|
| Павел Веснаков |
- Г-н Веснаков, получихте ли някаква подкрепа от страна на режисьорската гилдия срещу решението на Националния филмов център да не субсидира "Спасителят в прахта" - филма, който всъщност спечели конкурса?
- Режисьорската гилдия и бездруго се тресе от стари вражди и освен известно съчувствие в началото не срещнах някаква особена подкрепа. От друга страна, законът за филмовата индустрия е конструиран по такъв начин, че Павел Васев има право да оттегли субсидията. Т.е. текстът е така формулиран, че тълкуването му зависи изцяло от добрата воля на директора на Националния филмов център. Според закона за дебютен филм в България се смята първият филм на един човек, след като е завършил висшето си образование. Но същият този закон поставя условието да имаш 4 късометражни филма, за да бъдеш допуснат до конкурса за държавна субсидия в категория "дебют". На мен пък ми казаха, след като спечелих въпросния конкурс, че на практика не съм "дебютант", понеже имам няколко доста успешни късометражни филми... Добрият стар "Параграф 22". Че законът се нуждае от промяна, е без съмнение, но това, което истински не разбирам, е защо въобще трябваше да бъде обявяван конкурс, да плащаме ние такси за участие, да се назначава художествена комисия, да се разглеждат проекти... Не беше ли по-лесно да се каже, че тази година няма да се отделят средства за дебют? А не да се добави четвърта лента - "Възвишение", към категорията "пълнометражен игрален филм" за сметка на "Спасителят в прахта", който реално е най-високо оцененият проект във всички категории на тази сесия.
- Смятате ли, че младостта ви пречи?
- Така излиза. Създава се конфликт на поколенията. Възрастните хора непрекъснато натякват как младите не ги уважавали. Е, добре, не трябва ли това уважение да е взаимно? Ето, да вземем Константин Божанов, авторът на "Аве", той е с 20 години по-голям от мен, но аз го възприемам като партньор, ние заедно написахме сценария, работим чудесно, той е човек с голям опит, помага ми, съветва ме, но като приятел... Докато във филмовия център ме накараха да се почувствам виновен за това, че въобще се интересувам от съдбата на проекта си и питам защо филм, който е класиран на първо място, отпада от конкурса.
- Какви са другите възможности в България за финансиране на един филм?
- Единствената алтернатива е Българската национална телевизия. Няма други. Частните продуценти предпочитат по-комерсиални филми - комедии, екшъни, които ще съберат повече хора в кината. Сериозното авторско кино няма подкрепа. Чувствам се много обезсърчен. Аз дълги години се подготвях за този филм. Снимал съм по-скромни проекти, обикалял съм по фестивали, печелил съм награди, доказвал съм се, извървял съм си всички етапи по пътя, за да добия куража накрая да кандидатствам в НФЦ с пълнометражен филм. В повечето европейски страни за дебютни проекти се отпуска 10% по-голям бюджет от бюджета на останалите филми, финансирани от държавата. У нас субсидията за първи филм е наполовина по-малка, отколкото за другите секции, но дори и тези нищожни средства е проблем да получиш, колкото и да си добър. Т.е. културната политика на България не е да поощрява младите творци. Опасявам се, че това не касае само киното, а засяга и литературата, и музиката, и театъра. През декември бях номиниран за Европейските филмови награди. Номинирани бяха 15 филма на 15 режисьори и всички пътувахме с един самолет. На летището всеки от колегите беше посрещнат лично от посланика на своята държава, а някои ги придружаваха представители на културните ведомства. Вие да сте чули изобщо, че имаше българин, номиниран за Европейските филмови награди? После същите режисьори ми споделиха, че самият факт, че са получили номинация за тази награда, автоматично им осигурява държавно финансиране на следващия филм, извън обявените конкурси.
- За какво се разказва в "Спасителят в прахта"?
- За един млад човек, който излиза от затвора, завръща се в родния си град Русе и се опитва да започне живота си отначало. Основната тема във филма е как държавата прави всичко възможно да го изгони от България. Пред същата дилема - да останат тук или да заминат, са изправени и неговите приятели. Сюжетът изследва мотивацията на хората в решението им да емигрират и проследява как се заражда злото и какво кара човек да извърши престъпление.
- Темата за емиграцията вълнува ли ви в личен план?
- След всичко, което се случи, да разчитам само на българската страна означава да нямам никаква мотивация за работа. Предишните ми два филма бяха копродукция с Германия. Сега пак ще търсим финансиране от там, както и от Франция. Най-лошият вариант, който предвиждам, е да заснемем филма в България, с български актьори, но с германски или френски пари. Вариантът е лош, защото оттук нататък филмът се води "френска продукция" и навсякъде по фестивалите, където ще бъде показван, ще е "френски филм", а аз, без даже да знам думичка от езика, ще съм обявяван за "френски режисьор". Тук не става въпрос за някакъв филм, разбирате ли, става дума за живота на един млад човек, за моя живот и за моето желание да живея и работя в България, за бъдещето ми тук. Защото един такъв проект се подготвя с години; месеци наред сме писали сценария с Константин; през това време не можеш да си позволиш щатна работа някъде, защото организацията на един филм изисква време; и в крайна сметка един държавен администратор праща целия ти труд по дяволите и те връща на квадратче А.
- Във време, в което режисьорите се надскачат в търсенето на оригиналност и специални ефекти, във филмите си вие залагате на реализма. Каква е причината?
- Пренасищането от свръхоригинални решения във всякакви варианти ми изглежда досадно. Смятам за по-интересно това да се върнеш към основите на изкуството, към простата, изчистена история, разказана спокойно. Но този подход е чисто визуален и го използвам като киноезик, иначе темите, които ме вълнуват, са модерни и актуални. Т.е. моята формула е: съвременна история, разказана по консервативен начин. Проблемът в българското кино според мен са изключително амбициозните идеи, които са трудни за реализиране; те изискват много средства, тези средства ги няма и оттук нататък започват компромисите. Докато ако се фокусираш върху чисто човешкия аспект на историята, много по-лесно можеш да предадеш посланието. Важно е в киното да говорим за истинските проблеми, които ни заобикалят; това е единственият начин да привлечем вниманието; няма нужда ние, българите, да се съизмерваме с постиженията на Холивуд. Това, че сме различни, е най-големият ни плюс.