В късната есен Жозе Мануел Барозу, Катрин Аштън и Херман ван Ромпой напуснаха постовете си на председател на Европейската комисия, комисар по външната политика на ЕС и председател на Европейския съвет. Напуснаха незабележимо в края на мандати, които не оставиха следи в общественото съзнание.

Барозу казваше "довиждане" най-дълго време, по различни събития и под различни форми. Аштън, която официално приключи дейността си в последния ден на октомври, не отбеляза датата. Но продължи да работи полуофициално по международните преговори за ядрената програма на Иран. Херман ван Ромпой напусна поста си и политиката изобщо месец по-късно. Той прекъсна работа в стила, в който управляваше и съвета - тихо и срамежливо. Всичко това бе слабо приключване на петгодишните им мандати (и втория такъв на Барозу).



Барозу - прагматикът



Случилото се е отражение на две неща. Първото е желанието за нови лица след периода на криза. ЕС беше под екзистенциална заплаха - недостатъците на управлението, политиката и архитектурата на еврозоната станаха ясно видими, а целостта на съюза е крехка. Бяха нужни нови хора, които да внушат усещането, че кризата е овладяна.

Другата причина беше самото трио политици. Те трябваше да представляват ЕС в различни аспекти, но никога не успяха да се измъкнат от ореола на кризите, които оформиха облика на дейността им.

Барозу - прагматик, който има навик да се движи по вятъра, получи втория си мандат през 2009 г., главно поради липса на противник. През същата година лидерите на ЕС спряха истериите на тема кой ще бъде "първият изобщо" комисар по външната политика и "първият изобщо" постоянен председател на ЕС, като избраха двама абсолютно неизвестни за тези длъжности. Тогавашният белгийски премиер Ван Ромпой имаше малък международен опит. Аштън, която заемаше позицията на комисар по търговията, нямаше такъв изобщо.

В началото на 2010 г. триото започна колебливо да функционира. Членовете му трябва да открият своя модус вивенди. Аштън и Ван Ромпой имаха възможността да оформят длъжностите си по свое желание. Това бе дар, който в някои случаи можеше да бъде отровен. Защото означаваше, че трябва да започнат от самото начало - да изградят профил на позицията, свой стил, послание и международен авторитет.

Междувременно в централата на комисията Барозу завистливо се държеше за властта си. Започнаха битки за пари, за офиси, за това кой да бъде "лицето" на ЕС. В крайна сметка, Ван Ромпой и Барозу бяха дуо на всички международни срещи.



Кризите, които определят



Политиците се определят от кризите или от това как се справят с тях. Когато започнаха работа, еврозоната тъкмо влизаше в най-тъмния си период заради разкритията, че гръцката икономика е в далеч по-лоша форма, отколкото страната си е признавала. Кризата, която наложи Ирландия и Португалия да получат спасителни пакети, показа мащаба, в който Германия диктува правилата в ЕС. Политиките се обмисляха в Берлин, а след това успокояващата фигура на Ван Ромпой ги опаковаше и продаваше. Работата на белгиеца бе серийното организиране на кризисни срещи, докато европейските лидери вземаха решения в движение.

От своя страна, Барозу започна да прави законопроектите, които страните членки - предимно Германия и страните, които мислят като нея, смятаха за необходими. Това даде на комисията огромни правомощия спрямо националните бюджети, особено в еврозоната. Тази институция започна да се свързва с политиката на бюджетни ограничения. Тя така и не може да се отърве от тази репутация. Нито от обвиненията, че действа объркано.



Малки завещания



Русия анексира Крим в началото на 2014 г. и подпали вътрешен конфликт в Източна Украйна. Но германският канцлер Ангела Меркел говореше по телефона с руския президент Владимир Путин. Ван Ромпой, който също имаше задачата да представя ЕС пред международната общност, остана на заден фон. В един момент се обмисляше негово посещение в Москва, но идеята бързо залезе.

Катрин Аштън пък бе засенчена на министерско ниво. В пика на протестите на Майдана през 2013 г., когато насилието изглеждаше неизбежно, полският, френският и германският външен министър сновяха непрекъснато там. Аштън и Ромпой обаче почти не бяха забелязани да действат по време на най-голямото предизвикателство пред външната политика на ЕС. Oт друга страна, Барозу прекара много време, опитвайки се да бъде забелязан.

Тримата не оставиха големи следи от работата си - само минималистки интерпретации на ролята на комисаря по външните работи и председателя на Европейския съвет и една комисия, която масово е считана като слаба и без досег с общественото мнение.



Новите лица



Новите лица се появиха в късната есен. Бившият лидер на Полша Доналд Туск пое поста от Ван Ромпой, а Федерика Могерини - външният министър на Италия, зае длъжността на Аштън. Барозу бе заменен от Жан-Клод Юнкер - люксембургски политик и ветеран на европейската сцена. И тримата донесоха различни визии за постовете си. Те изглеждат по-самоуверени и комуникират по-добре. Тези неща имат значение.

Макар че не е политически ветеран, Могерини има години технически опит във външната политика. Тя има намерение да оглави отбор комисари, които се занимават с международните отношения. Това би следвало да намали напрежението, натрупано от предишните години. Туск, имайки предимството да е поляк, вече е наясно с въпросите за Русия. Той не се поколеба да демонстрира, че няма да бъде свит като Ван Ромпой. Туск заяви в интервю, че Русия е "нашият стратегически проблем", а първият му официален телефонен разговор бе с Белия дом. И двамата са в по-добра позицията от предшествениците си, тъй като длъжностите им вече са установени.

Междувременно Юнкер показа, че ще мине и без маниашкото и разсейващо разписание на пътуванията, което поддържаше Барозу, и ще участва минимално в различни събития. Той незабавно се обяви за въвеждане на забележителни реформи, като например да направи комисията по-прозрачна и по-ангажирана с политически проблеми. Ще има по-малко закони, идващи от Брюксел. И тези, които ще дойдат, ще бъдат сериозно обсъдени, преди да влязат в сила.

Юнкер ще се фокусира върху вътрешните работи на съюза, а това ще даде на Туск възможност да го представя навън. Държавите членки ще продължат да имат последната дума относно външната политика и паричните въпроси. Но умните политици все пак могат да си заслужат уважение, ако покажат, че се намират на масата, на която се взимат решенията, и че направляват дебата. Новото трио ни дава повече причини за оптимизъм.