Състоянието на партиите в България е катастрофално. На пръв поглед това мнение изглежда преднамерено. В България има почти 300 регистрирани партии, само на последните избори се явиха над 80. В парламента има 8, а те произвеждат всеки ден някаква новина: сменят неочаквано лидера си или не го сменят изобщо, обявяват се в опозиция, но остават в управлението или заплашват да го напуснат, обсъждат или не обсъждат президентска кандидатура и т.н.



Партиите не работят добре



Състоянието на партиите е катастрофално, защото те като цяло (изключения вече не се виждат) не осъществяват онези обществени функции, заради които са възникнали - производство на политически програми; политическо представителство на обществените интереси; организиране и ориентиране на социалните и политическите искания; селекция на политическия персонал и на лидерите.

Произвеждат програми, но всъщност никога не произвеждат резултати от обещаното в програмите. Напротив, веднъж озовали се на власт, намират много основания за "реализъм", т.е. да се съобразяват с "конюнктурата" (кризата, МВФ, ЕС...), но не и с обещаното от самите тях. Според повечето граждани макар партиите да обещават понякога различни неща, на власт те винаги правят едно и също. Програмите малко се различават, защото всички обещават "реформи", до степен публиката да намрази самата дума.

Партиите вече не представляват никакви обществени интереси. Те само претендират да го правят, но всъщност представляват тесни частни интереси на икономическите лобита, които контролират техните ръководства или които се представляват от техните ръководства. Вече са просто частни клубове на интереси, практически изгубили действителната си връзка с гражданското общество. Затова многото протести през последните години непрекъснато и систематично се разграничават от партиите, от всички.

Те не са в състояние да организират политическите искания. Ако погледнем последните масови митинги и демонстрации, никоя от тях не е в състояние да организира на уличен протест повече от 200-300 души. При това често с помощта на организирано посещение в София на митингуващи от провинцията, обичайно и срещу малко възнаграждение. Дори прибягват до помощта на кастинг агенции, за да попълнят редовете на митингуващите.

Партиите успяват все още



да удържат монопола на селекцията на политическия персонал



и на лидерите. Защото все още не са се утвърдили други граждански механизми за това и защото законодателната рамка на изборите (като основна процедура за селекция на лидерите) им дава действителната власт. Партиите се съпротивляват дори срещу минималното използване на изборните преференции, да не говорим, че никога не биха приели избирателна система, която да ограничи (не дай Боже да премахне) монополната власт на партийните апарати върху селекцията на кандидатите. Колко от министрите в последните правителства са в някаква степен познати като ярки партийни дейци, които са били видени да говорят на митинги и да убеждават гражданите, да участват в демонстрации и политически акции, да действат видимо пред публиката, а не задкулисно и анонимно? Неизвестни доскоро експерти стават за часове министри, техни заместници, шефове на държавни агенции, областни управители, началници от всякакъв род... само защото са били близко до партийния лидер, но без да са имали никакви предишни публични изяви.



Партиите не са демократични



Освен че лошо изпълняват (или въобще не изпълняват) функциите си, партиите не са и демократични. В смисъл че не спазват демократичните норми във вътрешнопартиен план, някои дори не отговарят на най-минималните критерии за демократично функциониране. В колко партии днес обикновените членове са в състояние да поискат публично и да постигнат някаква съществена промяна: смяна на лидера, смяна на политиката, смяна на коалиционния партньор? Това вече не изглежда никъде възможно, което поражда и задълбочава апатията сред самите партийни членове.

Старите формации (които имат повече от 10-годишна история) склерозират организационно, в смисъл че апаратът им надделява на ентусиазма и започва да се самовъзпроизвежда, като умело контролира вътрешните избори и дебати. Но и новите партии бързо усвояват тези похвати. Всъщност повечето от новите партии са просто бизнес проекти, а не граждански сдружения. Това проличава често малко след учредяването им и първите им изборни успехи - борбата между вътрешните групировки, борбата за контрол върху бизнес проекта бързо ги разрушава. Това се случи и в РЗС, и в "България без цензура", дори и в "Атака" (партия, която беше успяла да обедини едно ядро от "жадни за отмъщение" обезсърчени граждани).

