Румен Янев е роден на 8 август 1950 г. в София. Завършил е Юридическия факултет на СУ "Климент Охридски". Осем години работи в Института по балканистика на БАН. Като музикален журналист започва от в. "Народна младеж", по-късно е главен редактор на сп. "Ритъм". В периода 1994-98 г. работи в радио "Тангра" като водещ на предаванията "Хляб и мармалад" и "Вкусът на времето". От 2001 г. е в Българското национално радио. Автор е на книгите "Вкусът на времето" и "Атлас" в инкубатора на славата", проследяващи съответно историите на групите "Щурците" и "Атлас". Неотдавна в съавторство с Емил Братанов публикува книгата "Цветя от края на 80-те" - за рок поколението, белязало прехода.





- Г-н Янев, нима вече дойде време да пишем историята на българския рок?

- Очевидно да. Вече има достатъчно материал, който някой трябва да систематизира и подреди. Буги Барабата на майтап ни нарече с Емо Братанов "Кирил и Методий на българския рок".

- Откъде започва тази история и докъде свършва във вашата хроника?

- Истинската история на рокендрола започва от делтата на Мисисипи, където се е зародил блусът. Българската рокистория води началото си от един апартамент на софийската ул. "Проф. Джовани Горини", където през 1962 г. живеят двамата братя Димитър и Иван Милеви - Бъндараците. Отрязъкът от историята, който ние с Емил Братанов разглеждаме в книгата си "Цветя от края на 80-те", започва някъде през 85-а, но ние наблягаме особено много на периода 1987-1992 г., когато обществените сътресения бяха обвързани много тясно с ъндърграунд музиката. Това е периодът, в който светът се променяше. 80-те години не са толкова силно заредени със социална и политическа енергия, колкото са 60-те, но те са много знакови в развитието на съвременната цивилизация. 1980 г. ние имаме вълненията в Полша, ГДР и Унгария, имаме полски папа, стачката в корабостроителницата в Гданск, създаването на профсъюза "Солидарност", а в Съветския съюз нещата започват леко да се разклащат; малко по-късно умира Брежнев, настъпва една поредна смяна на императори - Черненко, Андропов; идва Горбачов и започва перестройката; започваме да говорим за гласност и демокрация; в Ленинград и Москва се появяват групи като ДДТ и "Наутилус Помпилиус", тръгва съветският рок; тази музика набира скорост и в другите соцстрани, особено в Унгария. Така че всичко започва да се люшка. И тук - към 85-86-а, се появяват българските банди.

- У нас те са покровителствани от комсомола, нали така?

- Нека бъдем внимателни с този термин "комсомол", защото той не е толкова обобщаващ, колкото изглежда. Част от "комсомолците" избягаха с червените пари зад граница. Друга част от тях пропиха и провалиха живота си. Имаше обаче едни комсомолци, които се занимаваха с т.нар. неформали. Партийната задача тогава беше те да се инфилтрират в неформалите и като не могат да ги контролират, поне да информират за тях. Така комсомолът започна да организира концерти, направи младежките домове и се създаде обстановка, в която българският ъндърграунд зашумя толкова силно, че започна да разпуква стената в главата на българина. И преди да падне Берлинската стена, стената в главата на българина вече беше със страхотни пробойни. 1989 година, когато на Тодор Живков му направиха преврат, хората вече знаеха наизуст песните на "Ахат", на "Кале", на "Ера", на Милена, на "Атлас", на "Нова генерация", на "Клас". Тези момчета и момичета бяха истинските български дисиденти. Не поетите и писателите, не драматурзите и художниците, които така и не извадиха нищо значимо от чекмеджетата и ателиетата си. Рок музикантите бяха. Затова в един момент си казах: "Ако аз съм написал книга за "Щурците", която е де факто книга за първото българско рок поколение, ще бъде адски нечестно да умра, без да напиша историята на второто".

- Има ли трето?

- Няма трето с ясна физиономия. Но има надежда за трето.

- Мислите ли, че има някаква социална предпоставка за това да няма ясно обособена нова рок генерация?

- Ще отговоря на въпроса с въпрос. Запитайте се защо през втората половина на 80-те, когато имаше милиция, Шесто управление, Държавна сигурност, партийни секретари, ОФ председатели, квартални клюкари, групи като "Кале", "Ревю" и прочее вече избуяваха и това се знаеше. Да, тях не ги издаваха на плочи, не ги пускаха по радиото, но на "Синьото кафе" се разменяха касети със записи от техни концерти, а концерти имаше по два пъти на седмица и властта, която беше обявила това за упадъчна култура, пак не можеше да ги спре. А след това нещо се случи. Защо? Защото се оказа, че идеологическият натиск и забрани са много по-слаби от финансовата примка. Тогава, когато ти стегнат гърлото и те лишат от хляба ти, е много по-страшно, а политиците направиха с музикантите точно това.

- Затова ли и музикантите се отдръпнаха от политиците?

- Аз самият чрез рока много се замесих в един момент в политиката. Особено когато работех в радио "Тангра". Тогава сваляхме Жан Виденов. Момчетата, които ми гостуваха в студиото на "Хляб и мармалад", идваха директно от сцените по митингите, а политиците от СДС, които бяха непрекъснато в неделното ми предаване "Вкусът на времето", бяха приятели с тях и политиката и рокендролът се бяха прегърнали здраво. Но когато демокрацията победи, същите тези политици забравиха кой им е пял по митингите без пари. Аз съм свидетел на това как Георги Минчев лично от джоба си плати всички разходи по един предизборен концерт на СДС в Созопол. Политиката може да експлоатира творците - и винаги го е правила, може да изопачи историята - и винаги го е правила, но винаги се намира някой честен - или историк, или поет, или музикант - който в крайна сметка възстановява справедливостта. Ето затова седнах да пиша историята на българския рок.

- Подкрепяте ли искането на българските музиканти за повече родна музика в ефира?

- Винаги съм бил крайно против всякаква регламентация, насилие и властово регулиране на каквото и да било, но в случая го подкрепям. Някога като водещ в радиото имах нареждане от ръководството да пускам по две български песни на час. Аз пусках по четири и ме глобяваха. Сега съм в аналитичното звено на БНР и слушам предавания. Има музикални редактори, които в един стандартен блок пускат по две български песни, и други, които пускат по 12. От първите съм чувал аргумента "няма достатъчно хубава българска музика". Това не е вярно. Има прекрасни песни от 50-те, 70-те, от 90-те, има и в момента. Чуйте само автори и изпълнители като Гери (Гергана Добрева) и Цвъри (Светослав Колев) от дует "Ша-Ша", например. Има и страхотен български хип-хоп - умен, актуален, точен, политически насочен. Аз искам да звучи едно 20-25% българска музика по електронните медии. Тогава ще имаме творци и изпълнители, а не сурогати като музикалните риалити формати. Хората тръгнаха да се правят на певци чрез телевизиите, сега гледам, че са тръгнали и да се женят пак чрез телевизията, а вече стартира и едно ново риалити за писатели. Чакам всеки момент да започнем да си правим и децата в риалити формат.

- Къде сте днес "цветята от 80-те"?

- Мечтая си ние да имаме свое място. "Ние" това сме една прослойка хора, които все още поддържат връзка, които се обичат, но които са във вътрешна емиграция - аз, Емо Братанов, Милена, Васо Гюров, Пепи Писарски, Васко Кръпката, Камен Кацата... много сме. Искам някъде да се събираме, да си говорим, някой да посвири... като едно време на "Синьото кафе", когато наистина имаше рок общество.