:: Разглеждате вестника като анонимен.
Потребител:
Парола:
Запомни моята идентификация
Регистрация | Забравена парола
Чува се само гласът на енергийните дружества, допълни омбудсманът
Манолова даде петдневен ултиматум на работодателите да предвижат проекта
От ВМРО и „Атака” обявиха, че няма да подкрепят ГЕРБ и ще гласуват против предложението
Платформата протестира срещу бъдещия закон за авторското право в онлайн средата
Корнелия Нинова споделяла идеите на Джоузеф Стиглиц
Дванайсет момчета може да прекарат месеци блокирани в пещера в Тайланд (видео)
СТАТИСТИКИ
Общо 440,953,145
Активни 216
Страници 11,988
За един ден 1,302,066
ИНТЕРВЮ

Не си даваме сметка ни за далечното, ни за близкото минало

Мечтата ни за Европа почти изчезна, твърди писателят Георги Господинов
Снимка: ВЕЛИСЛАВ НИКОЛОВ
Георги Господинов
Георги Господинов (1968 г.) е поет, писател и драматург, един от най-четените и най-превеждани български автори през последните 20 години.

Интервюто е взето по време на фестивала Crossing Borders в Хага, Холандия.





- Г-н Господинов, вие сте гост на фестивала "Кросинг Бордър" в Хага. Неотдавна излезе на холандски "Физика на тъгата", приета добре и от критика, и от читатели. Какво означава това за вас?

- Тази вечер съм гост на фестивала. Иначе холандското ми издателство Амбо/Антос организира поредица срещи - в Амстердам, Антверпен, вчера бях в Брюксел. Излизането на книгата и на холандски означава много за мен. И в Антверпен, и в Брюксел срещите с читатели бяха много топли, вълнуващи, многолюдни. Очаквам с нетърпение и срещата тази вечер в Хага. Пътуваме заедно с холандския писател Херман Кох, познат и на българската публика.

- Как ви разбира читателят извън България? В едно свое интервю казвате, че тъгата залива бавно Европа. Казвате също, че България е пълна с неизказани истории, с незададени въпроси. Разбират ли ги в Германия, Италия, САЩ, Франция, Белгия, Холандия?

- Ами, оказва се, че ги разбират. Тъгата е общо усещане. Усещане, че живеем на ръба на смисъла, че го търсим отново и отново. Това е основно човешко търсене. Преди да сме от Германия, Франция или Холандия, преди да сме християни или мюсюлмани, сме първо човешки същества. Емпатията, една от основните теми на романа, е всъщност способността да влизаш през тъгата в историята на другия. Трябва да умеем да чуем историите на другите.

- За вас писателят е като "ухо" - на улицата, в кафето, сред историите на обикновените хора. Кои истории оставят отпечатък в читателите извън България?

- За мене е важно да се разкажат историите, които не биха видели иначе бял свят. Историите на хора, които дълго са мълчали. Които смятат, че техните истории са без смисъл. Има няколко поколения, особено в България, които са израснали в тази тишина, в тези затрупани в мълчание истории. В думата "тъга", дори фонетично в това "ъ" и "г" има трудно за преглъщане мълчание. Натрупано мълчание. А единственият начин да се справиш с тъгата е да я изговориш.

- Силата на думите, на изговореното, на написаното. В книгата си «Невидимите кризи» казвате, че историите помагат на душата да настигне телата ни като в историята с бедуините в пустинята. Това ли е ролята на литературата? Да ни помогне да се спрем навреме? Да "настигнем душите си"?

- Литературата може прости неща, но не маловажни. Може да даде утешение. На човек, който се е "изгубил", който е потопен в болка, тя дава утеха. От Шехерезада знаем, че историите могат да спасят човека. Днес имаме остър дефицит на внимание към историите на другия. Сега около бежанците и всичко, което се случва в Европа, познаването на историите на отделния човек ще ни помогне да развием съчувствието, съпричастието си. Това е, което може литературата и което идеологиите не могат. Те отнемат на човека историята. Най-лесно е да убиеш някого, който няма история, който е анонимен за теб. А какво прави идеологията - съблича от човека личната му история и го намята с унифицираното наметало на абстракциите. Затова днес е важно да разказваме.

