Приетият в навечерието на Нова година Закон за изповеданията дава надежда най-сетне след 12 години бъркотии отношенията между църквата и държавата да бъдат нормализирани, а печалният разкол постепенно да отшуми, независимо, че ОДС атакува пред Конституционния съд неговия член 10. Сините едва ли очакват много от решението на съда. Ходът им е по-скоро реверанс към онези симпатизанти, които не можаха да преглътнат и не оцениха достойнството на декларацията от юли м. г., с която СДС призна патриарх Максим за глава на БПЦ и пое своя дял от отговорността за разкола. Това беше труден завой и Надежда Михайлова прояви достойно за уважение мъжество. Последвалото дистанциране от закона може да бъде предмет на различни тълкувания. Изглежда единството на електората понякога налага отстъпления.

Тези, които упрекват закона, че се намесва във вътрешните дела на църквата или не го познават, или не го разбират. Той не цели обединение на каноничния синод и разколниците, а нормализиране на отношенията държава - църква, които поради зловредна политическа воля (или глупост) и чрез инструментариум от предишния закон за изповеданията (1949 г.) през изминалите десет години



бяха застинали на границата между уродливото и нелепото



В спорния чл. 10 се казва: "Традиционно вероизповедание в България е източното православие. То има историческа роля за българската държава и актуално значение за държавния й живот. Негов изразител и представител е самоуправляващата се Българска православна църква, която под името Патриаршия е правоприемник на Българската екзархия и е член на Едната, Свята, Съборна и Апостолска църква. Тя се ръководи от Светия синод и се представлява от Българския патриарх, който е и Митрополит Софийски." Ал. 2 признава БПЦ за юридическо лице, а ал. 3 уточнява, че предните два текста не могат да бъдат основание за привилегии и предимства.

Като проблем в случая се сочи признаването на БПЦ за юридическо лице в самия закон, докато останалите изповедания ще получават това качество в съда. (чл.15)

Твърденията на отделни депутати и правозащитници, че така се нарушавали европейски стандарти за равнопоставеност на изповеданията едва ли ще издържат пред безмилостния съд на фактите. Европейската практика в уреждането на отношенията между държавата и изповеданията е разнообразна и има достатъчно примери за страни, в които католическата, англиканската, лутеранска или друга църква се ползват с по-различен юридически статут от останалите изповедания, без от това да произтичат привилегии за вярващите. Тази разлика обикновено е продиктувана от исторически обстоятелства (за България това е казано в преамбюла на закона и в чл. 10.), но тъй като



не води до привилегии,



тя не поражда и търсената от правозащитници дискриминация.

Когато става дума за религиозни права, т. нар. "равнопоставеност" лесно може да се превърне в средство за най-свободни спекулации. Пълна и абсолютна "равнопоставеност" на изповеданията няма никъде по света, както много точно обяснява Г. Тодоров ("Църквата, разколът и законът", в. "Култура", 10. I. 2003 г.). Религиозният фундамент, върху който е построен животът на всяко общество, неизбежно извежда една или друга религия в относително "привилегировано" положение. За Европа това е християнството. То е нещо като генетичен код на европейската цивилизация. Този факт е отразен в календара (живеем в 2003 г. от Рождество Христово), празничната система, моногамния брак, кръста в държавните символи и ред други незабележими на пръв поглед, но важни детайли от всекидневието като облеклото, консумацията на свинско или пиенето на вино. В Израел "привилегирована" деноминация е юдаизмът, в арабските страни е ислямът, в Индия - индуизмът и будизмът и т. н. Дори и разколниците да атакуват закона в Страсбург, едва ли европейски съд ще възрази срещу правен статут, който отразява исторически и съвременни реалности и от който, пак ще повторим, не произтичат привилегии за вярващите и това изрично е подчертано в самия закон (чл. 10, ал. 3).

Ако Инокентий оспори закона пред международен съд, той



ще се озове в комична ситуация -



представяйки се за православен епископ, той ще атакува благоприятния статут, отстъпен на самото православие. Подобно би било и положението на СДС (доколкото е свързан с християндемократически ценности), ако напада статута на най-голямата християнска общност в България. Едва ли европейски съд лесно ще бъде въведен в заблуждения, към каквито през изминалите десет години бяха тласкани български магистрати.

