От Хан Чоу сме, град близо до Шанхай, казва на напевен български Чън Жан или Мина, името, което момичето с красивите издължени очи е избрало за пребиваването си в България. Мина живее в София от 9 години. Тук е завършила образованието си - в столичното 101-во училище, където учат повечето китайски деца. Ресторантът, в който работи, е малък и спретнат, на тиха уличка в "Свобода", квартала, който заедно с "Толстой" и "Надежда" през последните двадесет и кусур години си спечели негласната слава на българския Чайнатаун. Китайската имигрантска общност е концентрирана в северната част на София покрай близостта на пазара "Илиянци", където всичко или почти всичко е Made in China, а езикът, който звучи от всички страни, е китайският.

Наред с ресторантите търговията е другата запазена ниша за китайското присъствие у нас. Китайците продават всичко - облекла, обувки, дребни сувенири, стоки за бита, а превърналото се в нарицателно "китайско менте" вече май никого не притеснява. Сравнително евтините им стоки вече си имат и чайна молове - благосклонен пазар, сред чиято шарения може да се намери за всекиго по нещо. Напоследък в общността се влива и все по-пълноводният поток от студенти. Повечето учат по държавна поръчка в Софийския университет, в Художествената и Музикалната академия, но расте броят и на тия, които избират българската тапия по частен път. Покрай растящия интерес към езика на Конфуций (в България има общо 15 училища, в които се изучава китайски, сред тях и едно частно) няколко десетки преподаватели също пребивават трайно в страната ни. А инвестиционните амбиции на Китай към света са довели



шепа източни специалисти



в различни технически области, които се занимават включително и със земеделие в района на Добрич. Китайците идват у нас заради стратегическото положение на страната ни - между Истанбул и Западна Европа, но и покрай най-ниските ни данъци в целия ЕС. А после остават, както сами казват, заради чистия въздух и хубавата вода.

Вместо обичайната нежна и протяжна източна музика зад стъкленото прозорче на кухнята сърдит мъжки глас подскача в различни тоналности, приличащи на караница. Главният готвач май нещо се сърди, след като Мина му превежда, че се интересуваме от тайните на източната кухня. Навремето журналистически камери бяха успели да хвърлят око в най-интимното кътче на един китайски ресторант и да извадят на показ нехигиеничните условия, в които имигрантите бъркаха екзотичните си манджи, а вечер спяха на същите маси. Чуждото любопитство към тиганите и тенджерите им явно плаши и до днес източния ресторантьорски бизнес, въпреки че много от заведенията вече не са това, което бяха в първите години.

Готвачът не разбира български, превежда ни Мина сред блестящите от чистота маси, с опънати златисти покривки по тях. Китайците си падат по червения и жълтия цвят, защото според източната философия двата цвята привличат късмета и парите, и магията явно работи. Стандартът на общността видимо е скочил. В средата на всяка от масите типично по китайски стои кръгъл, въртящ се стъклен плот.

Кухнята в ресторанта на квартал "Свобода" е южнокитайска, такава е и на другите китайски заведения, изникнали в цяла София. Повече от стотина са - много ли са, малко ли са, е друг въпрос. Китайски дипломати казват, че в Букурещ например китайските ресторанти са десетина, въпреки че имигрантите в северната ни съседка са няколко пъти повече. За разлика от южнокитайската кухня, която се отличава с любимия на българите сладко-кисел сос, севернокитайската е по-люта. Автентичната пък изисква по-дълга обработка и е по-скъпа. Това, че китайците адаптират кухнята си към вкуса на страната, в която са, е всеизвестно. Тук готвят бързо, на силен огън, за да запазят цвета на продуктите - за тях багрите в чинията са особено важни.

Първите български китайци идват от района на Пекин, но колонията бързо променя облика си. Днешните й представители са жители на крайбрежната



югоизточна провинция Джъдзян,



известна и в самия Китай като земята на емигрантите. Българските китайци сами признават, че са част от голямо семейство. След като първият от фамилията успее да извади трудната българска виза, след като опипа новата почва и устрои бита си, повлича крак и един след друг към България тръгват роднините му. Някои от тях обаче не се задържат дълго у нас и продължават още по на Запад. Затова и българската китайска общност непрекъснато се подновява.

Мина е сред малцината китайци, с които успяваме да завържем непринуден разговор. За външния свят общността е затворена и мълчалива, обелва едва-едва по някоя българска дума, предпочита да е невидима, тиха, кротка, неагресивна. Възрастните китайци дори след 15-ина години престой у нас или трудно разбират езика ни, или избягват неудобните въпроси с поклащане на глава "не разбира". Не говорят и други езици.