- Във "Физика на тъгата" колекциите от напуснати неща, празни опаковки играят определена роля. Кои от тези колекции и инвентари събуждат любопитството? Любопитството към България - ще помогне ли за разбирането на сложната ни история, характер? Ще ни помогне ли и на нас самите да разберем себе си и миналото си?

- Да, колекциите на неща са важни в книгата, те се забелязват и от чуждите читатели. Колекции от "напуснати" неща, съдържанието им ни беше отнето, останали бяха обвивките... Празни кутии, празни бутилки, обвивки станиол... Колекции по време на дефицит. При социализма имаше физически и метафизически липси. Както реагира невремето баба ми, когато й казах, че в България Бог няма: "Ами то какво ли има в България? Ни олио, ни червен пипер." Това обяснява много неща. Бог, олио и червен пипер.

- Определят "Физика на тъгата" като книга за капсулираното време. Какво капсулирахте?

- Какво има в тази капсула на времето? Накъсо казано, всичко онова, което искам дъщеря ми да знае, като отвори книгата след време. Всички малки и големи неща, които не бива да бъдат забравени. Онова, което е нетрайно, което лесно се губи, изчезва. Неразказаните малки истории, малки травми. Тази книга е в някаква степен един скрин, един куфар с истории. За историите, които искаме да си предадем!

- Как дойде идеята за тази книга, какво беше в началото?

- Първо беше споменът за едно 8-9-годишно дете, прекарващо всички следобеди на 70-те само със себе си в сутерена, страхуващо се и самотно. После се появи Минотавъра - едно също така изоставено дете в едно друго подземие и друго време. Тези два образа излъчват еднаква тъга, едно и също усещане. Не си даваме сметка както за далечното, така и за близкото минало. Какво толкова, казваме. Беше спокойно, баничките струваха 20 ст. А колко стотинки струваше тъгата? Колко струваше невъзможността на идеш някъде извън страната, да се върнеш? Да гледаш свободно филми, да четеш или да слушаш музика, която там слушат.

- Как да открием спасителната нишка на Ариадна?

- Историите са онази нишка, която ни превежда през лабиринта. И емпатията. Да прегърнеш човек, да прегърнеш дете - това е спасителна нишка.

- Вашата Европа? Което я заплашва в момента? Франс Тимерманс, зам.-председател на ЕК, каза в Амстердам преди няколко дни, че Европа е пред сериозна заплаха заради кризите, следващи една след друга. Вие отдавна говорите за "невидимите кризи".

- Ние имаме проблем с мечтата за Европа. Тази мечта почти изчезна. Европа е култура, ценности, развивани с векове! Европа не е само спасителни заеми, банки и компании. Имаме проблем с усещането за общност, а литературата ни помага точно в това. Когато аз разкажа една история и вие я разпознаете като ваша, ние ставаме една малка общност. Когато се съберем в една история, когато говорим за неща, които ни помагат да се разберем, това ни сближава.

- Има ли място за тъжния човек днес?

- Тъгата не е непременно лошо качество. Не всеки може да бъде тъжен. Не мога да си представя тъжен диктатор. Тъжният човек е мислещ човек. Няма да вземе радикални решения. Тъжният човек се колебае. Като Хамлет - колебаещ се, тъжен, умен, осъзнаващ тленността на нещата.

- През целия роман героят очаква едно лице да се обърне към него. Когато накрая то се обръща, това е дете. Това ли е утехата, надеждата?

- За мен, да. Не знам дали Бог ни гледа отнякъде, но трябва да знаем, че децата ни гледат. И това дори е по-важно. Винаги отнякъде ни гледа едно дете. Собственото ти дете или детето, което някога си бил. И само заради това си струва да се живее смислено и достойно, ако може.

- Романът като катализатор на емпатията ни? Като нещо, което остава в нас като вълнение?

- Да, романът може да те накара да се развълнуваш. Да си кажеш: "Е, откога не съм се вълнувал така!" Или както каза дядо ми, като му подарих първата си книга и го питах после как върви. Той отвърна: "Нищо не разбирам. Чета и плача, чета и плача!"

- Освен тъга има и много смях в книгата ви!

- Да, надявам се. На срещата в Чикаго хората искаха специално да четем за фобията от въпроса "Как си?" и пълния списък с възможни отговори.