Кресливата реакция на разколниците в стил "кръв ще се лее" още веднъж доказа, че предизвиквайки раздор в БПЦ те не са били водени от някакви нравствени и верски императиви, а от чисто користни имотни цели и единствено тях сега бранят. Но кръгът около Инокентий вече трудно може да разчита на политически чадър, нито може да очаква криминални попълзновения в църковни имоти да бъдат схващани като демократичен порив. Оттук насетне пред разколниците има два пътя - единият минава през тесните двери на покаянието, а другият води към цивилното облекло или към създаване на нова религиозна формация, но извън лоното на православието и извън заграбените имоти на БПЦ. Пред тях се простира печалната пътека на дядо Фори.

Съществено в новия закон е, че той силно



ограничава възможността църквата да бъде подлагана на политически шантаж



чрез тесногръди адвокатски хватки и премахва техните резултати (чл. 10, ал. 2). Точно с такива хватки, лишени от морал и държавническо мислене, беше заченат и осъществен разколът през 1992 г. Късна илюстрация на този подход е статията на Иван Татарчев "Максим е обикновен самозванец" ("Труд", 31. I. 2003 г.). Като се абстрахираме от не особено почтителния език, с който бившият главен прокурор пише за главата на БПЦ, както и от някои дребни фактически грешки, текстът буди недоумение по няколко причини. С известни само на автора мотиви на дядо Максим се пришива отговорност за комунистическите репресии срещу православни и католически свещеници от края на 40-те години, т.е. повече от двадесет години преди да стане патриарх. После с откривателски плам е обяснено, че патриаршеският избор през 1971 г. е станал под надзора на държавните власти, сякаш нещо в държавата тогава е оставало извън подобен контрол. Като описва технологията на избора Татарчев твърди, че един от митрополитите с решаваща роля бил агент на ДС, без никак да се смущава, че същият човек по-късно беше основен играч при разколниците. Адептите на разкола обикновено строят своите тези върху отделни факти и старателно жумят пред значими обстоятелства, които поставят самите факти в неприемлив за тезата им контекст. Адвокатите на Фори, Пимен и Инокентий за десет години не разбраха, че Светият синод не е нито ООД, нито БЗНС и подходът към деликатната църковна материя изисква познания и



съобразяване не само с гражданското, но и с каноничното право



Това е тъй ясно, както е ясно, че задача по химия не може да се реши с правила от аритметиката. Изглежда заради една специална категория юристи-книжници законодателят в член 10 е ограничил възможността в бъдеще съдът да посочва българския патриарх и да се произнася по въпроси, които не са от неговата компетенция. Това не е намеса на държавата в църковните дела, а тъкмо обратното. Чрез една несъстоятелна от църковна гледна точка правна казуистика висши магистрати през изминалите години оспорваха "легитимността" на патриарха, без да разбират, че определяща в църквата е "каноничността", която произтича от тайнството "свещенство" и от получената чрез него "благодат", т.е. от вярата, че Светият Дух, а не човеци поставят пастирите на църквата. Кой е българският патриарх от гледна точка на каноничното право през изминалите години многократно беше обяснявано от десетки чужди православни йерарси и църковни авторитети. Кулминация на това усилие беше всеправославният събор под купола на "Св. Ал. Невски" през септември 1998 г. За юристи книжници от типа на Татарчев тези обяснения останаха непонятни.

За да бъдат предпазени светските магистрати от нови подобни изкушения, в закона е включен и текст от Символа на вярата (БПЦ е "член на Едната, Свята, Съборна и Апостолска църква"). Това изглежда странно, но е разбираемо, след като през ноември 2000 г ВАС определи, че в България може да има неограничен брой православни църкви, с което учуди църковно грамотните българи и



силно смути чуждите православни йерарси



В годините след 10 ноември повечето български политици (а заедно с тях и заквасени в политиката независими магистрати) не знаеха и не се помъчиха да разберат какво представлява и за какво точно служи църквата. По инерция от времето на комунизма те я схващаха като една декорация в обществения пейзаж. Поради което я употребиха не по предназначение и я повредиха. СДС опита да я включи в своя поход за декомунизация при това, пак ще го кажем, с подход и юридически арсенал от времето на Вълко Червенков. Всяко нещо, което се употребява не за това, за което е предназначено, все някога се поврежда. Това правило важи както за предмети от бита (ако чупите лешници с кафемелачка, тя вероятно ще се повреди) така и за институциите. Същото се отнася за съдебната система, НСС, баретите от СОБТ, митниците - те се повредиха, защото в едно или друго време са вършили не това, за което са създадени и сега предстои да бъдат поправени. По отношение на църквата новият закон дава надежди, че това ще стане.