Тук дори не говоря за откровените "бизнес партии" като ЛИДЕР, МОРЕ, ДЕЛА, "Глас", "Нашият град" и други подобни, създадени от определен бизнесмен или бизнес кръг с цел пряко използване на политическата власт. Макар във всички стари демокрации по света големият бизнес да има винаги неправомерно силно влияние върху политическите решения, никъде бизнесът не се организира пряко в партии - предпочита да работи с всички и да стои извън политическата борба.

Партиите показват удивителни примери на антидемократично функциониране, което без съмнение



корумпира общата среда на българската демокрация



В ДПС отстраниха съвсем наскоро лидера си на заседание на ръководството без негово участие с обвинения, срещу които не му дадоха правото да се защитава. БСП "самоотписа" свои бивши обществени фигури и лидери, подтиквайки ги бързо да се организират в конкурентна партия. Също без вътрешно "изслушване" - и тук някак си демократическият централизъм сработи и недоволните бяха изхвърлени. Реформаторският блок, който особено държеше на демократичната основа на своята организация, загърби правата на формалните членове на своите партии и предостави значителна власт на един граждански съвет, чиито членове никой не беше избирал (макар да ставаше дума често за авторитетни интелектуалци). В ГЕРБ по устав между свикваното на 4 г. Национално събрание и Изпълнителната комисия (съставена от 11 души) няма постоянно действащ колективен орган, който да е представителен за цялата организация. Изпълнителната комисия е само орган на председателя.

Повечето партии са лидерски - всичко в тях зависи от решението (едноличното) на техния лидер. В ДПС, както стана особено ясно напоследък, нищо не става без допитване до почетния председател Ахмед Доган. В ГЕРБ без съгласието на лидера Бойко Борисов също нищо не може да се реши. Несъгласието с лидера води до изключване, дори това да е доскоро много влиятелна фигура в партията.

Накратко почти всички партии в България днес бързо



усвоиха принципите на партийното строителство на болшевиките:



демократически централизъм (което означава несъгласните вън и никакви фракции), цялата власт у лидера (дори зад фасадата на "колективно" ръководство), разграничаване от всички останали (те са или основни политически противници, или откровени врагове, ако са били доскоро част от партията), което удивително се съчетава с готовност към всякакви коалиции, ако това укрепва позициите на партията във властта и по пътя към властта. Множество недемократични (или по-меко казано, недостатъчно демократични) и дори откровено авторитарни партии, склонни към всякакви коалиции и договорки, за да се доберат и задържат във властта - това е публичният катастрофален образ на българските политически партии. Това е една от по-важните причини за нежеланието на гражданските протестни движения да произведат нови партии. Сред публиката в България има откровено отвращение от тях.



Но може ли нещо да се промени?



На първо време в законодателството, което урежда статута и ресурсите на партиите, без съмнение могат да се направят промени, които да подпомогнат гражданското начало и да ограничат апаратно-олигархичния контрол върху тях. Последното едва ли може изцяло да се премахне, но поне може да се сведе до търпими граници. Това означава да се насърчава доброволчеството в партиите, да се налага повсеместно принципът на мандатността на ръководителите, да се подпомага обновлението в ръководствата, да се спазват принципите на вътрешната демокрация и на уставите, а където самите устави имат демократична недостатъчност, да бъдат коригирани. Партиите се нуждаят едновременно от институционален и граждански контрол.

Това на пръв поглед изглежда като призив за държавен контрол върху тях. В никакъв случай, но контролът може да бъде по линия както на съда (спазване на уставните положения и на изискванията за регистрация на политическите партии), така и по линията на ЦИК (спазване на изисквания за участие в избори) или на Сметната палата (контрол върху партийните финанси и особено върху публичното им финансиране). Такъв вид какво се случва вътре в партиите. Очевидно това не е панацея, но в тази връзка по света има и добри практики.