:: Разглеждате вестника като анонимен.
Потребител:
Парола:
Запомни моята идентификация
Регистрация | Забравена парола
Чува се само гласът на енергийните дружества, допълни омбудсманът
Манолова даде петдневен ултиматум на работодателите да предвижат проекта
От ВМРО и „Атака” обявиха, че няма да подкрепят ГЕРБ и ще гласуват против предложението
Платформата протестира срещу бъдещия закон за авторското право в онлайн средата
Корнелия Нинова споделяла идеите на Джоузеф Стиглиц
Дванайсет момчета може да прекарат месеци блокирани в пещера в Тайланд (видео)
СТАТИСТИКИ
Общо 429,064,621
Активни 96
Страници 10,731
За един ден 1,302,066
Нерви и утехи

Зима за заклинания

Калин Донков
Почиствам електронната си поща след наплива от коледни и новогодишни честитки. Трия, естествено, но и вадя адреси "за после", а освен това се и зачитам - има изобретателни, повдигащи духа пожелания, някои дотам остроумни, че събуждат закъсняла завист. И сега, когато ги прехвърлям едно по едно, откривам без изненада: тази година си пожелаваме мир, както не сме го правили от десетилетия. Нещо се е случило със света, нещо е надвиснало и всички знаем какво е то.

Беше време, когато пожелаването на мир беше най-разпространено, почти дежурно беше и освен това правилно, задължително и (по днешному) политкоректно. Хората си го поднасяха искрено, а политиците, властта, "ръководителите" - някак високопарно, почти сладострастно, но и с едно наум. Вървеше въоръжаване до зъби и борбата за мир излъчваше двусмислие и несигурност. Поколенията, отпили от отровната чаша на две световни касапници, повтаряха унилата мантра: само мир да има. Надеждата за мир бе почти като религиозна, дълбока и в същото време унизителна.



Имаше Световен съвет на мира



За онези, които и до днес се чудят на кого е кръстена метростанцията Фредерик Жолио-Кюри, ще добавя, че това не беше само световноизвестен физик и химик, нито само нобелов лауреат, а първият председател на този световен съвет. Именно поради това името му носи една от най-богатските днес улици на София. Имаше, естествено, и Национален комитет за защита на мира. После институциите за опазване на мира станаха излишни. Ядреното равновесие се зае с това. На великите им стигаше и Студената война, повече не искаха. После и нея я сложиха под миндера. Никой не си пожелаваше мир, никой вече не си вадеше хляба от него. Думата пацифист се произнасяше с леко презрение. Трудно ми е да кажа кога точно стана това. Но ясно си спомням какво породи едно такова пожелание във времената, когато смисълът му беше за нас още актуален и значим. Или както съм чувал да казват, животрептущ...

В студен зимен следобед в редакцията се появи старият писател и публицист Георги Ст. Георгиев. Разказвал съм за него и няма да се разпростирам. Обикновено идваше да прегледа шпалти на някоя своя статия или просто да изпие един чай. Гостуванията му бяха интересни, разказваше блестящо, но и твърде обременителни - не позволяваше да пушим, нито да го прекъсваме. В онзи следобед стаята бе пълна с гости, с колеги от другите отдели - по масите имаше питиета и пепелниците бяха пълни. Беше преди Нова година, възбудени бяхме и заедно с това леко отегчени. Говореха се вицове и баналности, валяха пожелания и между тях - за мир, за мирна година и т.н. "Само война да няма", рече и някой по инерция. Това заклинание се бе автоматизирало в душите. Тогава странният посетител сякаш се разбуди, остави чая си на прозореца и рече: "Има мир и във войната. Мирът е навсякъде, ако го има и в нас".



Беше признат познавач на войната



Днес бихме го наричали експерт. Бе започнал Първата световна в Добруджа, завършил я бе в Битолското поле. Носеше до сърцето си заседнал картечен куршум, за това раняване прочут рентгенолог бе възкликнал: "Какъв красив изстрел!" Имаше всичките степени на офицерския кръст за храброст, бе участвал в повече от двайсет патрулни нападения - най-опасното бойно приключение в онази война. Каквото и да кажеше, щяхме да му повярваме...

