|
| Калин Донков |
Отец С. идваше в редакцията по една нестандартна причина, която никой от колегите ми никога не отгатна. Кокалестият, с вид на селяк и изпечен от полско слънце калугер, всъщност бе доскорошният съдебен лекар М.Д. По времето, когато се срещахме около многобройните сюжети за евентуални "частни случаи", той ми бе връчил един ръкопис от своята "практика" с молба да го видя дали "става". После се изгуби, след време пак се появи, но вече с расо и калимявка, изпълнен от колебания дали тези страници подобават на новия му статус и въобще дали да се предаде на изкушението да ги публикува. Много сложно беше, ръкописът бе добър, но прекалено "докторски", не изглеждаше вероятно държавните издателства от онова време да се втурнат да го печатат. Не звучеше и като учебник по съдебна медицина: случаите бяха описани в пълнота - с "обстановка", с предистория, с поука. Беше загребал и много патология извън медицинската, главно потискащите мотиви и обстоятелства на престъпленията. В края на краищата той все пак си прибра папката и я отнесе в своя манастир някъде в Югозапада. На раздяла ми разказа кратката история на своето замонашване. Не бях се решил да попитам, нито да гадая.
Работел по дело за убийство на дете. Всеки път в такива случаи душата му се втвърдявала някак автоматично, стягал се, владеел се професионално. Само този път - не. Не помня вече как точно ми описа състоянието си, но помня какво ми каза за жалостта. Изпитвал такава непосилна, сковаваща жал, че можел да я възложи само на Бога. И отишъл при Него.
Имаше много подробности, които днешният читател не може да разбере. Да се покалугери човек на възраст и с положение в онези години съвсем не беше просто. Имаше различни лостове да бъде предотвратено това. Както и чисто технически трудности: малко манастири и малко... вакантни места. Разказа ми подробно и тези патила, но мене ме владееше сърцевината на признанието: нуждата да сподели с Бога една непосилна жал. Едно страдание. Една... страст.
Разгубихме се с отеца още тогава. Никога повече не получих вест от него. Понякога сякаш улавям отчуждения му бавен поглед върху себе си: когато сърцето ми се свива от извънмерна жал и когато не мога да надмогна това. Убийството в Поморие бе последното крушение на чувствата. Поредното. Непоносимо изпитание за иначе тренираните ни в кошмари души. Лавина от безпомощни въпроси, чиито отговори всъщност отдавна не ни интересуват - търсили сме ги неведнъж и знаем, че са безполезни. Смъртта вършее под нашето небе независимо от болката, която ни пронизва всеки път. От години новините за това изпълзяват на първите страници. От години отровни заглавия терзаят сънищата ни. Състраданието е също стрес, то раздира сърцата, но от състрадание обществото накрая закоравява. Съзнанието за безпомощност е част от това.
Може би сега, в Страстната седмица, намираме някаква надежда и оправдание в близкото Възкресение. В това, че на Кръста са изплатени и нашите сторени и несторени още грехове. И че на нас ни е възложено само страданието, но не и изкуплението. Но огледайте се: ние отдавна не изстрадваме само една седмица. Всяка седмица от нашия живот е белязана с кошмари и черни новини, с неправда, с жестокост, с гибел. Петдесет и две (52) седмици има годината, петдесет и две седмици на страдания-страсти и само едно Възкресение! Нищо ли не можем да направим, наистина?
Покрай всичките нервни, подозрителни, плашещи енергии, които изпълзяват в България (и от сутрин до вечер ни говорят за енергийна криза!), дали изобилната и извираща от гърдите ни енергия на страданието не би могла да се впрегне за сътворяването на друг, различен утрешен ден? Енергията на нашите страсти не може ли да завърти и нещо друго освен крилата на призрачни вятърни мелници? Не може ли това да ни бъде горивото - ако не за велики, то поне за добри, справедливи дела?
Още вярвам в това, но знам също, че то ще се случи само ако намерим сили да не се отклоняваме от своята Голгота...
