на когото и да било политик, поддръжник на "Белене", "Южен поток" и пр. стратегически проекти. Любопитен съм какво "Сделано в Росии", с изключение на черен хайвер и водка, ще намери там. Най-важно според мен на този етап за България са образованието и здравеопазването. С болнаво и необразовано население не могат да се постигнат нито икономически, нито спортни, нито каквито и да било успехи. Ще прибавя и справянето с престъпността, не само организирана, но и битова, която разби живота на хората в по-малките населени места.
- Участието в политиката обаче е личен избор. Къде тогава е мястото на песента - на площада или на сцената? Питам ви, защото вашата "Вдигни очи" се пя както по митингите на СДС, така и на БСП, което, както и да го погледнем, си е абсурд.
- Песента "Вдигни очи", която създадохме с поета Александър Петров през 1991 г., се пуска на митинги на СДС и БСП и все още звучи по радиото именно защото не е политическа песен, тип "Ален мак". Мястото на песента е на сцената независимо дали тази сцена е на площад, стадион или театър. Музиката е неотменна част от изкуството и културата на един народ. Затова трябва да участва активно в образованието, за което в днешно време нашата държава отделя мизерни средства. Кажете ми, моля ви, с какво е известна, като изключим лошите новини, България на света? Все още нямаме закон за музиката и за меценатството, без които животът на българския музикант е под всякакъв житейски минимум.
- Навремето рокът беше протест. Какво е днес, защото при протестите миналата година не се мяркаха много рокаджии, нито пък някой от тях направи рокпесен, а най-много се набиваше в очи рапърът Мишо Шамара.
- Очевидно не сте внимавали при наблюдението на миналогодишните протести, или сте гледали другаде и затова не сте видели Кирчо Маричков ("Щурците"), Косьо Марков ("Тангра"), Веселин Тодоров ("Фактор"), Ивайло Крайчовски (ФСБ), мен и редица други колеги. Пропускате и цял концерт-протест на площада пред храм-паметника "Александър Невски" в подкрепа на студентите "окупатори", който се проведе на 10 ноември и в който участваха "Тоника", Ваня Костова,"Група 7", Васко Кръпката, Милена, Камен Воденичаров, Христо Мутафчиев, дуо "ВалДи" (в което участвам) и др.
- Ставаше дума за това, че май никой от тях не направи песен. Защо?
- Аз зная поне две, в които съм участвал."Колко малко трябва" и "Срещу вятъра". Песните са композиции на Веселин Тодоров, изпълнени от Формация "Фактор" и могат да се чуят в интернет. Нищо чудно да има и други.
- Твърдите, че рокът у нас умря, защото е за умни хора, а пък те емигрираха. Като оставим шегата настрана, защо не се появяват нови рокгрупи и дали емиграцията е спасение?
- Рокмузиката не е умряла нито у нас, нито по света. Както всяко друго нещо обаче, "и тя с времето си". Популярните музикални форми търпят непрекъснато развитие и нещата се променят. Дали към по-добро или не, това е въпрос на виждане. Залата на славата на Rock"N"Roll"-ът обаче се позапълни и новите поколения ще трябва да си изградят друга обител. Не е моя работа да заставам в ролята на музикален критик. Аз все още съм от другата страна на барикадата. Миналата година издадох DVD със заглавие "Помниш ли?". Съдържа 18 мои песни с нов аранжимент, заснети на концерт на дуо "ВалДи" в Русе. Имам и нова песен, приета в конкурса "Златна пролет" на БНР. Написах я след близо 10- годишна пауза, тъй като бях развълнуван от едно стихотворение на Димитър Керелезов "Дворът на Рая". Става дума за обезлюдяващите български села, където...
''гонени, крадени, лъгани,
Посвещавам я на нашия прекрасен съсед от с. Писанец дядо Деньо.
Мисля си, че емиграцията е спасение "на парче". Не упреквам хората, които емигрират. Децата ми и аз сме тук. Брат ми и неговите също, но все пак сме от род с повече от четиривековна история.
- Как съжителстват на сцената, а и в живота, рокмузика и цигулка?
- Цигулката е най-изразителният музикален инструмент след човешкия глас. Има място във всеки жанр. Като започнете от blue-grass, минете през кънтри, фолк и стигнете до Жан Люк Понти и Иван Лечев. А с цигуларката Дими Димитрова (част от дуо "ВалДи") си съжителстваме прекрасно на и извън сцената. Разбира се, началото не бе лесно за нея. Да те измъкнат от калабалъка на големия оркестър и да те проснат, добре осветен, индивидуално пред всички си е стресова ситуация. Трябва да призная, че Дими се справи отлично. Аз започнах предпазливо с леки партии. Помня, че в началото преди 3 години първото парче, което засвири с мен, беше "Вдигни очи". Постепенно навлизахме във все по-трудни партии, а и аз ставах все по-обигран в писането на ноти за цигулка. Сега вече имаме над 70 парчета репертоар.
- След толкова години да противопоставим утехата и разочарованието при Валди Тотев. Кои са и двете при вас?
- В личен план утеха и спокойствие ми дава това, че всички мои близки и любими хора са здрави и щастливи.Освен това възможността да се откъснем с Дими от олелията и нервността на големия град, като се усамотим в с. Писанец, действа освежаващо. Особено през пролетта, когато човек може да се наслади там на невероятни птичи трели, изпети не по ноти от славеи, косове, авлиги и всякакви други пернати.
Смятам за един от пропуските ми в живота липсата на възможност да напиша музика за филм. Имам вътрешната увереност, че бих се справил както трябва, но досега съдбата не ми е изпратила такава възможност. Изключвам 3-4 рисувани филма и една телевизионна постановка. Но може би това все още ми предстои. В по-общ план разочарованието ми идва най-вече от липсата на солидарност между българите, което според мен е в основата на нашите неуспехи като нация.
