![]() |
Авторите на новата Конституция на Република България са записали в нея редица текстове, които изглеждат смешно от гледна точка на днешната реалност. |
Няма как свежото чувство да не се поеме и от българския народ, който
ляга и става с мечтата за промени в конституцията
И как не: след съдебната реформа току-виж запретнали ръкави за пипване на други важни конституционни текстове, плачещи за промяна. Например Част първа, Основни начала: тук може да се промени нещо в парламентарното управление и произтичащата от народа власт, както и в правото на никоя част от народа, политическа партия или друга организация, държавна институция или отделна личност да не може да си присвоява осъществяването на народния суверенитет (чл.1), като се посочи, че някои части по-могат от други, защото имат повече свободно време за гражданска активност. Неприкосновеността на териториалната цялост (чл.2) с оглед на възможно бъдеще, българският като официален език (чл.3), участието на страната в изграждането и развитието на Европейския съюз (чл.4,3) с оглед на разграждането му също могат да са обект на "конституционен дебат".
Смущаващо е равенството на всички пред закона и отговорността на държавата за вреди, причинени от незаконни актове или действия на нейни органи и длъжностни лица (чл.6,2 и чл.7). И как не: това са все пожелателни текстове, които не отговарят на висотата на времето и на политическата отговорност дотам, че все повече в сънищата се явява призракът на Народен съд. Особено ако се схващат буквално други пожелателни членове пак там: въоръжените сили гарантират суверенитета, сигурността и независимостта на страната и защитават нейната териториална цялост (чл.9); семейството, майчинството и децата са под закрила на държавата и обществото (чл.14);
трудът се гарантира и защитава от закона
(чл.16); частната собственост е неприкосновена (чл.17,3); подземните богатства, крайбрежната плажна ивица, републиканските пътища, както и водите, горите и парковете с национално значение, природните и археологическите резервати, определени със закон, са изключителна държавна собственост; със закон може да се установява държавен монопол върху железопътния транспорт, националните пощенски и далекосъобщителни мрежи, използването на ядрена енергия, производството на радиоактивни продукти, оръжие, взривни и биологично силно действащи вещества; държавните имоти се стопанисват и управляват в интерес на гражданите и на обществото (целия чл.18); основни цели на външната политика на Република България са националната сигурност и независимостта на страната, благоденствието и основните права и свободи на българските граждани, както и съдействието за установяване на справедлив международен ред (чл.24,2).
Разбира се, това са дреболии, подобни на ония констативни членове, според които традиционна религия в Република България е източноправославното вероизповедание, а религиозните общности и институции, както и верските убеждения не могат да се използват за политически цели (чл.13, 3;4). Също такава дреболия е и характерното смесване на права и задължения от типа на изучаването и ползването на българския език (чл.36,1), според което е нормално при задължително училищно обучение до 16-годишна възраст (чл.53,2)
деца с дипломи за осми клас да не могат да прочетат името си
Несъмнено откъм ветровете отвъд и отсам Атлантика, както и откъм гетата със специфични традиции и приближаването на шериата, целият чл. 46 е странен: Бракът е доброволен съюз между мъж и жена. Законен е само гражданският брак; съпрузите имат равни права и задължения в брака и семейството; формата на брака, условията и редът за неговото сключване и прекратяване, личните и имуществените отношения между съпрузите се уреждат със закон. Във връзка с него следва да се помисли и за промяна на чл. 47: Отглеждането и възпитанието на децата до пълнолетието им е право и задължение на техните родители и се подпомага от държавата, като се допълни, че последното е в сила когато и родителите са непълнолетни.
В тоя стил може да се конспектира и коментира почти всеки конституционен текст, както и т. нар. гражданско общество да протестира, че никой не се захваща с тъй важните промени. Доводът, че така се разводнавял съдбовният спор за съдебната реформа и се подменял "дебатът", е толкова смислен, колкото и срещуположният, а именно, че с приказки и врътки около съдебната реформа се бетонира лицемерната форма на държавното ни устройство, според което "Цялата държавна власт произтича от народа. Тя се осъществява от него непосредствено и чрез органите, предвидени в тази Конституция." Както виждаме тия дни, тая власт произтича и
се осъществява от клики в пазарлъци по кафе-шантани и площади,
парламентарни коридори и мними кориди, под надзора на чужди посолства и еврокомисари. Това, че за всички тях съдебната реформа е най-важна, показва, че рядко някой чете конституцията. Поради което е необходимо тя да се чете и припомня дори с риск, че това измествало погледа от съдбовни решения, след които ще потекат инвестиции. Разбира се, четенето не решава нищо, но ироничното припомняне на скопени членове спрямо действителното състояние на България е едно от по-меките спасения пред наглостта, с която се парадира политическа отговорност към конституционни промени. По-твърдите може да дойдат през някой свеж есенен ден, ако нацията не се е оттекла по отворения шлюз "Шенген".