|
| Иван Газдов |
- "Двама в Алабама (ала бала)" е книга, пълна със скепсис и ирония. Какво все пак наложи този път така основателно да заложите на словото, за да се изразите?
- Писането за мен не е смяна на средството за изразяване, а резултат от сполетяване. Скоро ми се обади от Англия една позната. Мъжът й влязъл да я пита да не е болна, защото ритала на дивана и си бършела сълзите. От смях. Като четяла 17-а глава от книгата, в която художници ходят да плевят моркови на бригада по времето на най-хуманния строй. Веднага си представих как щеше да се чувства Джером Клапка Джером, ако го бяха пратили "доброволно" на бригада да събира сено в графство Съсекс редом с Бърнард Шоу и местните да се цупят, че не могат да намерят подходяща вила за Шоу, защото е много висок.
- Иронията е любим похват и в графиките ви. Често сте и автоироничен. Самоиронията и успехът не си ли пречат понякога?
- В тази връзка да допълня: ако бях писател, щях сега да обявя в сайтовете, че имам голям международен успех (книгата ми е четена в Англия!). Поначало трудно се обобщава, а и едва ли е необходимо, но текстът е колкото биография на зараждането и създаването на графичен стил, толкова и одисея на неговия автор, смесена с фантастични отскоци за добро настроение. Създаване на текстуален микс.
- А откъде това непрекъснато подсмихване?
- От "прозрачните" творци, обречени не само през тях да се гледа, но и да се минава, от епидермалните величия на сезонната естетика... Ето - те например получават като велика компенсация творческа изява в Америка. А колкото и далеч да отидеш по света, това не те прави световен. Или както казва лирическият герой, който води повествованието в първо лице (това не съм аз все пак!): КОГАТО ЧОВЕК СЕ ЗАНИМАВА С НЕЩО, ТОЙ СТАВА НИЩОЖЕН, КОЛКОТО НЕГО. КОГАТО ЧОВЕК СЪЗДАВА НЕЩО, ТОЙ НЯМА НИЩО ОБЩО С НЕГО. КОГАТО ЧОВЕКЪТ Е НЕЩО - КОЛЕГИТЕ СЕ ДРАЗНЯТ.
- Като казахте "нещо", се сетих как казвате и "нищо". Героят нарича себе си "едно голямо Тунджанско нищо". Всеки творец, разбира се, има моменти на неверие и самонизвергване. Но на мен ми се стори много занимателно тук прилагателното "Тунджанско..." Какво е Тунджа за вас - не само истинската, а тази в съзнанието ви?
- Цитатът за "Тунджанското нищо" е от есето предговор (което препоръчвам да не се чете), посветено на "паважните хора" (от "паваж") - тези, които не са залепнали за всеобхватната, всемогъща и всепоглъщаща кал. Една от моите две съратнички в детските игри ми писа: "Паважът беше хубав, под копитата на конете надвечер изскачаха оранжеви искри." Конете теглеха файтони, а ние израснахме с тези искри... А Тунджа, великата жълта бавна водна грамада ни караше да гледаме по течението с копнежа, който те обхваща на гара. Всъщност цитатът е мнение на лирическия герой. Действителното мое отношение към чувството на пристрастеност е: "Аз съм тунджанска мида". (Георги Лозанов провери, наистина има такива миди, които не стават за ядене, а се използват за стръв при риболов).
- А защо вие - ценен и обичан български художник, оставяте чувството в текста си, че сякаш признанието не ви достига? Или пък не ви засяга? Липсва ли нещо на обществото ни, за да тури ред в оценъчния си механизъм?
- Първия цикъл графикатури (цикъл е нещо, което се прави периодично, за разлика от серия) в Медвен нарекох "Нещо е излишно, нещо не достига", като имах предвид естетиката, която е далеч от всякакво вътрешно и външно опекунство. Последното е големият обществен проблем с изкуството - тоест "творчеството" с кортеж и шлейф от нЕкои съображения. Или, както казва Джон Ленън: "Бях потресен, когато разбрах, че за да те приемат в Ню Йорк, трябва да си протеже на Анди Уорхол". Не ми звучи познато - не знам за какво говори!
- Доста графикатурно се изразихте. Всъщност графикатурата - това ваше изобретение, може ли да бъде отношение към света?
