През далечната 1898 г. Хърбърт Уелс издава един от най-популярните фантастични романи за всички времена - "Война на световете". Към края на ХIХ век нашата цивилизация вече е индустриална, но бива нападната от още по-индустриална цивилизация от Марс. Земляните са безсилни срещу погрома, защото технологията на марсианците е по-развита. Общото чувство е на обреченост. Четирийсет години по-късно друг един Уелс, този път Орсън, хвърля Америка в паника с радиопиесата "Война на световете". Тя е създадена по сюжета на същия роман. Пак ни завладяват марсианци, само че този път формата е "репортажи", "коментари" и "извънредни включвания". За всички, които са пропуснали началото на предаването, където се казва, че това е радиотеатър, апокалипсисът е реален. Напускат се домове и градове с набързо струпана покъщнина. Ужасът, че някъде във вселената има враг - по-силен от нас, и той идва да ни затрие, е жив и днес във филми като "Денят на независимостта".



Светове винаги са воювали



и никак не е нужно те да са от различни планети. С чувства като тези на Орсън-Уелсовите радиослушатели днес следим репортажите от Париж. Усещаме се нападнати. Усещаме, че някой ни изтребва. Светът на християнска Европа с нейните катедрали и музеи е нападнат от фанатизирания свят на исляма с неговия идеал за нов теократичен халифат. Кое е общото и кое различното? Общото е, че се сблъскват два свята - единият мъчещ се насила да се отвори към всички останали, другият упорито затворен в себе си. Различното е, че при Уелс агресорът е по-развитата цивилизация, а в историческата действителност е обратното. Общото е и паниката, породена от ксенофобия. Но нека реабилитираме това понятие. "Ксенофобия" не означава омраза към различния, както го приема съвременният свят. Той и "либерализъм" приема като "социализъм". "Ксенофобия" означава страх от чуждото, опасение, предпазливост, недоверчивост... В някои отношения за европееца мюсюлманинът е чужд като марсианец, особено когато му се явява във формата на джихадист. Той мисли по различен начин и по различен начин си представя света, живота и битието след живота.

Войната между световете на християнството и исляма не е от днес и от вчера. Тя започва с инвазията на халифата, минава през Реконкистата и кръстоносните походи. Особено драматична е при османското нашествие в Европа и борбите за национално освобождение на балканските народи в края на ХIХ век, горе-долу когато Хърбърт Уелс пише романа си. В ново време тази война продължава в Афганистан, Кувейт, Ирак, Либия, Сирия. Тъй нареченият "световен тероризъм" също е част от нея с особено трагични върхове в Ню Йорк, Мадрид, Лондон, а сега и в Париж. Най-сетне част от тази война са и мигрантските вълни, които заливат Европа.

Хората на исляма много добре знаят кои са и какво искат.



Ние обаче помним ли кои сме и накъде вървим?



Съвременният европейски мироглед започва да се формира от Френската революция. Дотогава обществото се състои от четири класи: войници (аристокрация), духовенство, търговци (граждани, бюргери, буржоа) и селяни (впоследствие пролетариат). Френската революция с мащабен замах разделя тези класи на "добри" и "лоши", като от страната на "добрите" остават буржоазията и селяните (тях по-късно ще ги насъска един срещу друг комунизмът), а при "лошите" отиват аристокрацията и духовенството. Освен това Френската революция учи "добрите" да мразят "лошите" и даже от време на време да ги гилотинират. Омразата към аристокрацията и духовенството съвсем закономерно ражда и омразата към традицията и религията. Когато хората започнат да мразят религията, неизбежно се размива тяхната представа за грях и изкупление (не говорим за другите нравствени последици). А размие ли се тази представа, се притъпява чувствителността към духовната истина и към ереста като нейно извращаване. Когато дойде този момент, европейският свят вече е готов да спре да гледа на исляма като на ерес и да започне да го приема като една от многото на практика еднакви религии, като една от многото възможни гледни точки, заслужаваща да съществува колкото и всяка друга. Някой е готов да се самоубие с бомба в чакалнята на гара? Защо не? Той така вижда света и себе си. Не е цивилизовано да искаме от него да мисли по друг начин.

