|
| Георги Балабанов |
- Кариер не успя да дойде за премиерата в София поради тежка операция, която претърпя преди дни. Каква е неговата роля в създаването на "Досието Петров"? Как един западен човек пише по тема, която не е само българска, но е типично "източна"?
- Кариер добре познава тематиката поради своите приятелства с Милош Форман, с Анджей Вайда. Особено с Форман имат много дълги, така да се каже, "ергенски приключения". За работата им върху сценария на "Излитане" в Ню Йорк Кариер разказва: "Сентрал парк беше като в мъгла и не се виждаше от дима на марихуана. Навсякъде се разхождаха млади момичета, избягали от къщи, сексът беше позволен..." Точно по това време, след големия успех на "Дневна красавица" - един от четирите, които Луис Бунюел снима по негови сценарии, две кинокритички феминистки искат да се срещнат с Кариер и да го разгромят за този филм, в който жената е представена като сексуален обект. Срещат се и го повеждат към един апартамент, който се оказва, че принадлежи на режисьор на порнофилми. Вътре кипи снимачна дейност. На вратата Кариер е посрещнат от гол мъж с маска на вълк, камшик в ръката... "И аз помислих, че тука вече е измислено наказанието на феминистките!" Всъщност се оказва, че режисьорът е поклонник на Бунюел и искал да се запознае със сценариста му. Кариер влязъл, видял, че няма никаква опасност за неговата физическа цялост. Получило се обаче пак конфуз - режисьорът искал да покаже как работи, но актьорът вече бил изгубил "вдъхновението" си.
След това с Форман отиват в Париж, където точно тогава започват студентските бунтове. Форман казва: "Виж какво, за да можем да пишем, трябва да идем в Прага, това е най-тихият град в Европа". Пристигат, отиват в един хотел, но това се случва точно преди да навлязат войските на Варшавския договор. В хотела им по някаква случайност е настанен вече Краснознаменният оркестър на Червената армия, който репетира военни маршове.
Та, Жан-Клод Кариер има много такива спомени. Освен това е човек със страхотна чувствителност и любопитство. По същия начин прави адаптация на "Махабхарата" с Питър Брук, без да е индиец. Той казва: "Ти трябва да ми кажеш кой е твоят филм и какво искаш, а аз ще свърша черната работа".
Всичко, което е формата на този сценарий - "Досието Петров", е дело на Кариер, аз бях по-скоро подстрекател. Ние се познаваме отдавна, много пъти сме говорили за този филм, той е идвал многократно в България. А и има предимството на външния поглед. Знаем колко трудно е човек да анализира себе си - всеки, като почне да говори за себе си, прикрива. Същото е и когато говорим за обществото си. Може би филмът не трябва да се разбира само в контекста на досиетата, а по-общо като отговор на въпроса какво правиш с неудобното за теб историческо наследство.
- В обществото темата за досиетата присъства по същия начин като в киното ни - уж важен въпрос, постоянно на дневен ред, но все с недомлъвки, отчасти, едно се извади, друго се прикрие...
- Има някаква хистерия тук по темата с досиетата, която пречи да я погледнем като част от живота. Не може те да са единствената прицелна точка, която трябва да се разчисти. След като случилото се през 1989 г. и след това е - по един или друг начин - предизвикано от външни сили, а не от народа в страната, няма защо да се държим постфактум като въстаници. Това искам да кажа на всички възмутени граждани. След като тези, които са направили промените, са те направили свободен, а ти не си допринесъл с нищо за това, не се прави на въстаник, и то когато това е съвсем безопасно. Налице са, разбира се, и много морални въпросителни около този процес на прехода. Но поначало той не е извършван с цел да се освободи обществото, да направи своя трагически катарзис, а всичко е било част от манипулацията. Известно е, че всички служби по света работят по един и същи начин.
Ако трябва да се прави филм за досиетата, той трябва да е документален, сериозен. Никой не може да каже, че е невинен, всички са съучастници. Във Франция например до ден-днешен не могат да се справят с хората, които са сътрудничили по време на Втората световна война, колаборационистите. Това е една вечна тема там, също като нашите досиета. Другият дразнител е алжирската война - французите не могат да направят филм за този период. Или пък в Германия - всички онези безименни нацисти, които продължиха да живеят сред тях и да работят в системата.