По добруджанските пътища офицерският кандидат Георгиев се връща от отпуск след раняване, именно след онзи "красив изстрел". С двама спътници войници замръкват в тъмно влашко село. Потропват да пренощуват. Къщата е напусната от стопаните, в нея са се приютили бежанци, семейството на румънски офицер, запратен на фронта. В превзетите територии жените се обличат в груби сиромашки дрехи, крият хубостта и младостта си. Войниците, макар и след раняване, продължават да ги плашат. Все пак трябва да се вечеря, ще споделят храната си, дано нощта в тази къща не е тревожна и опасна...

Разказвам по памет. Но за по-сигурно намирам епизода в книгата на стария воин "Един от Първа дивизия". Ето как продължава там...

"Бях се вече обръснал, и тримата се измихме както трябва, за да заприличаме на хора, облякох новите си офицерски дрехи, с които още първия път бях тръгнал от София, и тържествено всички насядахме край масата.

Тази вечер ми остави един от най-красивите спомени от войната.

Рангел, чиято кротост бе спечелила симпатиите на всички, ме погледна, без да подхваща хляба.

Какво има, Рангеле, защо не почваш?

Ами да се прекръстиме, господин кандидат!

Стоимен едва не се задави. С пълна уста, като държеше лъжицата, премести я в лявата си ръка и вдигна дясната.

Всички последваха примера му.

Добре, Рангеле, кажи тогава и молитвата.

И Рангел, кроткото шопче, издигна светналите си очи и започна.

Майката и дъщерята, внучката и старецът замлъкнаха благоговейно пред тая проста картина. Гласът на Рангел изтегляше една след друга думите на молитвата, която се наслагваше като благодат в душите ни. Очите на румънките се напълниха със сълзи. Старецът бе навел глава и шепнеше нещо.

Тоя момент се свърза за мен с естествената доброта, която човешкото сърце излъчва. Всички хора са добри. Но трябва да са минали през голямо премеждие, за да се покажат какви са в действителност.

В тая малка селска къща, която собствениците бяха напуснали, мирът бе сключен. А в същия час, заели позиция един срещу друг, войските се дебнеха за стръвна разправа.

Нека тая нощ мир царува между нас..."

Виждам, че добре направих, като цитирах епизода от книгата. Неизбежно беше да го разкажа "по-красиво", да го подсиля с нещо повече, сякаш той може да стане по-вълнуващ и по-многозначителен извън онова, което е вложил старият воин. И сякаш има нещо по-важно от посланието, закодирано там:

Мирът е във всеки от нас. И каквото и да сторят с него, пазете го в себе си, носете го и го упражнявайте върху всеки миг от живота!

Инак всичките ни коледни и новогодишни заклинания безплодно ще се разтворят в световния шум...
12
6145
Дай мнение по статията
СЕГА Форум - Мнения: 
12
 Видими 
14 Януари 2016 20:28
Красив разказ
14 Януари 2016 20:57
Само неистовият воин знае да почита мира истински.
14 Януари 2016 21:07
Евала, Майсторе! Да си жив, здрав и късметлия! Късметлии да сме и всички ние- т.е. да има МИР!
14 Януари 2016 21:52
Мирът е във всеки от нас. И каквото и да сторят с него, пазете го в себе си, носете го и го упражнявайте върху всеки миг от живота!
14 Януари 2016 22:09
Прадядо ми е стигнал до Чаталджа. Също винаги се кръстеше и казваше молитва преди храна:
- Господи, благодаря Ти за хляба, който Си ми дал. Благодаря Ти за живота, който внасяш чрез него в мене.
Амин.
15 Януари 2016 04:19
Майсторе,
А това
За онези, които и до днес се чудят на кого е кръстена метростанцията Фредерик Жолио-Кюри, ще добавя, че това не беше само световноизвестен физик и химик, нито само нобелов лауреат, а първият председател на този световен съвет.

