Май не се разбрахме какво ще разбираме под демокрация. Вземи та кажи, че народът не трябва да се пита! Само дето БСП искат да го питаме не за важни неща (да речем влизането в ЕС), а за два блока в една централа. Един вид демократически рекет.

Традиция на референдуми наистина има в Швейцария, където на пряко одобрение от гражданите се поставя всяко важно решение. Само че тази работа изисква и различна гражданска култура, и децентрализирана версия на държавата, съвсем различна от нашата. Впрочем швейцарския пример на непрекъснати допитвания показва един консервативен ефект и едва ли са удобни за страна, която прави радикални реформи. Какъв смятате ще бъде резултатът от допитване по такива въпроси като "да има ли матури?" и "да съкращаваме ли армията?"



Плебисцитът е специалитет на диктаторски или цезаристки режими:



с прякото допитване харизматичният лидер не търси решение за конкретния въпрос, а подкрепа за персоната си. Този вид референдуми - каквито са и двата български от 1946 и 1971 - са винаги съмнителни: защо точно сега, а не в друг момент? Защо тъкмо така е формулиран въпросът? Кой ще носи отговорност за решението, при положение че "народът" е сбор от анонимни хора, които утре безпроблемно могат да се отметнат от вота си в тъмната стаичка?

По-сериозното недоразумение тук е за самата функция на политическото. По Живково време поколения наред бяха научени да мислят, че политиката трябва да стане непосредствена производителна сила - възниква домат, значи добра политика, не възниква - лоша политика. Ето защо и до днес всичките политически дебати имат един такъв материален компонент: бедни хора биват дразнени с топло-студено, както преди - с панелни блокове и банани.

Само че във Втората българска република, установена през 1991, държавата вече няма правомощията да се занимава с материалните неща - тя по принцип не произвежда ток, не засява нивите и не раздава жилища. Държавните компании вече следва да функционират по същите правила като частните, с единствената разлика, че контролният пакет принадлежи на държавата. Въпросът, който идва на дневен ред, значи е: това ли очакваме от държавата, да стопанисва собственост, да произвежда разни неща както преди? Или искаме, както е в пазарните демокрации, основната й задача да е осигуряването на условия за това други социални субекти (включително собствените й дружества) да произвеждат при равни и благоприятни условия?

В първия случай ще си мислим, че АЕЦ е наш и ще страдаме за това, че лошият ЕС опитва да ни го вземе. Във втория драмата изчезва - интересува ни по-скоро дали най-после ще има истински пазар на електроенергия в тази страна, така че да купуваме от онзи, който продава най-евтино и произвежда най-ефективно.

Други питания поставят обвиненията в антиконституционност в действията на правителството, на които настояваше повече СДС (впрочем с отхвърлянето на вота на недоверие те автоматически бяха снети, защото не друг, а именно парламентът гласува с мнозинство, че предишното му решение не противоречи на действията на правителството). Става дума за една



засилваща се тенденция към юридизиране



на българската политика, ако използвам израза на царския депутат Даниел Вълчев.

Представете си само до какъв абсурд води доведено докрай споменатото обвинение: българският парламент приема един вид закон, с който предопределя хода на преговорите между България и 15 други суверенни държави. Нелогично. Остава другата възможност: Парламентът е вързал ръцете единствено на българската страна, демек на правителството е поръчано, ако онези не отстъпят за 3-и и 4-и блок, ние да се откажем да влизаме в ЕС. (Ако в това се е състоял парламентарният консенсус, защо не ни го казаха тогава?)

И тъй управляващите са нарушили конституцията, като са продължили преговорите с 15-е, макар те да не са се развили така, както парламентът е постановил.

Объркването тук е между сферата на политическото и на юридическото. Преговорите са политически акт, можеш да ги смяташ за добре или зле водени, но няма как предварително да ги вкараш в правен калъп, да постановиш законово как те трябва да завършат. Действието на опозицията обезсмисля с един удар и политическото (което почваме да съдим не с оглед на онова, което ще се постигне в бъдещето, а на онова, което е постановено в миналото), и юридическото (което започва да се възприема като безсмислена, самоцелна спънка на всяко реално начинание). От свят, където всичко ставаше по политическа целесъобразност, ето ни в такъв, където всичко може да се блокира по юридическа несъобразност. Ако искате по-силен израз -



свят на юридическия рекет



В началото на "прехода" подобна роля играеше извънпарламентарния натиск, когато решителни хора опъваха палатки, гладуваха или издигаха живописни барикади, за да спрат едни или други (най-често легитимни сами по себе си) политически действия на властта. Днес щафетата пое правото (вече няма балами да ходят бадева по митинги). Искате да забавите някакво начинание, започвате да се съдите, независимо дали ще излезете прав или крив. Въпросът е времето, не истината, а доколкото знам никакви реални санкции не следват за онзи, който завежда процес, с користната цел да забави, не да спечели. В публичното пространство самото завеждане на дело е акт, много по-мощен от осъдителната присъда, която идва, когато вече отдавна нещата са забравени. Погледнете юридическата офанзива в последните месеци и ще се убедите, че нещо става - бюджета, "Булгартабак", сега инсинуации за предстоящи престъпления в БТК. Всичко е адски демократично, всеки обвинява, съди, обжалва, а по пътя смисълът на демокрацията съвсем се е загубил.