Никой не може да каже с точност какъв е броят на китайците у нас. По данни на МВР официално са около 3 хиляди, според представите на българите са много повече, а според НСИ и последното преброяване от 2011 г. и актуализираната информация през 2014 г. китайската общност в България наброява 1146 души.

Първите идват от Изток на талази малко след промените, без да знаят нищо за България, освен че е бивша социалистическа държава. Идват заедно с ценностите си, с културата, с философията си, с пословичната си работливост и постоянството на малката капка, която с годините издълбава скала. Преди да стъпят у нас, част от тях са чували само за Георги Димитров и за Отечествения фронт, най-много и за Христо Стоичков. Преобладаващата маса е без образование, без професия, в началото дори без тапии за професионални готвачи и ресторантьори. Идват и започват да готвят така, както са го правили и у дома си, с продукти от местния пазар, но пък със специфичните си подправки, донесени от родината. Съседите им от северните софийски квартали още помнят как през 90-те години китайците нямаха дори квартири, нощуваха в ресторантите си и въртяха педалите на раздрънкани велосипеди из софийските улици, караха втора ръка автомобили. Днес обаче много от тях се движат с нови джипове, живеят в собствени жилища, родените им у нас деца учат в български училища и за разлика от родителите си, които търгуват с дрехи в "Илиянци", говорят перфектно български, учат усилено английски и немски. Като 15-годишните Джоу Мени и Вей Йоули, които срещаме в 101-во училище, едно от българските с обучение по китайски език с учител, подсигурен от института "Конфуций".



Българският е много труден език



заради граматиката, китайският няма граматика, казва Мина. Според родената в София Джоу това, което затруднява сънародниците й в обучението на езика ни, е буквата "р". Труден е за китайците, колкото и китайският за българите, признава през смях и проф. Гъ Джъцян от Пекинския университет за чужди езици, директор на софийския институт "Конфуций". За него пребиваването в България е професионална кауза, макар че изучаването на "малкия" ни език не е започнало по негов избор. Става студент в Катедрата по българистика на Пекинския университет в годините на Културната революция на Мао, когато решението кой какво да учи се спуска отгоре, по пролетарска линия. След 10 години престой в страната ни проф. Гъ вече е побългарил изцяло дори вкусовете си - казва, че предпочита българската кухня като по-хранителна и по-диетична от мазната китайска.

Защо мислите, че китайската общност е затворена? - усмихва се широко д-р Пан Вейсин, който през последните 22 години от живота си практикува у нас иглотерапия и вече има внушителна клиентела, предимно от българи. Д-р Пан пристига в България случайно като турист от Русия, където започва работа малко след дипломирането си в Пекин. По това време у нас вече функционира първият китайски медицински център, открит в София веднага след промените. През 1996 г. обаче покрай сътресенията на Жан-Виденовото управление създаденият по междуправителствена спогодба център хлопва врати. "Започнах работа като частник по покана на български лекари, с които случайността ме срещна. Кризата не успя да ме уплаши, останах в България. Хората тук са сърдечни, не държат чужденците на дистанция от себе си. Но са непоправими индивидуалисти. В ония години на преход си мислех, че като малка държава с трудолюбив и интелигентен народ България бързо ще дръпне напред, че скоро ще създаде прекрасни условия за работа и за живот на народа. Но с времето се оказа, че не съм прав. Тук всички знаят, че обединението прави силата, но трудно се организират в общност и огромният човешки ресурс, с който държавата разполага, остава неизползван, разпилява се", споделя наблюденията си д-р Пан, който от няколко години е и български зет. Лекарската му практика го сеща с Ирина, зърва българката за пръв път като своя пациентка. Съпругата му все още не е научила езика му, но пък надеждата на китайския лекар е в двегодишната им дъщеря Мария, родена в София.

"Обичам те" - това са първите думи на езика ни, които научава у нас Шън. Чува ги преди близо 20 години от устата на китайката, в чийто ресторант започва работа. По това време е едва 25-годишен, тръгва към неизвестното, без да знае къде отива. Според една китайска поговорка животът е река, която трябва да премине, опипвайки дъното с крака. Подводните камъни са много, но пък утъпканият път не ти дава нищо. Две десетилетия по-късно Шън вече има семейство със същата китайка, която му преподава първите уроци по български. Държи и собствен бизнес и казва, че търговията тук върви. Българите мърморят под нос, че китайските стоки са нетрайни, но пък не си тръгват от пазара с празни чанти. "Ние, китайците, иска да работи тук здраво, на скрито, не иска да става известен", казва Шън между пердетата и шарените покривки с великденски мотиви и отклонява предложението ни за снимка.