Изборът на Мая Манолова за омбудсман събуди омаломощената от жегите и поредното успешно правителство на Борисов гражданска съвест. Моралният патос отново се яви в естетическата си форма в центъра на София. Ако не беше изненадващият дъжд, съвестта щеше да се разхожда доста по-дълго между президентството и Орлов мост, а не логорейно да се оттича в туитвания, блогове и студия. Тоя фарс със сигурност ще тлее и през мъртвия политически сезон, доумъртвявайки бездруго умиращото гражданско общество. То не просто се е разпаднало, както трябва и да бъде, на множество частни интереси, а опасно отива до състоянието на индивидуално оцеляване. Симптом за това е именно раздразването на кресливата му съвест от частни случаи, зад които тя неминуемо открива тъмни сили, конспириращи дори в Народното събрание срещу осъществяването на демократичните й идеали. Това, че съвестта на самонареклото се у нас гражданско общество се събужда предимно по частни случаи и нелепи индивидуални избори, каквито са тия на Пеевски и Манолова, свидетелства за фарсовата му действителност и по същество тапетна функция. Колкото и да се опитва да симулира европейски или отвъдокеански образци и схеми, това не прикрива моралната деградация на държавата и нацията.



Причини за това има много



Една от важните е саморазбираемата дори и при русофобите у нас некрасовска илюзия за "гражданин", какъвто си длъжен да бъдеш, докато съвсем не е задължително да си поет. Затова никак не е случайно, че важни фигури в нашенското гражданско общество са множество поети и прочее културтрегери, компенсиращи с палиативни протести липсващата си литературна дарба. Патетичното натъртване на дълга да си гражданин някак издига изискващите го над останалите, които - на всичко отгоре наследници на вековна селска традиция, каквато е българската - са затънали в еснафския си бит и мислят предимно за оцеляването си, напоследък само като индивиди. Боят по тия еснафи почна още по времето на Людмила Живкова и както казваше Станислав Стратиев по повод на научния комунизъм, той и тогава беше толкова ефективен, колкото и сега, тъй като кадрите са едни и същи. Когато оцеляването не става с ръцете и труда, помагат краката и транспортът към Терминал-2: факт, който е и чест източник на "граждански" заплахи, че накрая в страната щели да останат само цигани, турци и комунета, след като към изходите към "демокрацията" се запътят и последните мохикани граждани.

На този фарсов, но исторически трагичен фон няма как да не се напомни едно доста по-ясно определение за гражданско общество и съответен дълг - Хегеловото. Напук на целия натрапван идеализъм, за Хегел гражданското общество е именно сферата на потребностите и частните интереси, където обществените групи взаимодействат помежду си и с природата чрез разпределение на труда. Последното има тази особеност, че за всяка група трудът й се оказва най-важен, поради което не само се обработва безмилостно природата, но и се пренебрегват интересите на други групи. По тази причина гражданското общество е загубилата се в своята крайност истина - една тенденция, която приближава до лъжа всеки групов интерес, представян за всеобщ. Тъкмо над тая частичност следва да се издигне държавата, която представлява всеобщото и е истинското превъплъщение на нравствеността. Опитът на която и да е част от гражданското общество да представлява тая нравствена или морална всеобщност е заблуда или злонамереност. Дотолкова никое гражданско общество не може да компенсира отсъствието на нравственост в държавата. Разбира се, има и други класически схващания за гражданско общество, но през това най-лесно се вижда онова, което би трябвало да се види у нас при протести, подобни на вчерашните: пренебрегването на всеобщото и необходимото за сметка на единичното и случайното.



По заблуда или злонамереност това пренебрегване



на всеобщото отклонява именно въпроса за труда като основа на всяко общество, вкл. и гражданското. В това отклоняване особена роля има и т. нар. левица, която сервира с нарастваща невменяемост удобни топки за боя по нея. Дори и да се съмнява в конспиративни сюжети, човек започва да си мисли, че избори като тоя на Манолова и решения като това за бездруго стерилния референдум не случайно са току между промяна на пенсионната система и новите цени на тока, за които, забележително, щяло да се протестира едва през септември. За вадещите хляба си с проекти за граждански права сигурно е много важно кой ще е официален и платен от държавата защитник на същите граждански права. С оглед обаче на натрапваната представа за граждански морал протестът срещу избора на Манолова надали е по-оправдан от възможен, но липсващ протест срещу не по-малко циничното видение на Калфин, че днешната заплата от 650 лв. след тъй успешната пенсионна реформа щяла да гарантира пенсия над 1100 след двадесет и кусур години. Ако гражданското общество у нас не бе именно в региона на стигащата до лъжа частична истина, то сигурно би намерило далеч повече основания за възмущение след изводите на парламентарната комисия за цените на електроенергията, отколкото в поредния удобен повод за протестни разходки и искания за оставка. В края на краищата едно истинско гражданско общество не иска оставка; то я налага именно с труда си в съответната сфера на потребностите. От това гледище съвсем сериозно може да се твърди, че у нас постоянно нараства потребността от непотребни действия, с които се прикрива дългогодишното пренебрегване на общото, довело именно до такова разпадане на обществените структури, че дори и тапетите вече няма на какво да се лепят, ако не се броят няколко потьомкински села в центъра на София.