Белла Цонева-Динкова е родена в Стара Загора. Снимала се е много български филми, между които "Тримата от запаса", "Сами сред вълци", "Последната дума", и др. Беше директор на Драматичния театър в Кюстендил в периода 2003-2005 г. и директор на Българския културен институт в Москва до 2010 г. Неин съпруг бе известният български поет Иван Динков (1932-2005). Белла Цонева е автор на книгите "Било е" и "На изток от Иван".





- Харесвате ли днешните ни сериали?

- Имаме и добри неща. Но като цяло много малко гледам телевизия. Обижда ме ниското ниво на мислене.

- А не е ли това, което показват, просто каквото зрителят иска? Говорим за изграждане на консуматорско общество, пък то нали се интересува най-вече от развлечението, от удобството, от широкия спектър на услугите? Не казвам, че това е априори лошо...

- Лошо е. То стеснява човешката личност, слага те във формат, от който не можеш да излезеш. Може би е неизбежно, но този нов световен ред, който прави това, е убийствен. Той иска това непрекъснато наплодяващо се човечество да го превърне или в пушечно месо, или в консуматорска база. А може би и в двете.

- Това целенасочено ли е, дали се ръководи отнякъде?

- Сигурно има координация. Но има и тенденция към тези неща. Остава да ни поставят нашийници.

- Можем ли да кажем, че Иван Динков, лека му пръст, пък и вие бяхте антиподи на тази тенденция? Доколкото помня, той живееше осъзнато аскетично, над бита и вещите...

- О, така беше наистина! Той стигаше до крайности. Например, ще се ражда синът ни. Аз съм в седмия, дори в осмия месец, и чак тогава излязох от репетиции. С хиляда кандърми го накарах - той успя да намери едно жилище. Голо жилище, без нищо, под наем. Напъна се, извърши подвиг - докараха един след обяд три пружини и три дюшека. Нищо друго нямаше! Спомням, че му казах - заради детето трябва да има поне печка и хладилник. А той попита: Че защо ни са? Това за непознаващите Иван го разказвам, то изглежда идиотско просто. Само че след това - няколко пъти негови приятели му даряваха вилни места, земя...Той казваше само: добре, благодаря. И толкоз. Не проявяваше повече интерес. И досега вкъщи някъде имаме документи. А през последните му години той, смятам аз, нарочно ходеше много зле облечен.

- Защо?

- Имам някакво обяснение... Разбира се, за него да влезе в магазин беше кошмар. Ненавиждаше магазините. Аз съм му купувала обувки, костюми - слава богу, беше добре сложен. Но той и тези неща заряза, взе една подарена шуба отнякъде и само с нея ходеше. Беше омерзен от новото време, от това, че има хора, които ровят по кофите, пред нашия блок направо. По този начин като че искаше да е адекватен, така си го обяснявам. Не искаше да има никаква собственост, никога. Но не искаше и постове, и привилегии. Разказвал ми е една случка, за събрание в провинцията, на което реч изнасял Тодор Живков... Иван и групата му минавали в дъното на залата, Живков го забелязал, а той имаше страшна памет и добре познаваше всички от левите среди. Знаеше ги прекрасно по име, фамилия, биография, кариера... Та Живков го забелязал и викнал: "Вижте го този, който никога нищо не иска, вижте го!"

- Това си е подозрително - да не искаш нищо...

- Естествено, че е подозрително. Но Иван искаше. Искаше много повече, само че не бяха материални неща.

- А вие как преживявахте този битов минимализъм? Не ви ли беше тежко?

- Не. Аз си гледах професията, стигаха ми две дрешки и малко грим.

- А защо се отказахте от професията? Отде дойде това съмнение в нейната сила? Вие сте известна българска актриса, обичана от публиката.

