Проф. Стефан Драгостинов е роден през 1948 г. На 12-годишна възраст започва занимания по композиция при проф. П. Владигеров и проф. Ас. Карастоянов. Завършва композиция в Българската държавна консерватория през 1971 г. и в Ленинградската през 1972 г. От 1974 до 1994 г. работи в Държавния ансамбъл за народни песни и танци "Филип Кутев" като диригeнт, главен художествен ръководител и директор. През 1991 г. пoд негово диригентство ансамбълът записва в Япония първите си 3 компактдиска, които издателската къща "Виктор" тиражира в 1 500 000 екземпляра. От 1994 г. продуцира албуми с авторска музика, инспирирана от българския фолклор.

----

- Има ли шансове Валя Балканска да осъди Томас Бергенсен за авторски права?

- Най-напред тя следва да вземе решение какви ще бъдат претенциите й. Тук става дума не за авторски, а за изпълнителски, сродни права на голямата ни певица, които тя притежава половин век. Струва ми се, че проблемът й си остава лично неин и за съжаление държавата няма отношение към него. А процедурата винаги е една - съдебно дело, в което Валя Балканска трябва да застане със своя иск в страната на ощетилия я, в случая Норвегия. Веднага следва въпросът: какви са шансовете на една редова пенсионерка от България да заведе дело в богата Норвегия за десетки хиляди евро, защото тя трябва да има зад гърба си качествен адвокатски колектив за това дело. В такива случаи, по традиция, съдебната процедура се бави и Валя трябва да поеме всичките разноски с презумпцията, че ще спечели делото примерно след 7 години. И риска - че може и да го загуби. В подобни дела обикновено става така, на първа инстанция се губят, обжалват се и се печелят на втора; но "жалващият се" откъде да намери отново пари, за да продължи процедурата?!... Иначе аз стискам палци на Валя Балканска; има и друг начин, който в някои случаи е по-реалистичен: да се поиска постфактум някакво обезщетение от лицето, използвало "на своя глава" гласа на Валя.

- Тук обаче става дума за нещо, създавано в продължение на векове, което е национална ценност. Не трябва ли и българската държава да се намеси?

- Процедурата за защитата трябва да е на националното ни културно богатство, което касае не само песенната, но и словесната ни традиция. Има два основни въпроса - да го защитим от външни или от вътрешни посегателства. Защото новият прочит на една стара и известна песен, обработена преди десетилетия от Филип Кутев или Кюркчийски, днес, в нов, попфолк вариант е еднакво допустим с досегашния традиционен стар прочит. Някой може ли да постанови: това - да, това - не?! Демокрация. Другият избор е, както казват старите хора, като не ти харесва - "врътни му копчето и мини на друга станция". Тук освен това как да защитим традициите, възниква и контравъпросът "От къде на къде ти, байо, ще казваш кое е добро и кое не?! Та това е един прекрасен нов поп фолк прочит?" И щението ти за защита увисва. Значи ние сме безсилни да защитим традициите си вътре в страната, а какво остава за чужбина.

Ще дам такъв "притчов" пример. Един колонизатор от Германия и Швейцария отива с портфейла си в Южна Африка. Предлагат му невероятно голям диамант, купува го за солидна за местните стандарти сума, отнася го в родината си, шлифова го, прави изключително бижу или бижута и на тях пише "Мейд ин Джърмани". И ако се споменава Южна Африка, то е между другото. Ето, това се случи в някаква степен и с голямото богатство на българската музика отпреди 30 години и насетне.

- Да, но Европа продължава да използва нашия фолклор.

- Защото захранването на европейската култура няма откъде да дойде другаде освен от неусвоените духовни пространства, а те в Европа са останали единствено у нас на Балканите, в България. Днес ние за света сме "диамантената мина"! Но това не е неизчерпаем ресурс! И затова би трябвало да бъдем изключително нащрек и да усвоим точно онези механизми на защита. Докосването на една музика, пресъздавана от Филип Кутев на базата на националната традиция, практически продължава да е народна песен. Утре, посягайки към тази песен, която носи името му, знаем, че тя не е защитена и всеки може да я вземе. Законът го позволява, но позволява ли го моралът ти? Впрочем: законът е "врaта у пoле".

- Вас крали ли са ви?

- Преди близо 30 години швейцарецът Марсел Селие купи от Националното радио 20-ина звукозаписа на песни от български композитори, сглоби една "тепсия" и я кръсти "Мистерия на българските гласове". Безспорно, находчиво заглавие!

- Марсел Селие в България ли прави записите?

