|
| Калин Донков |
оглушителната тишина на забравата,
в която трепти ясен звук от клепането на коса. Имаше манастири отдадени под наем и пълни с добитък - превърнати в кошари и обори. Други - потънали в трева и храсталаци, толкова смалени, че чак невидими дори отблизо. Имаше и вече заличени, разпознаваха се по някой оцелял зид, по куп керемиди или покривни плочи, струпани в превзетия от гората двор. Често върху такава руина можеше да се види восък от свещите, които местни хора продължаваха да палят на мястото на изчезналата черквица. Другаде черквите още се крепяха и лицата от стенописите гледаха жално и укорно. Някъде и лицата бяха изличени, но ореолите грееха в полумрака - златната боя си отиваше последна.
Истината е, че тогава държавата не беше тъй безразлична, както ще си помислим днес. Имаше някаква грижа и отговорност, макар и не много усърдна. Тук-таме попадахме на обновени манастирски крила, най-вече на реставрирани черкви. Повечето заключени, някои с неразтурени още скелета, с купища бутилки в ъгъла и с работните дрехи на реставратора. Беше странно, необикновено в пустошта да изгрява храм, пълен с багри и образи, каквито по традиция се изписват едва ли не завинаги, за до края на света, а по нашите земи за малко се обновяваха, за да се предадат пак на разрухата. Защото монаси нямаше и където имаше врати, висяха тежки катинари. Църквата се беше вкопчила в оцеляването си, не можеше да поддържа множеството от имотите, но и не ги предаваше за светски нужди - сякаш още тогава е имала предчувствие за утрешната реституция на манастирските земи. Изглеждаше необяснимо, почти фаталистично упорството да се съживяват олтари и стенописи, на които предстоеше отново да се затрият в самота.
Когато влизахме на такова място, моят спътник първо вдигаше очи нагоре и оглеждаше покрива. Обикновено веднага откриваше къде от керемидите бе почнало отново да тече. Записваше си. "Покривът - казваше всеки път - е най важен за всяка сграда. Вратите са заключени, но през покрива прониква най-големият злодей - влагата. През разместените плочи или керемиди дъждовете гарантирано я разрушават. Не можеш дори да си представиш колко бързо става това. Понякога всичко започва с една невинна капка, но тя унищожава градежи, които са зидани да устояват на потоп. Когато покривът не работи, изгубват смисъл стени и основи. Сградата е предадена, рухва." По-късно научих, че по неговите записки една бригада от института е обикаляла пущинаците да оправя покриви.
Но защо ви разказвам това?
Бездруго подгизналият и разкалян юни може да събуди носталгия по пек и суша. Но мисля, че е повече заради покрива. Все по-често - и не само при убийствените дъждове от тази пролет - си мисля за незащитената постройка на държавата, в която сме приютени. Все по-често ме нападат безсъние и неспокойство заради влагата на разложението, която пълзи от горе надолу, наквасва зидовете, утаява се в основите. Прокапал е покривът на страната ни. Онези, които вече четвърт век се крепят там, не виждат това. За тях това е връх, не покрив. Нехаят и онези, които след тях успяват да се изкачат. Доберат се там, побият партийно знаме, провикват се на четири страни - от ниското изглежда сякаш покрив ще слагат. Но не, разположат се, изпотрошат керемидите и като че нарочно викат дъжда. Под този покрив вече няма дом. Това не е подслон за цял народ. Разрухата се смъква по познатия път - от горе надолу. Ронят се стените и се свличат в калта. Ще стигне и основите някой ден. Желаещи да се качат на покрива не липсват. Така и така влизаме в сезона на ремонтите, дали пък... Но те нямат за цел да го потягат. Ремонт на покрива - за българите това се превърна в утопия. В мечта, чийто срок е в някой друг живот. Но тук, ако искаш друг живот, ще трябва да си го извоюваш.
