|
| Калин Донков |
Беше време, когато пожелаването на мир беше най-разпространено, почти дежурно беше и освен това правилно, задължително и (по днешному) политкоректно. Хората си го поднасяха искрено, а политиците, властта, "ръководителите" - някак високопарно, почти сладострастно, но и с едно наум. Вървеше въоръжаване до зъби и борбата за мир излъчваше двусмислие и несигурност. Поколенията, отпили от отровната чаша на две световни касапници, повтаряха унилата мантра: само мир да има. Надеждата за мир бе почти като религиозна, дълбока и в същото време унизителна.
Имаше Световен съвет на мира
За онези, които и до днес се чудят на кого е кръстена метростанцията Фредерик Жолио-Кюри, ще добавя, че това не беше само световноизвестен физик и химик, нито само нобелов лауреат, а първият председател на този световен съвет. Именно поради това името му носи една от най-богатските днес улици на София. Имаше, естествено, и Национален комитет за защита на мира. После институциите за опазване на мира станаха излишни. Ядреното равновесие се зае с това. На великите им стигаше и Студената война, повече не искаха. После и нея я сложиха под миндера. Никой не си пожелаваше мир, никой вече не си вадеше хляба от него. Думата пацифист се произнасяше с леко презрение. Трудно ми е да кажа кога точно стана това. Но ясно си спомням какво породи едно такова пожелание във времената, когато смисълът му беше за нас още актуален и значим. Или както съм чувал да казват, животрептущ...
В студен зимен следобед в редакцията се появи старият писател и публицист Георги Ст. Георгиев. Разказвал съм за него и няма да се разпростирам. Обикновено идваше да прегледа шпалти на някоя своя статия или просто да изпие един чай. Гостуванията му бяха интересни, разказваше блестящо, но и твърде обременителни - не позволяваше да пушим, нито да го прекъсваме. В онзи следобед стаята бе пълна с гости, с колеги от другите отдели - по масите имаше питиета и пепелниците бяха пълни. Беше преди Нова година, възбудени бяхме и заедно с това леко отегчени. Говореха се вицове и баналности, валяха пожелания и между тях - за мир, за мирна година и т.н. "Само война да няма", рече и някой по инерция. Това заклинание се бе автоматизирало в душите. Тогава странният посетител сякаш се разбуди, остави чая си на прозореца и рече: "Има мир и във войната. Мирът е навсякъде, ако го има и в нас".
Беше признат познавач на войната
Днес бихме го наричали експерт. Бе започнал Първата световна в Добруджа, завършил я бе в Битолското поле. Носеше до сърцето си заседнал картечен куршум, за това раняване прочут рентгенолог бе възкликнал: "Какъв красив изстрел!" Имаше всичките степени на офицерския кръст за храброст, бе участвал в повече от двайсет патрулни нападения - най-опасното бойно приключение в онази война. Каквото и да кажеше, щяхме да му повярваме...
По добруджанските пътища офицерският кандидат Георгиев се връща от отпуск след раняване, именно след онзи "красив изстрел". С двама спътници войници замръкват в тъмно влашко село. Потропват да пренощуват. Къщата е напусната от стопаните, в нея са се приютили бежанци, семейството на румънски офицер, запратен на фронта. В превзетите територии жените се обличат в груби сиромашки дрехи, крият хубостта и младостта си. Войниците, макар и след раняване, продължават да ги плашат. Все пак трябва да се вечеря, ще споделят храната си, дано нощта в тази къща не е тревожна и опасна...
Разказвам по памет. Но за по-сигурно намирам епизода в книгата на стария воин "Един от Първа дивизия". Ето как продължава там...
"Бях се вече обръснал, и тримата се измихме както трябва, за да заприличаме на хора, облякох новите си офицерски дрехи, с които още първия път бях тръгнал от София, и тържествено всички насядахме край масата.
Тази вечер ми остави един от най-красивите спомени от войната.
Рангел, чиято кротост бе спечелила симпатиите на всички, ме погледна, без да подхваща хляба.
Какво има, Рангеле, защо не почваш?
Ами да се прекръстиме, господин кандидат!
Стоимен едва не се задави. С пълна уста, като държеше лъжицата, премести я в лявата си ръка и вдигна дясната.
Всички последваха примера му.
Добре, Рангеле, кажи тогава и молитвата.
И Рангел, кроткото шопче, издигна светналите си очи и започна.
Майката и дъщерята, внучката и старецът замлъкнаха благоговейно пред тая проста картина. Гласът на Рангел изтегляше една след друга думите на молитвата, която се наслагваше като благодат в душите ни. Очите на румънките се напълниха със сълзи. Старецът бе навел глава и шепнеше нещо.
Тоя момент се свърза за мен с естествената доброта, която човешкото сърце излъчва. Всички хора са добри. Но трябва да са минали през голямо премеждие, за да се покажат какви са в действителност.
В тая малка селска къща, която собствениците бяха напуснали, мирът бе сключен. А в същия час, заели позиция един срещу друг, войските се дебнеха за стръвна разправа.
Нека тая нощ мир царува между нас..."
Виждам, че добре направих, като цитирах епизода от книгата. Неизбежно беше да го разкажа "по-красиво", да го подсиля с нещо повече, сякаш той може да стане по-вълнуващ и по-многозначителен извън онова, което е вложил старият воин. И сякаш има нещо по-важно от посланието, закодирано там:
Мирът е във всеки от нас. И каквото и да сторят с него, пазете го в себе си, носете го и го упражнявайте върху всеки миг от живота!
Инак всичките ни коледни и новогодишни заклинания безплодно ще се разтворят в световния шум...
