Изгубили вяра и надежда мъже и жени от Мизия заплашват, че ако властта не им предложи опора и изход в тяхното нещастие, няма да гласуват на близките избори. Заплахата им, ако това въобще е заплаха, звучи по-скоро жално, отколкото гневно. Вероятно тези жители на прокълнатия български северозапад отсега подозират, че изборното им отсъствие не заплашва никого. (За сравнение - засегнатите от другото бедствие, катастрофата на КТБ, изобщо не обелват дума за бойкот на вота.) За четвърт век и пометените от природата хора са осъзнали, че колкото по-малко граждани гласуват, толкова повече се увеличава тежестта на купените от политиците или добавени по други начини гласове в националния вот. Малцина между тях днес ще си спомнят чувалите с бюлетини, внасяни и изнасяни от ЦИК в една съвсем не толкова отколешна изборна нощ - показваше го телевизията. А още по-малко ще са онези, които ще свържат въпросните срамни чували с трагичното състояние на властта сега, в злощастните за Мизия месеци. Жителите на потопения град просто не вярват, че на избори ще постигнат разрешаването на своите грижи - да се изберат хора, които да работят и за тях. Мисля, че те навярно искат да се разграничат от този вид избраници, от този вид държава. Жестът им да обявят този възможен бойкот за мен крие повече презрение, отколкото каквато и да е надежда.

С Кирил Катунски, приятел от младини, паметлив и възторжен читател на дебели книги, пихме кафе в заведение зад парламента. С кафето дават малки листчета, навити на тръбичка, с написано върху тях... предсказание ли, пожелание ли, кой да ти каже? Някога това го правеха папагали или морски свинчета - по пазарищата, по сборове и влакове избираха късметчета на доверчивия българин. Днес го вършат кафеджиите. На Киро му се падна любов, на мен - благоденствие.

Удивих се - има ли я тази дума още в речника? Според мен изчезна отдавна, при социализма я търкаляха често-често, но после се изгуби. Не съм я срещал десетилетия. Няма я дори в предизборните обещания. И сега изведнъж - в "късмета" ми. Видя ми се смешно и нелепо, даже саркастично. После се досетих - все пак, току до парламента ставаше това, там думата сигурно си е в обращение. Там тя си е съвсем на мястото. Нормално. Дума от местно значение. Гласуват, не гласуват в Мизия, в парламента тя си остава валидна. Благоденствието там е норма, не мечта.

Из руините на българската демокрация сега отвсякъде се стичат претенденти за парламентарно благоденствие. Те не се вълнуват ще гласуват ли в Мизия. Често не ги тревожи дори какво партийно знаме ще ги води в щурма на парламента. Партиите отдавна не са това, което бяха. Заприличаха на днешните футболни клубове: останали са имената, фланелките и значките, но на игрището ритат някакви чужденци, анонимници и откровени гурбетчии. Публиката не ги разпознава, те са далече от сърцето й. Да би могла, ще ги разгони, но клубовете не са под неин контрол.

Така се случва и с партийната маса. Е, грубичко е това "маса" за хората, които плащат членски внос, вълнуват се на избори и уж избират партийно ръководство. В основата си това са хора честни, земни, вдъхновени от добри идеи и надарени с разум и добродетели. Но те са незнайни, безименни за света, безгласни вътре в партийния живот и са "маса" преди всичко за своите водачи. Когато гласувате за някоя партия, вие не гласувате за тях.

Познавам много "червени" българи. Те живеят от честен хляб, свързват двата края с пот на чело, искат, както е казал поетът, "вечна правда, вечна обич на света".

Познавам и много "сини" граждани. Те ратуват за пазарна икономика, за върховенство на закона, за разцвет на способностите, на свободния труд.

Познавам немалко хора от ГЕРБ, от "Атака", от ДПС. В мнозинството си те са също честни, земни и разумни, достойни мъже и жени, лишени от истерия и ярост, предани на общоприети ценности - патриотизъм, европейски облик на живота, свобода на мненията, словото и религиите. Никой от тях не проповядва омраза, потисничество и експлоатация. Няма да го чуете това в "масата".

Но за която от тези партии да гласувате, в края на краищата получавате демагогия и корупция, търговия с националния интерес, предателство и към миналото, и към бъдещето на страната, пореден погром в здравеопазването, пренебрежение към културата и образованието, бездарно и откровено подбудителство към омраза разцепление. Получавате и трайно отвращение към българската действителност. Малка утеха е това, че също тъй ги получава и "масата" на партията, която се е добрала до властта.

Отказът на гражданите на потопена Мизия да гласуват за благоденствието на партийния каймак не е само жест на отчаяние и протест. Той е и израз на едно опасение, не, предупреждение, че някой път неизбежно ще посочим хора, които поради безнаказаност и безгрижие може да потопят и страната. И тогава ще се окаже, че и тя, според баналната българска традиция, не е застрахована...