Как ще свърши сблъсъкът между болнавия и релативистичен свят на останките от християнската култура и света на ислямския фанатизъм? Ще дойде ли денят, когато цивилизацията ще рухне, както е рухнала самодоволната и разядена от благополучие Римска империя под ударите на изгладнелите варвари? И какво ще стане след това?

Отговора може би ще намерим, ако продължим да четем Хърбърт Уелс и видим



как свършва марсианското нашествие на Земята



Когато за човеците всичко вече е изгубено, когато е умряла и последната надежда, а зловещите машини на агресорите арогантно крачат из нашите поля и градове, се случва нещо съвсем неочаквано. Извънземните са нападнати на свой ред от такъв непобедим враг, какъвто са те за земните хора. Но са нападнати не от армии и генерали, а от микроби. Марсианците се разболяват от нашите обикновени болести и безславно измират.

Ако хипотетично ислямският свят ни превземе, то със сигурност ще се разболее от болестите ни. Те и заради тях ни завладяват. Завладяват ни заради подредените ни общества, които създават богатство и сигурност за своите членове. Завладяват ни, мислейки че богатството на Европа е нещо, което се самозаражда по тези земи и трябва само да дойдеш и да го откъснеш. Може и така да е, но богатството, просперитетът и в крайна сметка цивилизоваността вървят със своите болести - нравствена несигурност, криза на ценностите, прекален консумизъм, левичарство, утопия на социалната държава, мултикултурализъм, политкоректност, свръхтолерантност към осъдителни явления, злоупотреба със защита на права и т.н. От тези болести рискува да се разболее и да умре всеки марсианец, който тръгне да ни завладява.

Но тези болести не са нищо повече от доведени до уродлива крайност иначе хубави принципи и убеждения. Защо европейската цивилизация е това, което е? Защо е толкова сладка и примамлива дори и за онези, които не успяват да я разберат съвсем? Защото в нейния център стои човекът като най-голяма ценност. Не племето, не народът, не нацията, не расата, не и човечеството. Именно човекът, индивидуалният човек, защото всеки човек е образ и подобие Божие и в него като в холограма се съдържа цялото човечество. Затова



всеки е отговорен за всичко пред всички



Този начин на мислене позволява да процъфти човешкият гений и творческата ни природа да даде плодовете, които вечно ще гъделичкат всякакви апетити, макар и ние вече да сме свикнали да ги приемаме като нещо нормално, нещо дадено и част от пейзажа.

За съжаление, тъй като всеки медал си има две страни, с хуманизма идват гордостта и хюбрисът. От тях се раждат и болестите, за които стана дума. Но пък по-добре да се опитаме да ги излекуваме, отколкото да чакаме да заразим някой нашественик с тях. Защото въпреки всичко светът, който сме построили, не е лош. Хората никога не са били повече, никога не са живеели по-дълго, по-охолно и по-сигурно. Никога не са ползвали такива технологии, такива комуникации, включително и в областта на образованието и културата, такова здравеопазване и никога не са имали такива институции. Жалко би било да оставим този свят да се съсипе и някой друг наново да започне да строи върху руините му, за да стигне след векове пак дотук и да се сблъска със същите проблеми. Като начало е добре да си спомним, че хората не са еднакви. Кой е по-добър, кой е по-лош, кой е по-умен и кой по-глупав, кой е прав и кой крив - това са все неща за второ четене. На първо е достатъчно да знаем, че не сме еднакви. Хората просто са различни и всеки трябва да уважава себе си, за да го уважават и другите. Взаимното уважение се ражда на базата на самоуважението. Ако европейците разберат това и го покажат и на останалите светове, може пък един ден и Войната на световете да свърши. И то да свърши по правилния начин.