Онези, които си мислят, че веднага след преодоляването на разкола Българската православна църква ще заживее в мир със себе си и света, са твърде големи оптимисти. Нейните същински проблеми тлеят дълбоко под юридическата уредба на отношенията й с държавата. Преодоляването на разкола може да оголи дефекти на църковната управа, които досега, поради кръговата отбрана, в която живееха старците около дядо Максим, изглеждаха, ако не скрити, поне простими.

След като новият закон оттегли възможностите държавата да администрира църквата, идва ред на църковниците да кажат и да покажат за какво тя служи. Обществените очаквания са много по-големи от празничните служби и ритуалите на входа и изхода на живота - кръщенета, венчавки, опела, водосвети. Разколът беше особено вреден не заради някакви догматически изкривявания (такива нямаше, защото той беше в същината си криминален акт), а заради загубеното време. През изминалите 12 години църквата трябваше



да заяви и защити своето място в обществения живот



За жалост синодалните старци винаги са изпитвали известна боязън и непохватност в общуването със света. Действията на синодалната администрация, когато не са хаотични, са изключително лениви. Всеки, който е имал работа с нея, го знае.

На 12 януари т. г. се навърши точно една година, откакто редакцията на в. "Сега" покани патриарх Максим да отговори на читателски въпроси. През март ще стане година, откакто от неговата канцелария отговориха и приеха поканата, а през май е годишнината откакто обещаното не беше изпълнено, въпреки че вестникът се беше ангажирал пред читателите. После още два пъти от синода обещаха да изпълнят обещаното и точно два пъти не го направиха. Редакцията на "Сега" прие случката със снизходително недоумение и преглътна конфуза без коментар. Но едва ли всички, които по един или друг повод преживяват разочарования от общуването със Св. синод, могат и трябва да бъдат снизходителни.

Всеки журналист от църковния ресор знае колко хазартно и мъчително е събирането на информация, дори тя да е благоприятна за църквата. Няма как човек да не се ядоса, когато в делник потърси в 14 часа главния секретар на Св. синод и телефонистката откаже да го свърже, защото дядо Борис е забранил да го безпокоят, когато почива. Докато дядо Неофит беше главен секретар, връзките с медиите бяха на общо взето добро ниво и благодарение на това устремът на разкола беше охладен. При дядо Геласий този контакт беше пряко зависим от неговото настроение и от програмата на телевизията. Ако дават "Дързост и красота" или "Три съдби", владиката не вдига телефона. Повечето журналисти се поскарваха с него. Старецът, иначе по своему симпатичен, е с малко пиперлив език. Следващият главен секретар Стоян Тодоров беше отзивчив и коректен. Но фактът, че връзките на църквата с обществеността зависят от личността на главния секретар, означава, че



няма ясни правила,



върху които да е построена тази дейност. А тя е много важна. В този смисъл новината, че синодалните старци ще правят пресцентър, поражда надежди. Това трябваше да стане отдавна.

Малко вероятно е през ХХI век хората да бъдат привличани към вярата по начини от миналото. Затова е важно църквата да стане модерна, т.е. привлекателна. Само така ще има влияние. Ясно е, че на православието са дълбоко чужди естрадните похвати на някои протестантски деноминации, но и без да прибягва към тях църквата може да мисли за един по-привлекателен свой образ, съхранявайки достолепието на традицията.

В годините на прехода у нас неусетно се разми границата между добро и зло. Убийствата са всекидневие. Кражбите и измамите по своята монументалност приличат на държавна политика. Корупцията в съдебната система се коментира спокойно и уверено като някакъв ноторен факт. В медиите за предстоящата война в Ирак (така беше и през 1999 г.) се пише с хладна пресметливост сякаш е банкова операция или търговска сделка, а не смъртоносно зло. Щом църквата е призвана да защитава живота, тя



не може да подминава всичко това мълчаливо



Наркотиците, бедността, педофилията, насилията над деца - това са все тъжни реалности, пред които църквата не би трябвало да стои безучастна. Обществото очаква при всяко проявление на национално оскотяване да чува нейния глас. Европейската интеграция на страната също е сериозно предизвикателство за йерарсите, защото в ЕС България трябва да прекрачи със своите духовни и културни багажи, със своята национална идентичност, от която православието е фундаментална част.

Вярно е, че мирските тревоги са някак чужди на есхатологичното време, в което църквата пребивава и за което тя свидетелства. Тя не е от този свят, но тя и в този свят живее. И към ставащото в този свят би трябвало да изразява отношение с действие и слово. Ако през изминалите години заради санкционирания от държавата църковен произвол мълчанието на епископата излъчваше известно достолепие, сега то би било израз на безсилие и това трудно ще му бъде простено.