Цял народ воглаве с някога силните политически сили се разгневи като юначен татко, чиято свидна рожба отмъкват еничари - грабват ни АЕЦ. Тръшкания, охкания, вот на недоверие, митинги, подписки - всичко влиза в оборот, за да отървем чедото си, перлата в короната на българската индустрия. Данданията обаче е прекалено шумна, за да се предоверим, че нещата са тъй прости, както ни ги описват: централата ни е на сърце, понеже скъпият ток въобще не е. Разбира се, има го и тоя страх, ала протичат и едни по-други, неосъзнавани импулси, по-сериозни и



болезнени накърнявания на българското



се случват и точно те избиват на повърхността в лозунга "Спасете АЕЦ "Козлодуй!".

С битката за българската атомна централа опираме до битката за това можем или не можем да се чувстваме на ниво с другите нации. Въпросът е за психическата ни енергия и за лика, който искаме за себе си: ще ли бъде енергията ни в достатъчно количество, че да се изравним с тях, или пък ще я разпилеем по "преносната мрежа" на нашенските несъвършенства? Прочее депутатът Станимир Илчев изрази същността на проблема едно към едно: вотът бил опит да се разбие новата национална енергия, да се "постигне обратимост в курса към евроинтеграция". Следователно този, който защитава АЕЦ, защитава старата национална енергия.

Ето причината, накарала мнозинството да блъска точно в това слабо място своите опоненти отляво и отдясно. Аркадата с името "синьо-червената мъгла" статистически най-често чувахме в изявленията им, поставяйки ги в малко смешната позиция папагалски да повтарят думите на един не особено авторитетен политик - Жорж Ганчев. Както и да е, рефренът тук е важен: ако "синьо-червената мъгла" е старото статукво, то тия, които я разпръскват, са носители на новото. АЕЦ "Козлодуй" се явява онази разделителна линия, която прерязва новото от старото, преосмисля и преобръща предишните приоритети, замествайки ги с по-актуални и отговорни на българските стремежи.

А кои са те?



Ами да се харесаме:



ние се предлагаме на Европа, предлагаме се на НАТО и тръпнем да не би нещо да кривнем, да се спънем в "изхода" към лелеяните европейски висини. Едно типично женско поведение: пудрим се, тук малко руж, там малко белило, извити вежди, опънати чорапи - необходимо е да изглеждаме красиви, иначе ще ни отхвърлят. Всякаква агресивност, всякаква мъжка арогантност и нападателност отричаме за себе си.

"Случаят ТЕРЕМ" е показателен. Да продаваш оръжие е мъжкарско действие - проникваш през граници, преминаваш през съпротиви, за да стигнеш целта. С АЕЦ-а е същото: докато централата е част от нас, ние няма докрай да сме се освободили от мачисткото, няма да сме жени достатъчно - ще имаме мустаци, ще бъдем много мускулести, а с този си външен вид едва ли някому ще се харесаме.

И никак не е случаен например характерът на упреците, отправяни към управляващите за позицията им относно "Козлодуй": навеждане, приклякане, полягане - все местоположения на тялото, които го дислоцират повече като женско - приемащо проникването, непроникващо то самото. Да пращаш ток, значи да си настъпателен. Да получаваш ток - значи да си пасивен, да очакваш тихо действията на другия и съответно да им отговаряш по харесвания от него начин - с флирт и кокетничене.

Казано иначе, в епопеята за АЕЦ българинът отказва да напусне своята мъжка позиция, не желае да се превърне от субект в обект на политическото (и всякакво друго) международно действие. В едно патриархално общество, каквото е нашето, фактор е активният, ще рече мъжът, жената единствено стои изправена диван-чапраз до софрата и чака нареждания. Точно с тази ситуация не искаме да се примирим в България и ако в някои области все пак сме се кротнали, то за атомната централа сме непримирими - тя е последното, което ни вдига самочувствието на мъжкари, знаещи си мястото и силата и - естествено - знаещи какво да правят с нея. Всички други аргументи, които, разбира се, имат своето солидно основание - икономически, социални, политически, са производни на този несъзнателен, но реален в своето осъществяване страх -



страхът от това да не би да се превърнем в "женска" държава



Атомната централа в Козлодуй е в този смисъл върхът Шипка на днешна България, но с тая разлика, че сред "храбрите опълченци" се мяркат и предатели. Те не желаят да се бият - "тия страхливци, тия женчовци", а са готови да полегнат само и само да се харесат на онези, които искат да ни прекарат. Ала ние не щем да бъдем прекарани, защото сме мъже, защото сме яки и здрави - и вдигаме глас като същи Боримечката над Клисура, като Яне Сандански над Пирина, та да се чуе и разбере, че има си българското своите достойнства. От които обаче най ни е свидно достойнството АЕЦ - нашето най-"мъжко" достойнство...