Изумителна страна e България. Не само с природните си красоти, а и с уникалните способности на някои индивиди да сипват катран и в кацата с най-рафинирания мед. Скромните възможности, които имаме, рядко ни дават шансове за успех. Това се случва само когато нацията се обедини, а в същото време има и подходящи международни условия за пробив. Не ми се връща до Съединението и Независимостта, когато сме демонстрирали колективен характер. Но в ново време политическите цели на демократичните сили се превърнаха в национални приоритети и така с усилията на СДС, продължени от НДСВ и БСП, се стигна до членството ни в НАТО и разбира се - в Eвропейския съюз. За днешните поколения това изглежда даденост, но всъщност



бе плод на многогодишни и разноцветни политически усилия



Победата, казват, има "много бащи", но за историята това няма значение. Пак успяхме заради национален характер и обща воля. Подобно чисто национално обединение бе постигнато при акцията за освобождаване на българските медицински сестри в Либия - тогава никой не питаше кой от коя партия е, важното бе да се помогне.

От 10-11 години България не е имала нова стойностна външно политическа цел. Сега се появи - в лицето на Ирина Бокова. През последното десетилетие за нея малко се говореше у нас. През това време тя направи блестяща дипломатическа кариера. В сферата на многостранната дипломация това е изключително трудно. Оказа се първата жена, застанала начело на най-голямата агенция в рамките на ООН, а именно - ЮНЕСКО - и то два поредни мандата. Няма българин, застанал толкова високо в световната йерархия на дипломацията. Образованието й, поделено между Москва, Мериленд и Харвард, я превърна в естествен мост между Изтока и Запада. За нея с уважение говорят и френският президент, и държавният секретар Кери, и руският външен министър, и десетки световни лидери, с които тя показа не само добър общ език, но успя да обедини за ефективна работа под шапката на ЮНЕСКО.

Естествено, две последователни, но идейно несъвместими български правителства издигнаха именно нейната кандидатура за генерален секретар на ООН. Отново дадохме знак за многопартийна работа. Ходът на Борисов бе напълно логичен, както и официалната подкрепа на държавния глава. България няма и не е имала по-силен играч на терена на световната дипломация. Пред страната ни отново се открива уникална възможност. Дали ще се възползваме от нея не знам, но сме длъжни да играем мача до 90-ата минута. Знам това, въпреки че винаги съм бил срещу БСП и често съм критикувал политическите практики на ГЕРБ.

Длъжен съм да го кажа, защото виждам



дребни политически крясъци от закъснели "дисиденти",



които се опитват на гърба на българската кандидатура да изграждат образ на непримирими борци срещу комунизма. Добре е да се информират, че този строй никога не се състоя, а тоталитарните му мутанти бяха погребани преди 27 години. Тогава бе моментът да показват смелост, но някак си не ги помня от онези времена. Казвам го и като десен човек. Именно като такъв съм се бунтувал срещу "единствената истина" на вестник "Работническо дело", където е работел Боков-баща, и срещу безумните изказвания на Филип Боков в парламента. Днес нещата са различни, защото става дума за човек с безспорен авторитет и за мач на националния отбор.

Затова ми омръзна да слушам хора като Методи Андреев от парламентарната група на ГЕРБ, който пита собствения си министър за хората с картончета в назначения от него екип за българската кандидатура във външното министерство, а се прави на разсеян за тримата си колеги от групата, с които работи и също са с картончета. Самият Андреев е бил шеф на Комисията по досиетата и знае, че Бокова е проверявана 4 (четири) пъти и няма принадлежност към Държавна сигурност. В същия фалшив хор се добавиха новоизлюпени протестъри и роднините им, както и пенсионирани ченгета, които не за първи път очернят България. Така направиха със Сергей Антонов въпреки ясния факт, че той е невинен. За какво става дума? Може би за непознато явление, наречено "националнихилизъм". Или за



умишлена работа в полза на чужди интереси



Нима някой от "Левски" викаше срещу Христо Стоичков на Световното първенство в Щатите, или обратното - от ЦСКА срещу Сираков? Или просто искахме да вкарват голове? Някой пита ли оперните ни певци кои са родителите им, когато ни прославят по световните сцени? Ще кажете, че сравненията са неподходящи и може би е така, но има ли друго "световно първенство" по дипломация освен на терена на ООН?

Закъснелите дисиденти обслужват с изумителния си фалцет чуждите кандидати за поста генерален секретар, защото конкурентите ни просто ще препечатат глупостите им, за да създадат усещане за слабост на българската номинация. Кой има полза от това? Едва ли България. Нивото, за което става въпрос, няма нищо общо с вътрешните ни препирни и който не го е разбрал, е време да прогледне, защото след няколко месеца ще е късно. Тогава ще остане само чувството за национален срам заради няколко души, които не могат да напуснат комплексите си или поне да замълчат, докато научат разликата между националния трибагреник и партийното знаме. Когато се изпълнява Моцарт, дори да не го разбираш, се пази тишина, а не се ядат шумно бонбони "Моцарт".