- Колко далеч назад в лабиринта ще ни върнат трагичните събития в Париж и как ще излезем оттам?

- Това е връщане назад, лутане отново в лабиринта. В такива минути човек губи смисъла. Чудиш се защо са били всички думи на Шекспир, Омир или Борхес. И ако те не са успели да променят малко този свят, какво ще направиш ти? Но нямаме какво друго да направим, освен да продължим да бъдем хора. Да отстояваме минута след минута човешката си природа. Всеки с каквото може. Аз имам само гласа си и думите, колкото и да са слаби те.
28
2706
Дай мнение по статията
СЕГА Форум - Мнения: 
28
 Видими 
20 Ноември 2015 19:13
Тъжна история за това как талантлив литературен критик за 30 сребърника се превърна в бездарен илюстратор и разпространител на нпо-опорни-точки.
Господинов, не си толкова стар, все още можеш да избереш достойнството пред позора!
20 Ноември 2015 19:51
При социализма имаше физически и метафизически липси. Както реагира невремето баба ми, когато й казах, че в България Бог няма: "Ами то какво ли има в България? Ни олио, ни червен пипер." Това обяснява много неща. Бог, олио и червен пипер.


20 Ноември 2015 19:54
Тази хсметка обладава най-често, по-периферните хевропци ...
20 Ноември 2015 21:55
Баба му на този юнак е забравила да каже , че и банани е нямало. И хвърлящи се от безизходица българи почти всеки ден - също е нямало . Хиляди напускащи през Терминал 1 и 2 от мизерия, безработица , безпътица - също е нямало .
Култура , изкуство, книги, шедьоври и т.н. по времето на баба му - също е нямало.
От него започва светът.
20 Ноември 2015 22:36
Stane 20 Ноември 2015 21:55
Баба му на този юнак е забравила да каже , че и банани е нямало.

Ми нямаше.
И хвърлящи се от безизходица българи почти всеки ден - също е нямало.

А сега да не би да ги има? Хеле пък всеки ден! А посмали манглко! Дай някой пример, ама да е от вчера, завчера, нали всеки ден?
Хиляди напускащи през Терминал 1 и 2 от мизерия, безработица , безпътица - също е нямало .

Ми не ги пускаха, другарю манипулатор. Имаше изходни визи. ДС ги даваше, ама на повечето отказваше.
Култура , изкуство, книги, шедьоври и т.н. по времето на баба му - също е нямало.
От него започва светът.

А, имаше бе! "Павлик Морозов", "Малая земля". И "Богат, беден", ама за него имаше опашки пред книжарниците, все едно бяха "пуснали" червен пипер. А то всъщност го даваха задължително барабар с томче от произведенията на другаря Тодор Живко. Ама пак имаше опашки.
20 Ноември 2015 22:36
Всеки с диоптрите си. Някои - с по-скъпи очила.
20 Ноември 2015 22:40
Не си даваме сметка ни за далечното, ни за близкото минало

ГоворИ само за себе си. Ние си даваме.
20 Ноември 2015 23:41


Трябваше да избягам от нея, ако исках да остана жив. Да я напусна, да напусна града по най-буквалния начин. Няколко месеца обикалях Европа. За да забравят една връзка, някои опитват безразборен секс, аз опитах безразборна география. Избирах случайни градове, пътувах обикновено с влак, сменях гари и хотели, всички туристи бяха на групи или по двойки, аз обикалях сам из площадите, които от един момент започнаха да изглеждат едни и същи. Приличах на човек, който иска да изостави собствената си изоставеност зад някой ъгъл. Като някой търсещ отдалечено и непознато място, където да пусне котките на тъгите си, така че те никога да не намерят обратния път. Знаеш ли колко е трудно да се отървеш от котки? Те притежават невероятно чувство за дом, особена памет.



