Алек Попов е роден през 1966 г. в София. Завършил е НГДЕК и българска филология в СУ. Автор е на много романи, сборници с разкази, сценарии, пиеси, между които "Другата смърт", "Мисия Лондон", "Сестри Палавееви" и др. Носител е на различни литературни награди; два пъти е лауреат на награда "Хеликон" за нова българска проза. Съвсем неотдавна в изд. "Сиела" от печат излезе романът му "Черната кутия: Ниско летящи кучета", основно преработено издание на "Черната кутия".

Алек Попов е превеждан на английски, френски, унгарски, сръбски, датски и други езици, член-кореспондент е на БАН, член е на УС на Българския П.Е.Н. - център.

---------

- Да издадеш основно преработен роман си е и предизвикателство. Гледате ли на това като на експеримент? Или на пособие по писане, по творческо майсторство?

- Никой не ме е карал. Не бих се заел да го правя, ако не изпитвах вътрешна потребност да направя нещата по-добре - творчески императив, бих казал. Това е процес, в хода на който, разбира се, експериментирам. Минавало ми е през ума, че един ден този опит би могъл да ми послужи като преподавател. Но все пак това са твърде субективни принципи. Методът възниква в процеса на писането и е приложим в съответната творческа ситуация, няма гаранция, че ще работи в друга ситуация. Колкото и да му се иска на човек да приложи наученото при написването на следващи книги, може да се окаже, че ще му се наложи да търси друг, съвършено нов алгоритъм. Но именно в това се състои красотата и неповторимостта на създаването.

- "Черната кутия: Ниско летящи кучета" е смешна книга, но доста познавателна - за нравите в бизнеса тук и в САЩ, за заблудите ни и за други енигми на съществуванието. Очаквате ли да я разбере читателят в пълнотата й?

- В книгата има различни пластове и може да бъде четена на различни нива. Като драма с елементи на трилър, като черна комедия, като философска притча, дори като любовна история. Тя не е 100% жанрова книга, макар че в сравнение с първата версия е много по-жанрова. Романът изследва по един забавен и парадоксален начин заблудите и илюзиите, които култивира в нас консуматорското общество и неговите медии. Отърсването от тях често е болезнено, но това е начинът да си върнем свободата.

- И в "Мисия Лондон", и в този роман има фантастични елементи. Тегли ли ви наистина фантастиката?

- Тук определено има повече фантастични елементи, отколкото в "Мисия Лондон". Винаги съм харесвал и обичал фантастиката, все пак съм тръгнал именно с такива истории. По принцип не смятам, че изкуството е реалистично по своята природа. То се опитва да наподоби реалността, но целта му всъщност е да създаде самостоятелна художествена реалност. Тези светове винаги са измислени малко или повече. Така наречените "обикновени истории" никога не са ме вълнували. За мен разказването и измислянето са страни на една и съща монета.

- Казвате светове... Как се променя отношението на българина към външния свят? Има ли разлика при различните поколения?

- Има. По-младите генерации имат възможност да пътуват с лекота, която е непозната за хората от предишните поколения. За тях пътуването винаги е било свързано с мъчнотии и притеснения от различен характер - да вземем дори факта, че им позволяваха да обменят само по 30 долара, когато излизаха на Запад. Как се чувстваш с толкова пари в джоба? Това се отразява на светогледа. Мисля, че днес младите хора се отнасят към външния свет много по-спокойно - те са част от него. С всичките му недостатъци, но и с възможностите, които предлага. Мисля, че това е основната разлика. За по-младите външният свят по-скоро е поле на възможности, докато за по-възрастните по-скоро е минно поле, криещо неизбродими опасности.

- Наскоро четохте лекция в БАН за творчеството. Как се отнася сериозната наука към литературното съзидание?

- Опитах се да споделя опита си от работата върху тази книга. За мен е интересно да се срещам с хора от точните науки - те имат по-различен поглед върху изкуството, така както моят поглед към науката е различен. Този обмен може да бъде много полезен. Между науката и изкуството наистина съществуват аналогии, но те не трябва да се правят механично. И в двете области например е валиден принципът на изследването. Макар че методите на артиста привидно са различни, той също извършва опити - не с мишки и шимпанзета, но със своите герои, със средата, в която оперират. Тези опити понякога са много жестоки. Прибавя различни субстанции, смесва ги. Загрява или охлажда елементите на историята, изследва реакциите им. Но, както казах вече, тези аналогии трябва да се приемат като метафора.

- Ту се заемате, ту се разочаровате в сериозността на заниманието "писане на сценарии". Къде е дилемата?

- Проблемът е, че у нас филмовите проекти се сбъдват твърде бавно. Наистина бавно! И това за съжаление не зависи от качеството на материала. За разлика от книгоиздаването, което изцяло е частно, филмовата индустрия е зависима от държавни субсидии. Не би могло и да е иначе при такъв малък пазар като българския. Средствата всъщност не са толкова малко и ако не бяха тези постоянни скандали, които блокират буквално цялата индустрия, нещата биха се развивали по-добре. За съжаление и филмовият пазар на Европа като цяло е твърде фрагментиран и откъснат от публиката. Има нещо затутрено и спънато, което лично аз го отдавам на нарушения баланс между развлекателната природа на киното и опитът да го натикат в някаква елитарна рамка, в която "творецът" на практика не се отчита пред никого освен пред себе си и малка група "посветени". Киното е такова изкуство, което просто не може да си позволи да е скучно! Аз и за книгите така смятам, но там публиката е, да речем, по-търпелива... Тази неестествена и крайна поляризация на позициите поставя хора като мен, които вярват, че смисълът не изключва доброто шоу, в не особено благоприятна позиция.

Иначе писането на сценарии определено се отрази добре на стила ми и ми помогна да видя някои недостатъци в структурата на част от работите ми. Освен това понякога е много забавно, аз никога не пиша сценарии сам - работим с Деляна Манева, разиграваме помежду си ситуациите, диалозите, съвсем като на театър. Но това може да бъде и много изтощително, направо изхабяващо, и често се питаме дали наистина си струва. Не знам. Когато нещата стават, удовлетворението е голямо, но умората се трупа. Времето и силите, с които разполага човек, не са безкрайни. Все пак винаги е по-интересно да работиш върху нови неща...

- Как писателят ще печели в бъдеще, при условие че е възможно хората да купуват книги все по-малко?

- Вярвам, че добрите истории под една или друга форма винаги ще се търсят. Хората не могат да живеят без приказки. Така е било още от времето, когато са живели в пещерите. Има-няма какво да се яде, но приказка трябва да има. Така че не се притеснявам толкова за бъдещето. Разбира се, развитието на информационните технологии ни изправя пред някои предизвикателства, които обаче могат да се окажат и невероятен шанс за пишещите хора, билетът им за бъдещето. Трябва да се намери интелигентен и справедлив начин част от приходите, които генерират тези технологии, да бъдат насочени директно към хората, които създават съдържание. Аз например постоянно срещам в мрежата мои неща на различни езици, които някои качват, други свалят и така си циркулират безпрепятствено. Нямам нищо против, но смятам, че свободният достъп трябва да е съчетан с механизъм, който да компенсира авторите. Иначе няма да останат хора, които сериозно да се занимават със създаване на качествено съдържание. Професионализмът е възможен само когато можеш донякъде да се издържаш от това, което правиш. Иначе просто упражняваш някакво хоби.