- Аз съзнателно се отдръпнах от професията. Но и досега безкрайно я обичам и уважавам. Безкрайно. Първо, тя е невероятна автотерапия. Да предизвикваш преживяванията си, да се плакнеш в сълзите си - това те измива вътрешно. После - аз имах щастието да работя с възможно най-добрите. Ето - за Георги Георгиев - Гец си спомних случайно, какъв актьор само. Работих в период много силен за българския театър и кино, когато имаше какво да се каже. Не мога да хвърлям поглед върху цялото съсловие, рисковано е, защото имаше толкова много угодници на системата, както винаги - за паница леща. Независимо от таланта. Талант и характер са различни неща. Но да работиш за цялото, да не мислиш егоистично за аплодисментите само за теб - това е прекрасно. Сещам се, когато за първи път отидох в Епидаврос, какво чувство ме обзе. Иван ми каза: аз ще се кача нагоре, а ти кажи нещо... Имах чувството, че - и това чувство не ме е напускало през цялата ми така наречена кариера, - че театърът ненапразно се е родил като тайнство... Той е бил тайнство и за мен си остана такова. Елевзинските мистерии, неразгаданият до днес орфизъм; тези неща са част от това изкуство. После вече усетих, след промените, че традиционната сцена ми е обръгнала. Исках нещо ново, бях уверена, че човек може да огради едно парче на площада и пак да създава тайнството там... Но нещата поеха в друга посока.

- Тоест от театъра изчезна тайнството, това ли ви разочарова?

- Да, имам такова чувство. Въпреки че съзнавам колко много талантливи колеги носят у себе си представата за лична обреченост на това тайнство. След промените правихме частен театър със Стойчо Мазгалов, измисляхме разни други неща. Но нещата се бяха променили, театърът се занимаваше, занимава се и сега, повече с майсторлъка, със самолюбуването. И го интересува повече забавлението. Аз все пак повтарям, че имам щастлива съдба, защото работих с хора, които бяха ангажирани, рискуващи, надарени. Само че някъде в този период разбрах - за мен стига.

- А това свързано ли е с минаването от т. нар. катарзисен театър към други, по-лековати, мюзикълни форми?

- О, не подценявам никоя форма, всичко има право на сцена. Просто аз прецених за себе си.

- Няма да ви питам за театралната реформа, тя няма край, звучи вече като тралалалата реформа - рефрен без смисъл.

- Какви ли не упражнения се правиха, включително да се плаща от държавата за продадени билети. Но това не носи качество, а плоди разни дяволъци.

- Но какво бъдеще чака театъра като цяло? Екранът и компютърът не са ли вече много по-обсебващо зрелище?

- Предпочитам да се фиксирам върху талантите. България е пълна с безкрайно талантливи хора. Аз съм била щастлива с моята работа, те ще намерят също какво да представят от себе си. Но нека си даваме сметка и колко различни Българии има днес - столицата не е България. Има малки градове и села, в които думата "култура" звучи като някаква безсмислица, като подигравка, там хората нямат нищо, нищо. Няма отклик, няма сетива. Като в криминологията - попаднали на неподходящо място в неподходящото време..

- Е, всяка вечер гледат телевизия, както правят и в столицата, впрочем...

- Само че това, което се излъчва, е толкова долнопробно, толкова долнопробно... Не мога да го оценя другояче.

- Как в толкова арт семейство синът и дъщеря ви не тръгнаха по вашите пътища?

- Аз ги удържах. Не исках. Те рисуваха много хубаво, но реших дори в тази посока да не ги подготвям за гении. Защото усещах, че други неща ги интересуват. А после реших, че не трябва да правя какъвто и да било натиск. Може би на такъв натиск са склонни родители, които имат неосъществени лични амбиции и мечти. И ги прехвърлят на децата си. Но аз моите съм си ги осъществила в пълна мяра, така че ги оставих да решават за себе си. Вярно, че дъщеря ми например искаше по едно време да става актриса, аз я хванах за ръка, заведох я при Ламбо, той беше министър, и му казах: "Тя иска да става актриса". Той я погледна и рече: "Я стига, мойто момиче, знаеш ли колко излизат, а работа няма, я си помисли за нещо друго"... Аз пък й казах: "Ако искаш, ще те подготвя, но искаш ли го наистина?"

- И тя не съжалява ли след това?

- Не, нито веднъж. Сега завършва магистратура по психология и е много отдадена.