Годината е 1917. Жената, която кара светлосинята каруца, е на 28. Има осем деца. Всички твърдят, че била едра, бяла и красива. Името й също го потвърждава. Кала. Макар по онова време едва ли някой да е извеждал значението му от гръцки - хубава. Кала и толкова. Едно име. Война е. Голямата война, както й викат, върви към края си. И както винаги, ние сме от губещата страна. Бащата на тригодишния ми дядо е някъде на фронта. Воюва от 1912. От няколко месеца няма вест от него. Връща се за по няколко дни, прави дете и заминава. Дали не са изпълнявали заповед в тия почивки. Войната се затяга, ще трябват войници. Той не успява много с бъдещите войници, раждат му се все момичета - цели шест. Сигурно, като се върне във войсковата си част, го вкарват в ареста за всяко.
Няколкото скрити за черни дни сребърника вече са свършили, хамбарът е опразнен, жената е продала каквото може да се продаде - леглото с пружината и металната табла, рядкост по онова време, двете си плитки, пендарите от сватбата. Децата реват гладни. Останал е един вол и едно магаре, което сега тегли каруцата. С волът се мъчи да оре. Есента отива към зима. Успяла е да измоли няколко чувала жито и сега се връща от мелницата с три торби брашно. Между торбите в каруцата спят дъщерите й. По средата на пътя спират да почине магарето.
- Мамо, забравихме Георги.
Уплашеният глас идва зад гърба й - Дана, най-голямата. Мълчание.
Мълчание.
Мълчание.
Плътно и тежко мълчание. Тишина и тайна, която ще се предава година след година по-късно. Какво прави майката, защо млъква, защо не обръща час по-скоро каруцата и не препусне обратно към мелницата.
Война е, хора са, няма да оставят едно тригодишно дете само. Момче е, ще го прибере някой, ще го отгледа, има ялови жени петимни за деца, повече късмет ще има. Думи, които се опитвам да намеря в мислите й. Но там има само едно мълчание.
Забравили сме го, забравили сме го, повтаря дъщерята зад гърба й през сълзи. Нищо, че думата е друга – изоставили сме го.
Минава още една дълга минута. Представям си как от тази минута надничат затаили дъх лицата на неродените. Ето ги, подават се през оградата на времето баща ми, леля ми, другата леля, ето го брат ми, ето ме и мен, ето я дъщеря ми, повдигнала се е на пръсти. От тази минута и от мълчанието на младата жена зависи тяхното, нашето явяване през годините. Дали жената подозира колко неща се решават сега. Най-сетне вдига глава, сякаш се събужда, връща се на мястото, оглежда се. Безкрайното поле на Тракия, изгорели стърнища, променящата се светлина на залеза, магарето, което дъвче някакви прегорели треви, безучастно към всичко, трите чувала, които ще свършат точно в средата на зимата, три от шестте дъщери, които чакат какво ще каже.
Грехът вече е сторен, поколебала се е.
Помислила си е, макар и за минута, да го остави. Гласът й е сух. Ако искаш, можеш да се върнеш. Казано е към Дана, най-голямата, на 13. Решението е прехвърлено на друг. Не казва «ще се върнем», не казва «върни се», не помръдва. И все пак тригодишният ми дядо има още един шанс. Дана скача от каруцата и хуква по черния път обратно.
Ние, надничащите през оградата на тази минута, неродените още, прибираме глави и си отдъхваме.



Смрачава се, мелницата е останала километри назад. Едно момиче на 13 тича по черния път, босо, вечерният вятър развява роклята й. Наоколо е празно, тича, за да измори собствения си страх, да му вземе дъха. Не гледа встрани, всеки храст прилича на спотаил се мъж, всички страшни истории, които е слушала вечер за разбойници, караконджули, змейове, духове и вълци тичат на глутница подире й. Обърне ли се, ще се хвърлят на гърба й. Тичам, тичам, тичам в още топлата септемврийска вечер, сам сред едно поле, по спечената кал на пътя, която с всяка крачка усещам все по-силно, сърцето ми се блъска в гърдите, там някой е клекнал край пътя, но защо ръката му е така странно извита нагоре, ох, храст е... Ето в далечното първите светлини на мелницата... Там трябва да е моят тригодишен брат... дядо... аз.