дано го прочете министърът на образованието.
15 Януари 2016 13:29
Моят дядо е убит там, щурчо. Може и да са се познавали и воювали заедно, а сега ние ще се изтепаме!
15 Януари 2016 14:46
Не ми се иска да развалям прекрасния ефект от разказа с анализи, но все пак искам да вметна - много българи по ОНОВА време (преди Десети ноември) не искаха мир, напротив - душеше ги злобата и завистта към един свят, от който те не мислеха, че някога ще бъдат част. Свят, в който войникът знае, че на закуска ще има пресен портокалов сок и не е естествено един да се лекува в селската амбулатория, а друг - в правителствена болница. И всички могат да пият Кока Кола на корем.
Това виждаха хората, завиждаха и на моменти им се искаше да го нападнат и унищожат този Западен свят - понеже когато всички еднакво нямаме, не боли толкова.
Че не всичко на запад от нас е уиски с шам-фъстък, тогава просто не знаехме.
А двойственото отношение на ръководителите към мира дойде от СССР. Понеже - няма как да кажеш, че си против мира, не и в 20-ти век. Изглежда пълна диващина, дори и да е истина. От друга страна обаче, трябва да обясниш по някакъв начин на съветските хора ниския им жизнен стандарт. Не върви да кажеш - "ние сме силно бюрократизирана, суровинноекспортна икономика". Но ако обясниш - ОНИЯ ни мразят и искат да ни нападнат - и хората кимат разбиращо пред празните рафтове на магазините и въздъхват - "е, най-важното е да няма война". За преживялото Голямата война съветско поколение това е напълно разбираемо, но когато се опитаха да го пренесат у нас, фалшът веднага се усети, понеже от Междусъюзническата война насам България реално не е нападана. По-скоро действаше вроденият инстинкт за самосъхранение пред ядрената мощ.
/И да отбележа - Румяна Бъчварова далеч не е първата, която ръси простотии на тема национална сигурност. В университета имахме предмет с примерно заглавие (точното не помня) - "организиране на производство в условията на ядрена война". Не е майтап, изучаваше се за колко часа може да изкараш оцелелите от скривалището и да ги държиш в завода, в зависимост от отстоянието му от епицентъра на ядрения взрив. Абсолютна лудост, но преподавателят - бивш военен - съвсем сериозно искаше изключване на студентите, които не посещават лекциите му, понеже ставало въпрос за националната сигурност./
А според мен лично - да искаш абсолютен световен мир е утопия - все едно да искаш държава без престъпления. Хора сме, все пак, всеки със своите интереси. По-скоро е важно да има механизъм за ограничаване последствията от подобни конфликти, но и това ми звучи нереално за една клокочеща Африка например.
Пак се извинявам за този пост, понеже статията не е политическа.
15 Януари 2016 15:21
Калине Доноков! Съседе от Младост! Както винаги на висота!

"организиране на производство в условията на ядрена война". Не е майтап, изучаваше се за колко часа може да изкараш оцелелите от скривалището и да ги държиш в завода, в зависимост от отстоянието му от епицентъра на ядрения взрив.

Дисциплината се наричаше "ОЗННС". Основи на защитата на населението и народното стопанство.
15 Януари 2016 15:42
Като не е политическа, къде си зашаманствал, като пред индианци?
Не виждаш ли, не чуваш ли какво става днес? Или Маниту ти е запушил сетивата? Домъчняло ти е за военния по "Гражданска отбрана" (това беше преди ОЗНС). И аз съм смятал с дозиметричния кръг радиоактивността, но се научих едва след като двамата с един приятел, друг бивш военен ни прати наесен само двамата от цял "поток" от 120 души, защото едно, че нищичко не знаехме и второ, малко така ... хм му се подигравахме.

Няма да ти купя топ!
Няма! Няма!
Няма да ти купя топ!
Няма да ти купя топ!
Ще се бориме за мир
и разоръжаване!

15 Януари 2016 15:57
Като не е политическа, къде си зашаманствал, като пред индианци?

Аз индианците ги пратих да събират дърва - така че не се учудвай, ако довечера кажат по телевизията, че времето ще се разваля.
А аз понеже съм по пиара, не събирам дърва, а пазя паметта за дедите ни будна. Понеже който забрави миналото си (дори и близкото), е осъден да го повтори. Това не съм го казал аз, а един умен бял баща.
16 Януари 2016 08:31
"Един от Първа дивизия".


Майсторе!
Дай мнение по статията
Всички права запазени. Възпроизвеждането на цели или части от текста или изображенията става след изрично писмено разрешение на СЕГА АД