|
| Георги Господинов |
Интервюто е взето по време на фестивала Crossing Borders в Хага, Холандия.
- Г-н Господинов, вие сте гост на фестивала "Кросинг Бордър" в Хага. Неотдавна излезе на холандски "Физика на тъгата", приета добре и от критика, и от читатели. Какво означава това за вас?
- Тази вечер съм гост на фестивала. Иначе холандското ми издателство Амбо/Антос организира поредица срещи - в Амстердам, Антверпен, вчера бях в Брюксел. Излизането на книгата и на холандски означава много за мен. И в Антверпен, и в Брюксел срещите с читатели бяха много топли, вълнуващи, многолюдни. Очаквам с нетърпение и срещата тази вечер в Хага. Пътуваме заедно с холандския писател Херман Кох, познат и на българската публика.
- Как ви разбира читателят извън България? В едно свое интервю казвате, че тъгата залива бавно Европа. Казвате също, че България е пълна с неизказани истории, с незададени въпроси. Разбират ли ги в Германия, Италия, САЩ, Франция, Белгия, Холандия?
- Ами, оказва се, че ги разбират. Тъгата е общо усещане. Усещане, че живеем на ръба на смисъла, че го търсим отново и отново. Това е основно човешко търсене. Преди да сме от Германия, Франция или Холандия, преди да сме християни или мюсюлмани, сме първо човешки същества. Емпатията, една от основните теми на романа, е всъщност способността да влизаш през тъгата в историята на другия. Трябва да умеем да чуем историите на другите.
- За вас писателят е като "ухо" - на улицата, в кафето, сред историите на обикновените хора. Кои истории оставят отпечатък в читателите извън България?
- За мене е важно да се разкажат историите, които не биха видели иначе бял свят. Историите на хора, които дълго са мълчали. Които смятат, че техните истории са без смисъл. Има няколко поколения, особено в България, които са израснали в тази тишина, в тези затрупани в мълчание истории. В думата "тъга", дори фонетично в това "ъ" и "г" има трудно за преглъщане мълчание. Натрупано мълчание. А единственият начин да се справиш с тъгата е да я изговориш.
- Силата на думите, на изговореното, на написаното. В книгата си «Невидимите кризи» казвате, че историите помагат на душата да настигне телата ни като в историята с бедуините в пустинята. Това ли е ролята на литературата? Да ни помогне да се спрем навреме? Да "настигнем душите си"?
- Литературата може прости неща, но не маловажни. Може да даде утешение. На човек, който се е "изгубил", който е потопен в болка, тя дава утеха. От Шехерезада знаем, че историите могат да спасят човека. Днес имаме остър дефицит на внимание към историите на другия. Сега около бежанците и всичко, което се случва в Европа, познаването на историите на отделния човек ще ни помогне да развием съчувствието, съпричастието си. Това е, което може литературата и което идеологиите не могат. Те отнемат на човека историята. Най-лесно е да убиеш някого, който няма история, който е анонимен за теб. А какво прави идеологията - съблича от човека личната му история и го намята с унифицираното наметало на абстракциите. Затова днес е важно да разказваме.
- Във "Физика на тъгата" колекциите от напуснати неща, празни опаковки играят определена роля. Кои от тези колекции и инвентари събуждат любопитството? Любопитството към България - ще помогне ли за разбирането на сложната ни история, характер? Ще ни помогне ли и на нас самите да разберем себе си и миналото си?
- Да, колекциите на неща са важни в книгата, те се забелязват и от чуждите читатели. Колекции от "напуснати" неща, съдържанието им ни беше отнето, останали бяха обвивките... Празни кутии, празни бутилки, обвивки станиол... Колекции по време на дефицит. При социализма имаше физически и метафизически липси. Както реагира невремето баба ми, когато й казах, че в България Бог няма: "Ами то какво ли има в България? Ни олио, ни червен пипер." Това обяснява много неща. Бог, олио и червен пипер.
- Определят "Физика на тъгата" като книга за капсулираното време. Какво капсулирахте?