Майката, и моя прабаба, живя 93 години, мина от единия край на века до другия, беше част и от моето детство. Децата й порастнаха, пръснаха се, напуснаха я, остаряха. Само едно от тях никога не се отдели и продължи да се грижи за нея до смъртта й. Забравеното момче. Историята с мелницата беше влязла в тайната родова хроника, всички я шушукаха, кой със съчувствие към баба Каля и като свидетелство за това какво било времето, кой като шега, кой с нескрито обвинение, като баба ми. Но никой не я разказваше пред дядо. И той не я разказа нито веднъж. И не се отдели от майка си.
Трагическа ирония, каквато обикновено откриваме в митовете. Когато историята стигна до мен в онзи следобед, главната героиня вече я нямаше. Спомням си, че първо изпитах гняв и недоумение, сякаш са изоставили мен самия. Изпитах поредно усъмняване във вселенската справедливост. Тази жена живя до дълбока старост под грижите на онова изоставено някога тригодишно момче. А може би точно това е наказанието. Да живееш толкова дълго и всеки ден до теб да е онова дете. Изоставеното.



Трудно е да погледнем по - далеч от носа си.... и диоптрите не помагат.
20 Ноември 2015 23:42
И "Богат, беден", ама за него имаше опашки пред книжарниците, все едно бяха "пуснали" червен пипер.

Ааа, аз помня опашките за "Отнесени от вихъра" и "Чочарка", а също и за захар, майка ми ми беше напомнила как съм бил чакал на такава опашка.
21 Ноември 2015 00:34
Всички подобни ентелектуалци се охарактеризират със заглавието "Празни мисли на един празен човек".

Празнина, изпълнена с физическа тъга. Тъга по липсата на съдържание.

Първият коментар е съвсем точен.

Тъжно.

21 Ноември 2015 01:14
Тъжно е, че се появиха повече нечетящи, а само пишещи за нещо, което няма как да разберат. Първият и последният убедително го доказват - с разстройващите ги вълнения на тема "нпо". На тях и гастроентеролог не може да им помогне.
21 Ноември 2015 01:15
Хм, прочетох интервюто, прочетох и откъсите, които Слава любезно ни е предоставила, и си рекох: "Творецо, що ти трябва да напускаш творчеството си?" Повярвах на раздвоението с изоставеното дете, но не повярвах на бабиното богохулство. Да се поставя Бог на една плоскост с олиото и червения пипер? Хайде, олан! Това и при комунизма го нямаше! А за книгите и опашките при социализма... абе, успях да натрупам библиотека, за която три капитализъма няма да ми стигнат да я прочета. Да, растяхме, забучени в саксии, и все пак надничахме през прозореца. O God, I could be bounded in a nutshell, and count myself a king of infinite space...
21 Ноември 2015 10:46
"Творецо, що ти трябва да напускаш творчеството си?" Повярвах на раздвоението с изоставеното дете, но не повярвах на бабиното богохулство.


Много точно. Господинов е великолепен писател, при това, в добрия смисъл, "конвертируем" навън.
Иначе е удивително примитивен като "ангажиран политически интелектуалец"...

С две думи, четете му книгите (нищо, че тук-таме в тях се намесва "ангажираният", а не интервютата...
21 Ноември 2015 11:10
Да се чуди човек от 68-ма до 89-та - 21 години, как с това бреме от непосилна печал и без червен пипер се завършва средно, постъпва се в СУ и се следва висше образование...
Прав е комарът - четете книгите и като огън бягайте от интервютата.
21 Ноември 2015 11:34
Да се чуди човек от 68-ма до 89-та - 21 години, как с това бреме от непосилна печал и без червен пипер се завършва средно, постъпва се в СУ и се следва висше образование...


Мани, мани, че и робувахме на ученически бригади - там да видиш ти мирова скръб! Особено ние - чистак женска паралелка, изпратена злоумишлено с по-големите батковци да сортираме домати... Батковците като ни засортираха... Елвис и Бийтълс ни пускаха и плачехме, плачехме... Are you lonesome tonight?
21 Ноември 2015 13:35
21 Ноември 2015 14:48
Incognito
21 Ное 2015 01:15
И аз успях - с връзки и дебнене - ежедневно всяка книжарница - партийната, на Фердинандова /тогава 9 -ти септември, на ъгъла на Богориди/Ленин и Фотинов, на Александровска/Първи май - с/у руската книжарница. Маршрут, който имаше един единствен смисъл - да успееш да разбереш къде кога очакват новите книги. За нищо друго не съм търсила толкова връзки, както за книги. Бях дете, но светът на връзкарството беше единствения, който опознах покрай книгите в най - големи подробности. И сега мога да изредя коя книга откъде и с чии връзки съм купила. Чакала съм по цял ден, продавачките се мотат и не отварят, отвън вали, духа леден вятър, но аз стоя. Разболях се съвсем логично. Накрая ги получавах чрез позната чак от книжарницата на малко градче близо до Смолян.
21 Ноември 2015 15:31
Странна работа. Всички се тюхкат, че я няма интелигенцията, няма го моралния стожер. А когато един блестящ съвременнен бългаски писател изкаже мнението си за някои нравствени въпроси, единственото, което развълнува някои хорица, е рпликата му за червения пипер.