- Звукозаписите вече са били направени, някои от тях - десетилетие преди това, че и повече. И песните, които много добре познавам, са от класиците в жанра: Филип Кутев, Николай Кауфман, Кирил Стефанов, Красимир Кюркчийски, Стефан Мутафчиев, Петър Льондев. Сред всички тях - една много оригинална родопска песен от Георги Минчев, извадена от неговата Оратория "Старобългарски хроники". И моята песен "Планино, Стара планино", изпълнена от феноменалната Надка Караджова и хора на Държавния ансамбъл "Филип Кутев", сложена, като за "капак", последна в "тепсията" на "Мистериите". Самият Селие казваше, че това изпълнение на Надка Караджова е "бисерът в короната"! Купувайки звукозаписите от тогава съществуващата търговска фирма към радиото "ТелерИмпекс", Селие не е имал предварително споразумение с авторите на песните, както и по-късно, когато "тепсията" вече жънеше успехи на европейския тезгях, той не сключи индивидуални договори с тях съгласно съществуващото законодателство за защита на авторските права.

Междувременно търговският успех на "Мистериите" бе колосален. "Тепсията" беше номинирана за авторитетната награда "Грами". И през 1990-а тя й бе присъдена. Непосредствено след това написах писмо до Селие, в което предявих правомерен икономически иск, дадох и обширно интервю във в. "Антени". Ответно Марсел Селие реагира много остро, че ще последва съдебна процедура за нанесени му морални щети, което не се случи, защото той бе наясно, че ще загуби делото. Не коментирам другите автори на прословутата "Мистерия". Лично аз бях ощетен веднъж като автор и втори път като диригент. Надка Караджова като солист изпълнител, както и колективно хорът на Държавния ансамбъл.

Тогава поисках сериозно икономическо обезщетение, а Селие ми отвърна "елегантно", изваждайки песента "Планино, Стара планино" от "тепсията" на "Мистериите". Така стана и с филма на Вернер Херцог "Срещи на края на света" през 2007 г. - страхотна сага за ледената Антарктида! Той използва същата моя песен "Планино, Стара планино", но от звукозаписа от Япония. И Херцог не ме потърси за съгласие, по-скоро, продуцентът от "Дискавъри филмс". И правейки сега аналогия с Валя Балканска, направих консултации, според които едно стартиране на подобно дело изисква 20-25 000 долара. Поразмислих, отказах се.

- Защо обаче ние, не знаейки всички тези неща, се гордеем с "Мистерията на българските гласове" и с това, че Джордж Харисън, лека му пръст, използвал български фолклор? Това ли е начинът да се прочуем по света?

- Аз веднага задавам въпроса: Кой се радва? Как се радва?! Смятам, че това е един "мултиплициран" през годините журналистически трик. Е, може би някоя изпълнителка, след като е взела някой лев повече, ние сме бедна страна, си е отворила устата с "похвално слово". Не отричам: България се е прочула, но цената е мно-о-о-го ниска.

- Добре, но Селие все пак споменава, че това са български песни, докато Томас Бергенсен въобще не споменава за една знакова наша песен, летяла и в Космоса?

- Нека да изясним: в първия случай - с Марсел Селие - става дума за авторско творчество. И за произтичащите авторски права на композиторите! Във втория случай става дума само за гласа на един изпълнител, интерпретирал една народна песен! Всъщност този Бергенсен е имал много "по-елегантен" вариант. Наместо да обсебва гласа на Валя Балканска, можеше да дойде в България, да намери една млада гласовита певица и да й каже: "Изпей, девойко, тая песен!". Ще сключи съответния договор и ще й даде някой лев... И пито - платено.

- Това ли е съдбата на творците и изпълнителите от малките държави?

- Тръгвайки по света, срещнах много хора от така наречените "бели държави". Никога няма да забравя думите на острието на авангардната музика - немеца Карлхайнц Щокхаузен, срещнахме се в Кьолн лятото на 1981-ва. Съпругата ми Елена взе, че го попита "Как се става голям?". А той рече с онова шеметно самочувствие: "Аз съм два пъти голям. Единия път, защото съм Големият Щокхаузен, и втори път, защото съм син на велика страна." Зяпнах!

С Кшищов Пендерецки се видяхме в Краков. В личен разговор ми каза: "Вие имате изключителен фолклор, но аз ценя преди всичко неповторимите ви църковни песнопения, вашата ортодоксална музика! Тя в някаква степен се допълва с нашата католическа църковна традиция." Това си бяха "еретични думи", да смесиш в единен поток музиката на ортодокса и католицизма. Продължи: "Давам ви един добър съвет: потърсете онази защита на силна европейска институция, която ще стои зад гърба ви." Имаше предвид издателства като "Рикорди" и "Шот". Колкото до музикалното издателство, ние и днес, 26 години след промените, нямаме такова.

Какво се случва с музиката на един значим български творец след неговата смърт? Тя е осъдена на забвение и изчезва. И дано не съм лош пророк - няма никакви шансове да бъде преоткрита след 100-тина години - случайно, както музиката на Йохан Себастиан Бах.