- Какво има в тази капсула на времето? Накъсо казано, всичко онова, което искам дъщеря ми да знае, като отвори книгата след време. Всички малки и големи неща, които не бива да бъдат забравени. Онова, което е нетрайно, което лесно се губи, изчезва. Неразказаните малки истории, малки травми. Тази книга е в някаква степен един скрин, един куфар с истории. За историите, които искаме да си предадем!
- Как дойде идеята за тази книга, какво беше в началото?
- Първо беше споменът за едно 8-9-годишно дете, прекарващо всички следобеди на 70-те само със себе си в сутерена, страхуващо се и самотно. После се появи Минотавъра - едно също така изоставено дете в едно друго подземие и друго време. Тези два образа излъчват еднаква тъга, едно и също усещане. Не си даваме сметка както за далечното, така и за близкото минало. Какво толкова, казваме. Беше спокойно, баничките струваха 20 ст. А колко стотинки струваше тъгата? Колко струваше невъзможността на идеш някъде извън страната, да се върнеш? Да гледаш свободно филми, да четеш или да слушаш музика, която там слушат.
- Как да открием спасителната нишка на Ариадна?
- Историите са онази нишка, която ни превежда през лабиринта. И емпатията. Да прегърнеш човек, да прегърнеш дете - това е спасителна нишка.
- Вашата Европа? Което я заплашва в момента? Франс Тимерманс, зам.-председател на ЕК, каза в Амстердам преди няколко дни, че Европа е пред сериозна заплаха заради кризите, следващи една след друга. Вие отдавна говорите за "невидимите кризи".
- Ние имаме проблем с мечтата за Европа. Тази мечта почти изчезна. Европа е култура, ценности, развивани с векове! Европа не е само спасителни заеми, банки и компании. Имаме проблем с усещането за общност, а литературата ни помага точно в това. Когато аз разкажа една история и вие я разпознаете като ваша, ние ставаме една малка общност. Когато се съберем в една история, когато говорим за неща, които ни помагат да се разберем, това ни сближава.
- Има ли място за тъжния човек днес?
- Тъгата не е непременно лошо качество. Не всеки може да бъде тъжен. Не мога да си представя тъжен диктатор. Тъжният човек е мислещ човек. Няма да вземе радикални решения. Тъжният човек се колебае. Като Хамлет - колебаещ се, тъжен, умен, осъзнаващ тленността на нещата.
- През целия роман героят очаква едно лице да се обърне към него. Когато накрая то се обръща, това е дете. Това ли е утехата, надеждата?
- За мен, да. Не знам дали Бог ни гледа отнякъде, но трябва да знаем, че децата ни гледат. И това дори е по-важно. Винаги отнякъде ни гледа едно дете. Собственото ти дете или детето, което някога си бил. И само заради това си струва да се живее смислено и достойно, ако може.
- Романът като катализатор на емпатията ни? Като нещо, което остава в нас като вълнение?
- Да, романът може да те накара да се развълнуваш. Да си кажеш: "Е, откога не съм се вълнувал така!" Или както каза дядо ми, като му подарих първата си книга и го питах после как върви. Той отвърна: "Нищо не разбирам. Чета и плача, чета и плача!"
- Освен тъга има и много смях в книгата ви!
- Да, надявам се. На срещата в Чикаго хората искаха специално да четем за фобията от въпроса "Как си?" и пълния списък с възможни отговори.
- Колко далеч назад в лабиринта ще ни върнат трагичните събития в Париж и как ще излезем оттам?
- Това е връщане назад, лутане отново в лабиринта. В такива минути човек губи смисъла. Чудиш се защо са били всички думи на Шекспир, Омир или Борхес. И ако те не са успели да променят малко този свят, какво ще направиш ти? Но нямаме какво друго да направим, освен да продължим да бъдем хора. Да отстояваме минута след минута човешката си природа. Всеки с каквото може. Аз имам само гласа си и думите, колкото и да са слаби те.
Тази хсметка обладава най-често, по-периферните хевропци ... 
, а не интервютата... 
