|
| Жоржета Чакърова |
- Тази пролет в репертоара на Народния театър се появи необикновен спектакъл - "А помните ли?" на клуба "Артисти със сребро в косите". Чия инициатива бе това начинание?
- Това е инициатива на Съюза на артистите, на неговия председател Христо Мутафчиев и помощника му Валентин Танев. Те бяха решили да се направи една такава пиеса, само че аз бях много скептична: "Кой ще дойде да ни гледа нас, едни дъртаци..." Обаче режисьорът Никола Петков измисли да се направи концерт-спектакъл. И така - в първата част колегите рецитират изпълнения, които са им оставили добър спомен в тяхната работа, а във втората направихме второ действие от прекрасната пиеса на Гогол "Женитба". И така стана един добър спектакъл, от който не се срамуваме. Аз съм певицата на групата, не знам защо режисьорът така реши. Можех и аз някой монолог да кажа, но си останах с песните. Изпяла съм доста песни в моя живот - на сцената, по телевизията и в радиото има мои записи, но не съм учила пеене, за съжаление. Ако бях учила, щеше да бъде по-добре моята проява.
- Наскоро БНТ-Свят излъчи един от първите значими филми на българското кино - "Хроника на чувствата". В него още като студентка печелите награди и популярност, но в следващите десетилетия участвате в едва пет-шест филма - "Трудна любов" на Иван Андонов, "Мъже в командировка" на Гриша Островски и Тодор Стоянов, "Гибелта на Александър Велики" с реж. Владислав Икономов, "Тихият беглец" на Петър Василев.
- Нещо киното ме загърби, как стана това, не разбрах, тяхна работа... Киното си има чалъми, номера, хватки, докато театърът е магия. Чудото става на сцената, не може да се сравни с нищо. В Толбухинския театър, където бяхме заедно с Мариана Аламанчева, Климент Денчев, Светослав Пеев, веднъж дойде да ни гледа проф. Боян Дановски. Той беше учител на нашия режисьор Никола Петков. Професорът много хареса представлението и ни покани цялата група в Сатиричния театър. Това беше нашата мечта! Но обществеността искаше да останем и ние останахме трите години, които бяхме задължени по разпределение. Отидохме в Сатиричния, но вече беше се сменил директорът, въобще много сменяха директорите в този театър...
Тогава за наша радост начело беше нашият преподавател проф. Желчо Мандаджиев. Артистите в София не бяха много съгласни с нашето идване: "Защо сега, ние имаме млади артисти, тези не ни трябват". Тогава Мандаджиев казва: "Или те ще дойдат, или аз си отивам". Но започнаха проблеми с ролите, един има роли, друг няма. Например такъв талантлив артист като Климент Денчев (Бог да го прости ), ние го смятаме помежду си за най-талантливия от групата и курса ни, никакви роли не му дадоха. Той измисли да рисува на стъкло, получи в Канада 9 международни награди.
- Позната сте и на зрителите на единствената тогава държавна телевизия с "Магазинчето на приказките" по "Лека нощ, деца", и от телевизионния театър, който на мнозина така ни липсва!
- Да, на всички ни липсва... През понеделник просто играех, не знам колко роли имам, но са много, не съм ги броила. Помня партньорството си с неотразимия Коста Цонев в телевизионния мюзикъл "Човекът от Ла Манча" - аз Дулсинея, той Дон Кихот. Имам оттогава една похвала, която ми е много скъпа на сърцето. Моят съпруг Стефан Харитонов беше режисьор на документални филми, а неговата колежка Лада Бояджиева пътуваше много... Веднъж тя била на снимки в едно село. И след снимките кинаджиите отиват в кръчмата. Там един дядо от селото, става въпрос за това-онова, тоя артист, оня артист. Пък той рекъл: "Има една артистка, която всеки четвъртък аз я чакам." - "Коя е тая артистка, дядо?"- "Жоржета Чакърова". И Лада Бояджиева се връща в София, среща мъжа ми и му казва това, та съм го запомнила за цял живот.
- Благосклонна ли е съдбата към българските артисти, не се ли чувстват забравени? Възможно ли е да има и трябва ли да има пенсиониран артист?
