Онлайн изданието на вестник "Сега" публикува на 11 юли 2014 г. статия на Сашо Дончев "Защо политиците в България ненужни вкупом станаха?", в която той прави няколко важни за политиката ни коментара, с които мога да се съглася, но основният извод е много различен.

Факт е, че често ставаме свидетели на това как политиката се използва не за принципно уреждане на обществените отношения, а като средство за постигане на неясни цели. Качеството на законите невинаги е добро, често се правят изменения и невинаги е ясно каква е целта на промените. Вярно е, че тежестта на бюрокрацията е голяма. Изискват се купища повтарящи се документи регулярно, при положение че държавата може и би трябвало сама да прехвърля нужната информация между отделните служби. Изискват се огромен брой разрешения и при създаването на нормативните актове се мисли преди всичко за удобството на администрацията, не толкова за улеснение на бизнеса.

Много по-големият проблем обаче е



липсата на доверие в политиката



Липсва вярата, че тя служи в полза на хората. Това не е само български феномен, макар че тук се вижда ясно изразено. Политиката, в това число и демокрацията, в целия свят изглежда безкрайно изостанала на фона на обществото си - има какво да се желае както по отношение на отчетност и информираност на гражданите, така и по отношение на достъпност на услуги и удобство, но в не по-малка степен и по отношение на връзка между политиците и гражданите. Агенти на политиката изглеждат не хората, а партиите и за много хора те са тези, които диктуват правилата в обществения живот.

Решението според мен не е по-малко политика, нито по-малко държава. Решението е по-умна държава и по-отворена политика. Безспорно е нужна драстична промяна в начина, по-който правим политика у нас. Най-лесното решение е да сменим лицата на политиката и да се надяваме, че това ще доведе до нови резултати. Но това вече сме го правили няколко пъти и всеки път с еднакви резултати. То е като във физиката - не можеш да повтаряш един и същи експеримент, без да променяш нищо в него, и да се надяваш на различни резултати. Можем да се заровим и да започнем да търсим проблемите в системата, в институциите, в конституцията. Все пак според мен трайното решение е другаде -



активното участие на гражданите в обществения живот



Решението не е всички дружно да абдикираме от политиката и да я минимализираме, а да участваме в нея. Както чрез контрол, така и чрез директно участие в процеса на взимане на решения. Това вече е не само възможно, то става все по-необходимо.

Технологиите промениха начина ни на общуване и начина ни на живот. Днес младите хора живеят във "Фейсбук" толкова активно, колкото и в реалния свят. Днес хората са свикнали да контактуват помежду си постоянно, решенията да се взимат бързо и след обсъждане. Днес отношението към авторитетите и лидерите е променено. Нормално е гражданите да се обръщат към представители на властта по малко име, чрез ти-форма и да се казва всичко, което се мисли, директно в лицето, без заобикалки и без респект. Това е голямата разлика със света от XX век.



И политиката на XXI век трябва да догони света от XXI век



Лидерите вече не могат да са хора, посочвани от партийни централи, от големи събрания и конгреси с дълги речи и аплодисменти. Решения не могат да се взимат чрез партийни сбирки веднъж месечно, когато обществото очаква всяко решение да бъде съгласувано с него веднага и комуникацията да се случва ежедневно. Номинациите за избираеми постове не могат да бъдат спускани от върха надолу по признак приближеност до лидера. За да се върне доверието в политиката, хората трябва да започнат да участват в нея. В момента дори и да го правят, нямат усещането, че нещо зависи от тях. Редовите членове на партиите у нас нямат повече контрол над взимането на решения, отколкото политически пасивните граждани. Оттам се засилва усещането, че законите се пишат с ПР цел и се оставят вратички за определени "наши хора", че решенията се взимат не в обществен интерес, а в корпоративен.

Под гражданско участие в контрола и взимането на решения нямам предвид създаване на още обществени съвети, комисии и други структури, където "представителни" граждански организации говорят от името на цялото общество. В общия случай те са не по-малко затворени за обикновените хора от партийните централи и дори сами по себе си да защитават интереса на гражданите, не допринасят за усещането, че решенията зависят от обикновения човек. Трайното решение е отварянето на политиката и на институциите към директно гражданско участие чрез референдуми и постоянни допитвания до хората. Технологиите ни позволяват именно това. Не е нужно 240 народни представители да решават дали трябва в нощните заведения да се пуши, или не. Обществото трябва да направи това чрез допитване.

Наистина всяко решение има две страни и невинаги е лесно да се приемат и двете. По-добро здравеопазване без затваряне на болници означава по-високи здравни вноски редом със задължителното повишаване на контрола на разходването на средства. Устойчивият размер на пенсиите може да стане само в рамките на приходите от осигуровки, т.е. значителното им повишаване означава и ръст на осигурителната тежест или по-късно пенсиониране. Затова е важно, когато се формулират въпроси за граждански допитвания, да не се прави както досега - формулиране на едностранен въпрос с взимане на решение, без да е ясно изпълнението му до какво ще доведе, а да се дадат и двете страни на медала. Само така хората ще могат да вземат информирано решение със съзнанието, че те носят и отговорността за бъдещето.



Същият принцип важи и при осъществяването на контрол



Финансите на държавата са обвити в тайнственост, а суверенният контрол се осъществява от парламента. Много по-прозрачният метод би бил задължително публикуване на разходите на всяка институция по пера и по конкретни разходи и конкретни поръчки. Така лесно може да се контролират от условията на пътното строителство до броя закупени химикалки и цената на плодовете в детската кухня.

Всичко това би могло значително да повиши доверието в политиката и в начина на взимане на решения, но не обяснява защо ни е необходима държавата. Защо не е достатъчно отговорните граждани да действат самостоятелно, без посредничеството на мастодонт като държавната власт, която съгласно определението на г-н Дончев ежегодно харчи по 20 млрд. лв. от нашите пари. Простият отговор е, че има неща, които само държавата може да направи. Предизвикателствата са много и не можем да разчитаме на самоинициативата да ги направи. Някои често посочвани сфери са борбата с глобалното затопляне или гарантирането на сигурността на личните данни в технологичния свят. Но на първо място трябва да бъде въпросът с неравенството. Все повече влиятелни гласове в икономиката на световно ниво твърдят, че икономическото неравенство се увеличава и достига до заплашителни нива, каквито не сме виждали от началото на XX век. Дерегулация на икономиката и разчитане само на свободния пазар ще задълбочи неравенствата - не само на база качества и умения, но и на база наследени богатства.

Същото важи и за предаването на образованието и здравеопазването в частни ръце. Лесно е да се аргументира как по-заможни родители могат да си позволят по-добри училища за децата си и как в бъдеще те на свой ред ще имат по-престижни професии и ще получават по-добри заплати от тези на хората с по-посредствено образование. Затова е дълг на държавата да осигури равен старт на всички деца - качествено образование като основа за изява на личните качества. Не може да се очаква, че бизнесът и частната инициатива ще се грижат за това. Нито, че ще гарантира качествени здравни грижи за всички, а че няма да облагодетелства тези с по-високи доходи. Осъзнавам, че много хора в момента мислят как и в момента липсват достатъчно качествени здравеопазване и образование. И не мога да не се съглася, именно затова е необходима промяната в начина на правене на политика. Тя трябва да идва от долу нагоре.

Промяната не може да започне от върха, без хората да са показали, че искат такава промяна. И да поемат своята отговорност за нея.