21 Ноември 2015 16:50
Един от френските писатели от 1930-те беше отбелязал нещо такова: Ех ако през 30-те бяхме писали всеки ден по една статия против Хитлер, вместо за птичките и чувствата си...
21 Ноември 2015 17:02
И аз успях - с връзки и дебнене - ежедневно всяка книжарница - партийната, на Фердинандова /тогава 9 -ти септември, на ъгъла на Богориди/Ленин и Фотинов, на Александровска/Първи май - с/у руската книжарница.


Бъркаш се Славче - партийната - "Г. Димитров" си беше на "Александровска", една пресечка надолу след Руската, на "Фердинандова" беше "Мичурин" - сега е магазин за мебели, а на "Богориди" и "Фотинов" имаше още една книжарница, от нея си бях купил "забранената" "Фашизмът" на бай Жельо..но не си спомням как се казваше.
Но това беше тогава, а сега са останали общо три книжарници....
21 Ноември 2015 20:01
И в кво се изразява писателския му талант?
В дървения език, в баналностите на всяка страница, в безкрайните повторения, в отсъствието на интересна идея, в описанията на всяка страница на страданията и травмите си, нанесени му от комунизъма?
21 Ноември 2015 21:39
единственото, което развълнува някои хорица, е репликата му за червения пипер


Някой, като прочете горното, с основание ще си каже: "Ми хорица - какво друго да ги вълнува!", а ще пропусне наглата манипулация: не, Zdran, не репликата за червения пипер ме развълнува, а репликата за Бога!
22 Ноември 2015 01:06
а репликата за Бога!

А, развълнували са ви "метафизическите липси", разбирам.
Но не уточнявате с какво ви е развълнувал репликата за Бога.
Предполагам, че сте направили връзката с липсите - физически и духовни.
22 Ноември 2015 08:14
Голям човек е Г. Господинов... и иначе не може, няма как да е голям писател без да е голям човек...
И понеже се извисява извън кръгозора на някои хора те успяват да му видят само обувките...
...а и както и другий път...
едни тъгуват по младостта,
други тъгуват за уюта на колективната килия,
трети тъгуват за отложената си свобода...
22 Ноември 2015 08:50
Мъ що се харчите, недоумявам - вече беше отчетено на висок академичен форум: писането с плюенето на соца е маркетингова стратегия, демек харчи се из ЕСесейското културно пространство в момента. Утре, ако обратното тръгне да се харчи, авторите от сорта ще си използват безспорните таланти пак да се похарчат, но с обратен знак. Не е като да не се е случвало в историята на българската литература и култура, като (ако, ама за чий всъщност?) ще си говорим (сериозно ли?) за минало и бъдеще. Хайде холан.
П.П. Ако имате достъп, проверете - туй интервю безплатно ли е дадено за вестника. Ако се окаже случайно безплатно, значи са сработили 30-те процента, отделяни за реклама. Хайде холан, както вече се каза..
22 Ноември 2015 11:46
Голям човек е Г. Господинов... и иначе не може, няма как да е голям писател без да е голям човек...

Ти чел ли си "Физика на тъгата" ?
No comment !

Утре, ако обратното тръгне да се харчи, авторите от сорта ще си използват безспорните таланти пак да се похарчат, но с обратен знак
По добре и аз не бих могъл да го кажа
22 Ноември 2015 11:51
плюенето на соца

Соцът няма нужда oт оплюване. Достатъчно е да си го припомняме отвреме-навреме.
22 Ноември 2015 23:38
плюенето на соца е маркетингова стратегия

каква пошлост... непостижима
Дай мнение по статията
Всички права запазени. Възпроизвеждането на цели или части от текста или изображенията става след изрично писмено разрешение на СЕГА АД