- Използвате една мощна метафора - политиката като театър. В България често се употребява за невидимите политически машинации театралният термин "задкулисие".
- Ама то не е само в България! Нека не се самообвиняваме, че ние сме някакъв уникален случай на манипулативност, на безпросветна подчиненост. Даже мога да ви кажа, че българинът не вярва в лъжата, в обещанията - той е съучастник в нея, хитрува. Докато дълго време западните общества вярваха в демокрацията. Ние, уви, се включихме в нея, когато тя беше вече в криза. Включихме се в капитализма, когато той стана финансова спекула. Дето има една фраза, който е бил с нас, все се е провалял - може би сега и Европа ще провалим.
Колкото и да е клише и банално, този филм не се занимава с локалния проблем, а по-скоро с проблемите на човека, който живее в манипулация. Защото нашето общество е общество на манипулацията. Информацията е средство за манипулация, телевизията, медиите... всички сме в един "Биг брадър". Ние, хората, сме като някакви марионетки, ала марионетистът на свой ред е също марионетка - и зад него има някакъв кукловод. И кой знае докъде стига всичко това нагоре?
- Какво ви накара да заминете за Франция през 80-те?
- Не е имало принуда. Но човек винаги пожелава невъзможните, или поне трудните неща. Това, което днес е реалност - да вземеш самолета и да отидеш където си поискаш, невинаги е било така. Ама казват - нямаме пари, това ни спира. И тогава нямаше кой знае колко пари. Светът беше не чак затвор, но оградено пространство, в което ти съществуваш. И мен лично това ограничение ме потискаше. Сигурно е била такава съдбата ми. И беше много интересно, когато от света на забраните и на лозунгите попадаш в света на съблазните и на рекламите. И си казваш "Ауу, и тука ли?".
Искам да ви кажа нещо друго: днес, парадоксално, в България хората са много по-свободни да говорят и да мислят, отколкото в западните общества. Западните хора са прекалено смазани от диктата на консумацията, от живота в принудително охолство и страха да не го загубят; мисленето им е спънато от политическата коректност, което значи просто цензура.
Тук не е така. Може би промяната, която се случи, отприщи много неща и те са още неустановени. Няма я тук тая съблазън, няма какво да загубиш. От друга страна, няма и диктатура, репресия. А демократичен и свободен свят, за какъвто копнеехме - може въобще и да няма...
Не случайно Франция, пар екселанс символът на европейската цивилизация, е застрашена от чужденците, които е приела; и за пръв път разбира, че е принудена да направи невъзможен избор. Пред ужаса от този невъзможен избор тя все повече и повече изпада в ступор. Напомня ми по някакъв начин времето на Брежневия застой. Само че не се вижда никакъв Горбачов...
- В Париж ли бяхте по време на събитията около "Шарли ебдо"?
- Гледах всичко на тв екрана. То се предаваше директно, в реално време, с паралелен монтаж а ла Холивуд. Мисля, че сме достигнали вече края на своето воайорство. Сякаш живеем в някакъв риалити формат. Може би ни предстои да продължаваме да виждаме други такива неща: телевизията доминира дори над страха. Случващото се ме кара да мисля за една глава от книгата на Бунюел "Последен дъх". Там той описва четири конника на апокалипсиса - свръхраждаемостта, технологията, информацията... Пророк!
Живеем във времена на финансов разгул, на абсолютна социална несправедливост, на дискредитирането на всички политически проекти. Обществата в момента са като лодки, пуснати в морето, ама май тези, които ги управляват, нямат карта, компас и секстант.
Българинът поне, в сравнение с французина, има здрав характер. Той е "балкански субект", неизтребим. Не говоря това, за да пробутвам патриотарски фрази. В България се случват същите неща, които се случват и в света, по някакъв начин пречупени през балканския манталитет. Ами погледнете в Италия Берлускони какъв клоун беше. А Саркози, който се вдигаше на пръсти по снимките? Ние видяхме соца да се изчерпва и се разпада, сега виждаме да се случва същото и с другия ред. Двете сгромолясвания са ни много близки исторически. Големият въпрос, който стои пред западните общества, е какво да се прави оттук нататък.
