Уж е нищо четвърт век в историята, всеки може да потвърди как неусетно минават тия 25 години в човешкия живот - докато се обърнеш и са се изтърколили. Често и в исторически по-отдалечени времена се случва да няма кой знае какво развитие за четвърт век, тогава сякаш светът, или само част от него, замира в очакване на новото - точно както тези български земи, които попадат под византийска власт в началото на ХI в., те сякаш потъват в сладка провинциална дрямка след смъртта на цар Петър Делян (1040-1041) в продължение на четвърт век, до българо-влашкото въстание на Николица Делфина през 1066 г. Случва се, в тези години на затишие, то да е само привидно всъщност и защото, особено за по-отдалечените от нас времена, не винаги историческите извори са благосклонни, та да ни съобщят всичко, което бихме искали да знаем.

Понякога обаче четвърт век може да е равен на цяла епоха, изпъстрен с най-невъобразими събития, с такива каквито само историческата случайност може да сътвори. Не е ли исторически скок времето от битката при Онгъл (680 г.), та до триумфа на великия господар Тервел в Цариград (705 г.)? Не е ли цяла епоха на съзидание времето от Освобождението (1878 г.) до Илинденско-Преображенското въстание (1903 г.)? Не са ли изпълнени с безброй злощастия годините между подписването на Ньойския договор (1919 г.) и есента на 1944 г., та тогавашната българска политическа класа само за четвърт век по съвсем еднакъв начин успя да устрои точно две национални катастрофи за България?

Може да е и много, може да е и малко четвърт век, това изглежда зависи само от волята на народите. И на техните водачи също, никой никога не е посмял да пренебрегне ролята на личността в човешката история. Водачите могат в едни случаи да поведат смело към бъдното народа си, а могат и да го загробят за години, за столетия даже, като го обрекат на робска несрета под чужд ботуш, като го намалят от 9 на 7 милиона или пък като го натикат в бездънното блато на мизерията. Всичко могат водачите, стига същият този народ да би искал да продължи да ги търпи . . .



* * *



Основен белег на проучванията върху срещата на високо равнище край Малта е недостигът на достоверни данни, така забулена в тайнственост са тези събития и до днес (вж. подробно за известното у Матвей Полинов, Terra Humana 2011). Въпреки това още в края на 1989 г. започват догатките за разглежданите теми.

Макар срещата край Малта да е на 2-3 декември 1989 г., някои действия на Михаил Горбачов, особено през 1989 г., са показателни. Природните стихии непосредствено преди срещата - също; в нощта на 1 срещу 2 декември край Малта се надига страховита морска буря, вълните достигат до 2,5 м във височина. Поради лошото време преговорите не могат да се проведат нито на американски, нито на съветски военен кораб, приема се да станат на туристическия кораб "Максим Горки", закътан в залива на малтийската столица Валета. Срещата край Малта всъщност се състои от две къси срещи насаме между Михаил Горбачов и Джордж Буш и два по-дълги общи разговора, от по 4-5 часа.

Още на първата кратка среща, в 10 ч. на 2 декември, Горбачов заявява, че Съветският съюз няма да се меси в развитието на събитието в източноевропейските държави. Тази съветска позиция не е особено нова, нея Горбачов съобщава още на 23-25 октомври, когато е заявен отказ от използване на сила при развитието на събитията в Източна Европа. Така на 2 декември е решена съдбата на ГДР, което има своето развитие още на следващия ден (вж. по-долу). Това е най-съществения резултат от срещата, който се повтаря винаги в западните изследвания и в спомените на западните участници (напр. Jack F. Matlock, 1995). Нещо повече, твърди се, че точно край Малта е решен въпросът за обединението на Германия (Анатоли Черняев, 2008). В същото време е известно, че Михаил Горбачов е натоварен от колегите си в Политбюро да приеме обединяването на Германия само и единствено когато НАТО и Варшавският договор бъдат едновременно разпуснати или обединени (sic!) по взаимно съгласие. Впрочем цялата политическа деятелност на Горбачов изобилства с подобни мръсни политически номера.

Съкращаването на въоръженията в Европа и на стратегическото настъпателно оръжие е втората важна тема на срещата. Без да е възможно тук по-разгърнато разглеждане, ще обобщим само, че на практика Михаил Горбачов, приема едностранно разоръжаване на Съветския съюз, наистина само в рамките на 20 % от стратегическите нападателни оръжия, не съвсем напълно значи.

Третата тема на срещата става вътрешното положение в СССР и политиката на "перестройка". Отличителна черта тук е пълната откровеност на Михаил Горбачов, на Буш са съобщени дори данни за вътрешното положение в страната, които се знаят единствено от членовете на Политбюро.

