Една нощ посред Централна Америка задухата ме изгони от леглото. Поетът химик Ив. М. бе ми обяснил какви отровни газове отделят сплавите на климатика (ако се запали) и всяка вечер, щом затворех очи, той издърпваше щепсела от контакта. Настройките на кондиционера се нулираха и след такова изключване можеше да се пусне отново само от техник. Понякога успявах да си доспя, но тази нощ не стана. Измъкнах се и отидох да дремя в люлеещия се стол на верандата до басейна. В онази ми възраст безсънието не ме измъчваше, можех да прекарам по две-три нощи в работа или в гуляй, без това да наруши ритъма на живота ми, учудвах се, когато чуех някого да казва, че трябва да си доспи. Струваше ми се непростимо да спя сега, когато бях от другата страна на глобуса, в Долната земя, както съм си го представял в детството. А може би и часовата разлика помагаше, защото в България бе още ранна вечер и в телевизорите се въртеше кълбото на "По света и у нас". Денят бе минал по пустите пътища между столицата и океана, бяхме дишали прах и сол буквално от въздуха, бяхме събирали тен направо през тениските (ризите) и накрая се чувствах изсушен и жалък. Нощта ме обвиваше като коприна в люлеещия се стол и очаквах жилите и нервите ми да се отпуснат.

Тъмнината бе гъста и материална, виждах стъблото на палмата край басейна, но не можех да го проследя нагоре към короната. То се изгубваше в нощта, а китката листа не се съзираше изобщо. Това бе същата кокосово палма, която ме замери (неточно) с тежкия си плод, когато реши, че във водата се приближавам опасно до зеленооката Норма Лопес. Сега бе мирна и безшумна в застоелия безветрен мрак, но знаех, че на разсъмване, при първия полъх ще затанцува на място и ревността ще се събуди. Към палмите имам специално отношение, сравнявал съм ги най-вече с гъвкави мулатки, но мулатки в тази земя не видях, а и те, доколкото знаем от романите, са по-скоро демократични в личния си живот. Тази палма не беше от тях, но сега бе тиха и невинна, и можех да се закълна, че долавям дишането насън.

(Харесвам палмите, те за мен са повече от растителност, десетилетия съм ги копнял, фотографирал, фантазирал - в младостта ми те бяха странно недостъпни. Ще бръкна в архива на "Нерви и утехи" и ако не съм ви вече разказвал за това, ще го направя в близки дни.)

Под тентата на бара машината за лед изтрополяваше от време на време като някакво невидимо животинче: когато ледът се втвърдеше във формата, тя го изхвърляше в коритцето и отново приемаше вода. Точно бучките лед изтракваха за секунди и после - тишина, сякаш някоя животинка отново се притаява в тъмното. Тази машина бе ме тормозила и предишна нощ, тогава до сутринта се взирах и обикалях да търся кой се крие там.

Мракът не пропускаше прохлада, студената вода в хладилника бе на свършване, уж исках да подредя впечатленията от пътешествието, но всъщност се размечтах за планини без пек и без вулкани, за ледени скокливи речици, които могат да се пият, за поляни с алпийски цветя и хрущене на борови иглици под нозете. Това бе по-скоро детски спомен, защото в софийското ми семейство само морето бе на почит - било полезно за децата и т.н. Планинският курорт не бе на мода, а така, с приятели, се бяхме качвали съвсем инцидентно, колкото да си изстудим питието в някоя такава именно речица, да се снимаме върху големите сиви камъни и накрая да се закълнем, че следващата седмица пак ще се "качим". Но поне в това отношение бяхме закоравели клетвопрестъпници. И сега, ако се бях затъжил за планина върху стола люлка в сухата никарагуанска нощ, всъщност тъгувах за планината от моето детство, за зеления и слънчев, но с дебели сенки Троянски балкан, за неговите ливади, бахчи и води, за неговата хубост, когато майка ми бе трийсетгодишна, а татко бе здрав и някак тихо засмян.

В равнината вилнееше туберкулоза и хората от полските градове и от селата събираха сили да изкарат поне две седмици в балкана. Пътувахме обикновено с камион, върху куфарите и върху денка с постелки и завивки, които майка ми бе зашила с голямата игла. Бе хубаво и странно, разглеждахме света, разглеждахме Ловеч, после надбягвахме влакчето за Троян и накрая стигахме в къщата на бай Пенчо Немски в Бели Осъм. После всичко бе сън и част от чудото на този сън е, че се повтаря в целия пейзаж на живота ми. Така се бе завърнал в онази нощ, когато климатикът не работеше, а машината за лед - наопаки.

Къщата беше край пътя, а след пътя беше реката. В коритото й растяха високи до човешки бой лопени с клепнали мъхнати листа и цветове на жълти хурки. Нощем Белият Осъм шумеше в прозорците и чувахме как във водите му падат узрели ябълки от надвесените от брега дървета. Денем целият свят добиваше нехаен равномерен ход и и детството ми се вторачваше в собствените си подробности. В реката се стрелкаше риба, пред обора пръхтеше червено-кафява крава, каквато тогава можеше да се види само на картинка, под навеса винаги имаше поне два велосипеда от изчезнали марки. Селата тук се точеха покрай реката, на много километри, та велосипедът бе неразделен от балканджията. В равнината той бе рядкост и мечта за всяко дете. В работилницата (бай Пенчо беше и столар) бездействаха всякакви машини, имаше куп стърготини и талаш - умирах да ги разглеждам и дори се осмелявах да дялкам парче дърво. Майка ми беше доволна, смяташе, че е полезно за гърдите ми да "дишам" талаш. Помня тази миризма, а също миризмата на новоокосено планинско сено и, отделно, тази на напечените купи, както и незабравимия мирис на ябълковите градини, сякаш слезли от склоновете да донесат готовия си плод зад къщите.

Ясно помня, че този мирис на планински ябълки ме накара да отворя очи в прегръдката на люлеещия се стол - изглежда все пак съм бил задрямал. Разсъних се за миг и преди да заспя, отново се заклех, че стъпя ли отново в Европа, без да се бавя ще отида в Бели Осъм. "На повратки в Бели Осъм" кръстих това намерение и си го припомнях все по-рядко и по-рядко. Господ разполага с човека и му задава грижи и задачи. Все пак, не се върнах, но минах през Бели Осъм в една студена есен с черни дървета и мрачна, обидно смалена река. Къщата беше заключена, но не изглеждаше напусната - нямаше вестници на прозорците. Поседях на една пейка на площада и странно упорито исках да мисля за онази нощ в Манагуа, за кокосовата палма край басейна и дори за Норма Лопес в басейна. Не се получи нищо, Манагуа бе отлетяла от сърцето ми. От Норма бях получил две-три картички, а палмата не ми писа никога...