Образователната буря в чаша педагогическа боза тази година ме изненада. Не защото завърши с поредната министерска глава - тази на пасионарния г-н Танев, а защото смятах дежавюто на скандала за отдавна изчерпано. Махат "Аз съм българче", махат Баташкото клане, махат Вапцаров, махат Алеко - през последните двайсетина години така горе-долу започваше всяка тупурдия, свързана с опитите за промяна в учебните програми на това многострадално ведомство, и завършваше с министерски оставки и народни вълнения. Сега акцентът падна - май за трети път вече -



връз трагично-романтичната епоха на игото



Не чакайте от мене да разяснявам семантичните особености на термините "присъствие", "робство", "владичество" и прочее. Настоявам единствено да помним, че когато става дума за образование и наука, то преди всичко категорично се изясняват термините. След това значението им се научава и приема от участниците в процеса. Ако няма такова приемане и научаване, няма нито истинска дискусия, нито истинско знание, нито възможност за реално надграждане. В случая ми е интересно друго. Защо литературата и историята се оказаха тези така чувствителни на всякаква промяна предмети? Защо не се надигат будни граждани и клубове, когато някой променя съдържанието на учебника по физика или щрака с болезнената ножица на реформите покрай Менделеевата таблица в учебника по химия? Или когато недостатъчно категорично опровергава Евклидовата геометрия? Апатия и индиферентност царят в обществото тогава, тези неща изглеждат с интерес нула и за образованието по-сетне, и за световната наука, ни за възхода на цивилизацията като цяло. Цяло чудо.

Всъщност позволявам си ехидство, признавам. Ясно е защо е така. Литературата и историята - тези основи на хуманитарното образование, изглеждат достъпни всекиму. Има и друго. Покойната Вера Мутафчиева обичаше да изказва една своя мисъл, по-скоро като упрек - как писателите ни пишели литературата като история, а историците ни пишели историята като литература. Без да е винаги вярно, като всяка афористична находка, смятам, че е права. Писателите и историците ни няма особено къде да ходят - в тези области се стъпва върху големите образци. Колкото са по-големи, толкова по няма как да е другояче. "Записки по българските въстания" и един роман - "Под игото", са двете основни книги, които формират общия ни исторически мироглед и оформят чувството за национална принадлежност. Тези четива са част от нас, ние в национален план сме част от тях. Смея да кажа, че вероятно ще е така, докато има български език и народност.



Но кое все пак е "другото"?



"Другото" в случая е чувството на застрашеност на това национално, усещането за загуба на идентичност, което владее големи части от народа ни през т. нар. преход към демокрация. То е в основата на феномена "бунт" срещу промените в учебните програми. Много съм далеч от иронията, когато се опитвам да анализирам тези смешни на пръв поглед неща. Уж са "смешни", защото в действителност от промяната на мястото на едно произведение или от акцента върху друго питомникът нито ще оглупее, нито ще израсне като национален нихилист, ако има преподавател на място. Който го научил е преди всичко да чете повече и да мисли по-самостоятелно. Когато няма такъв преподавател, какво пише в учебника и кое след кое идва е въпрос на зубрене и преписване. Всички знаем, че българинът не ляга и не става с "История славянобългарска". Той не чете тази книга. Знае само "О, неразумни и юроде", при това от стихотворението на Вазов "Паисий", цитирано от медии и политици. Той не чете както тази, така и много други "съкровени четива на българщината" , а гледа телевизия в изключително преобладаващ процент. Не го упреквам за "История славянобългарска", тя все пак не е важна като пособие по история, а като позив за национална пробуда, който си е изиграл ролята, когато е трябвало. На това е натъртил и Вазов.

Но това усещане - за национална катастрофичност, кара по-старите поколения да търсят опора в ценности, които са приемали като непререкаеми в своите по-безметежни юношески времена. Те се сърдят не защото вникват в програмите, а защото към порасналите национална и социални заплахи усещат застрашен и идейния си рефрен, съставен в оптимистични житейски периоди и изпълнен в мажорни тонове. По-младите пък



чувстват удари по идентичността си -



действителни и въображаеми. При тях липсата на собствени социални перспективи е само част от един по-обширен заговор на тъмни международни сили, които искат да размият идейните им опори. Така ли или не, няма голямо значение. И е така, и не е така всъщност.

Но казано с други думи, ако усещаш света край тебе враждебен, ще усетиш като враг всеки, който иска да ти внуши, че големият свят е благ и ти мисли доброто.