- Вижте какво - аз винаги казвам, че съм сита на слава и на известност. Работех безотказно, това беше животът ми - работата. В Народния театър аз бях в Съюзния комитет и отговарях за творческите изяви на артисти извън театъра. И тогава единствена се изказах против пенсионирането на Иванка Димитрова, на Славка Славова и Таня Масалитинова, ето това поколение тогава пенсионираха. Дадох им пример с Белградския театър, където бяхме ходили скоро на гастрол. И там току-що бяха пенсионирали това тяхно поколение. Казах им: "Какво спечелиха, като си пенсионираха тези възрастни колеги? Дайте да обсъдим!". Останалите обаче бяха много учудени, тъй като това пенсиониране идваше някъде отгоре...
Още като бях на 59, започнаха да ме пенсионират. Артистът у нас води жалко съществуване. Мизерията, безпаричието, несигурността са част от всекидневието му. Даже отидох при Александър Морфов, тогава беше за кратко директор, и му викам: "Сашо, моля ти се, не ме пенсионирай, как ще живея?" И той рече: "Няма да те пенсионирам". Обаче него го смениха много скоро и веднага написаха една гадна статия, не помня в кой вестник, нито кой я е написал... Как аз съм забравяла репликите в една пиеса на Камерна сцена и понеже не съм чувала суфльора, представлението спирало и режисьорите - в ужас! Разбира се, аз много се разстроих, даже се разплаках пред моя зет Ясен Гюзелев, който е художник, и му показах статията с молбата да не казва на дъщеря ми, да не я разстройваме. На другия ден отидох при тогавашния директор Пламен Масларов и му съобщих, че от утре, 1 декември, искам да се пенсионирам. И така 25 години не получих никаква роля. Единствено в "Пигмалион", който направи покойният Леон Даниел, и вече е на сцена 15 сезона. Но не знам дали ще го играем повече, след като Стефан Данаилов се разболя, дано е жив и здрав!
- Съвсем млада печелите може би всички награди от нова време - на Съюза на артистите, Димитровска награда, заслужила артистка, после народна артистка.... Човек би рекъл, че сте галеница на режима. Но въпреки това сте участвали в една подготвяна от Вили Цанков постановка, която е спряна?
- Наистина много са ме награждавали. Скоро видях, в някакъв справочник ли беше, че имам всички награди, които се даваха до 10 ноември. Тези награди са високи, не съм се чувствала привилегирована, аз се радвах, разбира се, но не съм им обръщала твърде голямо внимание. Много съм работила, всяка сутрин на репетиция, почти всяка вечер или през вечер - на представление. Колкото до случая с Вили Цанков - на него му бяха забранили да прави постановки. И той, за да не бездейства, организира репетиции в дома си. Събирахме се в хола му, беше някаква пиеса на любовна тематика. Любовна, любовна, ама последва строго партийно наказание, с последно предупреждение!
- Известно е взискателното ви отношение към сценичната реч и най-вече към техниката на говора на днешните актьори.
- Сред младите колеги има много талантливи, цяло поколение с талантливи деца. Но не са научени да говорят. За това приказвам вече 3-4 години. Ходих при директора на Народния театър Павел Васев, той вече не е на този пост, говорих с човека, който завеждаше Катедрата по сценична реч, той сега е покойник - Петър Петров. Викам: "Петьо, децата не знаят да говорят!" Той вдига рамене. Споделяла съм с много преподаватели. Минавам всеки ден покрай ВИТИЗ, сега НАТФИЗ - големи афиши, на тях проф. д-р, доц. д-р, а децата нямат ясна дикция. Не мога да обвинявам всичките тия, които са се подписали на афишите, но все пак има една малка част, които носят вина и те трябва да разберат това и да се коригират. На нашето поколение всичко се разбира, защото сме учили при много добри учители! Наш преподавател беше артистът от Народния театър Борис Михайлов, който е учил в Германия. Ходех на часовете редовно, така и не разбрах кога започнах да дишам с диафрагма. Но всички в нашия курс говорят прекрасно. Имам приятелка, с която искам да гледам новите български филми. Тя ми отказва - "не мога да гледам, не разбирам на колегите".