На 3 декември основна тема е положението в прибалтийските републики, като Буш съвсем направо заявява, че САЩ никога не са признавали тези републики в състава на СССР. На този прозрачен намек за целостта на Съветския съюз Горбачов отговаря с мъгляви общи приказки "за спецификата на обстановката на Съветския съюз". Съдбата на Прибалтика също е решена, "за 15 минути", с тайно устно споразумение.



* * *



Макар срещата край Малта да е обгърната в загадки и защото не е подписан никакъв документ, който да помогне в разгадаването им, бурните събития от следващите няколко дни са в състояние да ни помогнат да възстановим същността на договореностите там. Бившият генерален секретар на ЦК на Комунистическата партия на Чехословакия от 1987 г. до 1989 г. Милош Якеш твърди днес, че срещата край Малта от декември 1989 г. става сигнал за ускореното разрушаване на социалистическите страни (сп. "Extra plus", 2012; немски превод в "Junge Welt", 5. 12. 2012).

В резултат на цяла редица силнодействащи фактори към началото на срещата край Малта процесите на разпад в източноевропейските социалистически страни са вече достатъчно напреднали, на 9 ноември 1989 г. пада и Берлинската стена. Въпреки това ще е оправдано, ако твърдим, че веднага след срещата Горбачов-Буш тези процеси се ускоряват драстично. На самия 3 декември 1989 г. Егон Кренц, след месец и половина начело на Германската единна социалистическа партия, подава оставка и като председател на Държавния съвет на ГДР. На 7 декември е учреден опозиционния Съюз на демократичните сили в България. На 10 декември президентът на Чехословакия Густав Хусак подава оставка.

На 16 декември в Тимишоара започват вълнения. Западните средства за осведомяване разпространяват снимки на зверски избити демонстранти. Едва наскоро стана ясно, че снимките са същинска постановка, създадена под непосредственото ръководство на Милтън Броден, щеф на източноевропейското бюро на американското Централно разузнавателно управление, според спомените на неговите колеги и началници, включително и на директора на Съвета по разузнаването на САЩ (вж. интервютата с тях в разследването Susanne Brandstatter, Schachmatt 2004), за нуждите на заснемането са измъкнати трупове от моргите и гробищата в града.

Вече трябва да е станало ясно, на елегантния бял туристически кораб "Максим Горки" Михаил Горбачов "подписа" пълната и безусловна капитулация на Съветския съюз в Студената война. Удивлението си от тази с нищо неоправдана, а и крайно неочаквана капитулация по-сетнешния американски президент Бил Клинтън (1993-2001) ще обобщи съвсем ясно - нея той ще определи като "главна причина за победата на САЩ в Студената война".

В същото време някакви напълно безпочвени горбачовски представи за бъдещ "американо-руски алианс" в управлението на световните работи доведе до безмилосно изоставяне на съветските съюзници по света. Заслепен от безграничното си тщеславие съветският водач не виждаше мястото на тези "дребни" играчи в новия световен ред, който той си мислеше, че гради. Разрушаването на съзижданото няколко десетилетие бе започнато още след срещата с Роналд Рейгън в Женева (19-21 ноември 1985 г.), когато "за 15 минути преодоляхме "непреодолими прегради"" (Михаил Горбачов, Насаме със себе си, 2012). Цената научихме по-късно.

Съветският съюз през втората половина на 80-те години на миналия век не само изостави съюзниците си, но днес се засилват подозренията, че той сам има пръст в някои от превратите, осъществени през ноември-декември 1989 г. в социалистическите страни. Особено показателен е случаят с Румъния. Веднага след провокацията в Тимишоара от съветското посолство в Букурещ престават изобщо да отговарят на телефонните позвънявания, сам Чаушеско прави безуспешни опити да се свърже със съветския посланик след 16 декември, включително и на 22-ри рано сутринта.

Впрочем в спомените си Анатоли Черняев, тогавашен помощник по международните дела на генералния секретар на ЦК на КПСС, ни уверява, че след началото на румънските събития в средата на декември 1989 г. Джордж Буш предлага на Михаил Горбачов да положи всички усилия, включително и със сила, за да спре "кръвопролитието" в Румъния. Предложението е отминато с мълчание.

Участниците в срещата край Малта повтарят и досега, че там бе сложен край на Студената война. Кой знае, всъщност е малко съмнително, съществуват твърде основателни податки, че Студената война не бе прекратена в края на 1989 г. въпреки безусловната капитулация на Съветския съюз. След нейното завършване, според официалните изявления, Западът нито се стремеше към откритост, освен привиден, нито установи граници на собственото си настъпление в световен мащаб. Тази война май изобщо не е прекъсвала всъщност.