- Един от лайтмотивите на книгата е изясняване какво е "графикатура". Какво е да създадеш стил и да го развиеш. Чавдар Мутафов пише: "Да се постигне стил не е догма, както не е задължително да се твори изкуство. Ала веднъж постигнат, стилът сътворява от изкуството догма: изкуство и нищо друго."
- А какво за вас е стилът все пак?
- Стилът в изкуството е отношение само към света на изкуството. Ил, ако позволите да перифразирам една мисъл от 1963-та (годината на сексуалната революция), че "Половият живот е по-хубав от обикновения", то СВЕТЪТ НА ИЗКУСТВОТО Е ПО-ХУБАВ ОТ ОБИКНОВЕНИЯ.
- В "Двама в Алабама" изказвате почти еретични мисли за известни имена от артсредите. Не ви ли се струва, че условността на понятието "успех" в съвременното изкуство вече е стигнала размери, които правят оценъчната скала все по-абсурдна?
- В изкуството няма оценъчни скали! Има оценъчни падения! Аз лично много добре знам, че като погледнеш един картон, посипан с пясък, има две мнения, в зависимост от това къде го заварваш. Ако е на улицата или в някой боклук, това си е картон, посипан с пясък и нищо друго. Но ако го видиш в някоя галерия, трябва да се понапънеш или някой да ти помогне да преодолееш напълно естественото предположение, че някой нещо те занася. Това понапъване обикновено движи нещата в изкуството напред. За него се иска "ментале" - ум, според Леонардо. Но аз все още не мога да преодолея моето напъване пред картините от цветни точки на Дамян Хърсов (или казано с произношение Деймиън Хърст), за това, че трябва многократно да отговаря за плагиатство, и то от художници плакатисти, т. е. от второстепенната категория на безмозъчната класация.
- Хуморът спасява ли ви, или вие се опитвате да спасите света чрез хумора? Красотата щяла да спаси света... Приписват този афоризъм на Достоевски, затова ви питам така за хумора.
- Ако наистина го е казал и в същото време с ужасяващо трагична съдба (болести, извеждан на фалшив разстрел, каторга...), то той е пример за фантастичната и очарователна заблуда на истинските творци. Така че не мога да се сравнявам с хумористичната кондиция на главния герой на книгата, съвършен гениус минималис от град Юмбо (Ямбол) на река Тунджа на име Джан Едуард Хаза, който в хипотетичната си "Америка" много искаше "да танцува ту степ с любовта в свободното й време на брега на една река" (гениален цитат от О`Хенри), но така и не успя, защото аха да започне танца, и любовта си умираше от смях на неговата непохватност. И аха да започне отново, той пък се заливаше от смях на нейните чупки... Така че хуморът ще спаси света точно толкова, колкото и красотата го е спасила - само в главите на нещастните артисти.
- Пак стана дума за Тунджа. До нейните завои ли се чувствате най-добре?
- Сега само в магическото място за моето рисуване - село Медвен. А по-рано в Ямбол в градската градина (остров на Тунджа), увит с шал, седнал на пейка в снега между вечнозелените огромни кипариси и гледайки нагоре в мрачното небе, в което се виеха ята от черни, гракащи прокобно гарвани... По-късно дойдоха гларусите и всичко стана неадекватно.
- Като погледнете днес назад - дава ли нещо изкуството на талантливия човек? А взема ли му нещо?
- На талантливия човек му взема всичко. А за да не става така, съществува междинната порода "творци", които Фнимават...
- Какво толкоз Фнимават?
- Ами гледат чрез "изкуството" да изчукат нещо. Или както казваше един великолепно задоволен "творец", размахвайки четката си равномерно: "Кво ме гледаш - махче-левче, махче-левче!"
- Творбите ви показват саркастично знание за човешката природа. Има ли българинът по-особена природа? Тя как се съотнася със сарказма?
- Той има "забърсваща" природа (порода). По този повод нека го кажем стихотворно:
Почти за целия народ
изкуството е като пот.
Избива то през кожата,
не можеш да го регулираш.
И по хигиенни съображения
(забележете народът колко е етичен)
забърсва го от дъжд на вятър
със поглед безразличен.
