Независимо дали бежанци придойдат изневиделица, дали свлачище завлече квартал или - не дай Боже, ни тресне земетресение... Тези, които следва да се справят със ситуацията и получават за това държавна заплата, все са объркани, все закъснели, все недооборудвани. И все излъчват огромна досада от непланираната суматоха, която им разбутва подредения живот.

Не съм от хората, чийто първи въпрос при обществена беда и нещастие е "Кой?" Тоест кой е за "Разпни го". В случая с наводненията във Варна и Добрич също не съм склонен да опра назидателен пръст в нечия конкретна и гузна чиновническа гръд. Въпреки че от опит знам: тъкмо такова нещо жадува възбуденият от трагедията социум. Дали ще бъде главен виновник липсата на строителен надзор при уплътняването на деретата с постройки, дали е крива агенцията "Държавен резерв и военновременни запаси", която няма лопати и ботуши, дали ще се целим в апатията на общинската администрация, която не е подготвила адекватен план за бедствия и няма кадрови потенциал за бърза реакция - все е вярно. И все донякъде. Както е вярно впрочем и ако посочим с пръст небето и глобалните климатични промени.

Темата в случая са всички онези дами и господа, държавни и общински служители, които стават отдушник на нашето недоволство в подобни ситуации и причина за този феномен. Спомням си колко стъписан е бившият министър-председател на България - противоречивият професор Богдан Филов, когато разглежда пресните щети от англо-американските бомбардировки над София в края на Втората световна война. Защо няма достатъчно екипи за разчистване, защо няма бързина и акуратност при оправяне на щетите, защо няма ентусиазъм, що за служби са това нашите - пита се горчиво шефът на правителството. Който впрочем лично и директно е отговорен за всички служби в страната и за това защо те не се справят със задълженията си, ако не се справят.

А служби има. Имало е тогава, има и сега, при това най-различни. Те са пълни със служители. Директори на дирекции, завеждащи отдели, инспектори и специалисти, младши експерти и старши референти, отговорници по връзките с обществеността и координатори между това и онова. Вземат заплати съобразно щатните разписания на своите позиции, членуват в профсъюзи, знаят си правата по Кодекса на труда и ползват с охота каквото може от ведомствените връзки, от ведомственото оборудване и почивната база - както му е редът. Най-често след три-четиригодишен опит научават прекрасно азбуката на чиновническото битие и ако не са обладани от кариеристичен рецидивизъм, изпадат в тиха институционална апатия. Нея могат да разбутат само две неща - конфликт с шефа и заплаха от уволнение. Не наводнение, не недоволно гражданство, не и някакво там свлачище или друга подобна досада.

Тези неща се съприкосновяват с народопсихологията. Бързам веднага да кажа, че никой народ по света не е застрахован от неадекватни прояви на властите в извънредна ситуация. Ако някой беше погледнал документите на норвежкия психопат Брайвик, докато се вози тежковъоръжен към острова, сигурно десетки щяха да останат живи. Ако в Ню Орлийнс не бяха пренебрегвали дълго дигите, то ураганът "Катрина" в САЩ нямаше да потопи половината град. Ако турците не бяха занемарили мините си, нямаше да загинат 300 души вътре.

Ние обаче имаме повече склонност от доста други народи да смятаме сдобиването с държавна работа за вече свършена работа. При това става дума за всякаква такава - дипломатическа, свързана с охрана на реда, с превенцията срещу градушки примерно или с борбата с бедствия и аварии. Жизнен ни е и ще е дълго още жизнен байганьовският манталитет в кадровия паноптикум - тоест моите вземат властта, за да ми осигурят служба и да не тичам повече след говедата по стърнищата. А не вземам служба, че да се моря. Убеждението е, че човек се сдобива трудно с блага работа. А сдобие ли се, вече си е свършил работата. Другото е досада. Виждал съм много такива наши чиновници - по общини, по министерства, по посолства.

Затова не се чудя на суматохите по време на беда. Има, разбира се, и читави служители, има и народна воля за безкористна помощ. Но мускулът на действително ефективните органи е склонен бързо да атрофира под тлъстината на чиновническата бюрокрация. Без известен камшик, включително от страна на медиите, това е най-естествен процес. Няма какво да му се сърдим. Като природните явления е, впрочем.