Отношенията ни с Русия пак се оправиха. Това се случва за пети или шести път през последната година и половина. Пръв в оправянето бе Симеон Сакскобургготски. След него се похвали и външният министър Соломон Паси, според когото седесарските ледове между двете страни били вече стопени. После дойде ред на вицепремиера Василев, който за няколко минути направи "изключителен пробив на необятните руски пазари", а след него зам.министър Катев "уреди" руския дълг към нас и удари в земята лошите седесари, които "искали повече, отколкото можели да вземат".

Принос във възраждането на българо-руските отношения даде и министър Свинаров, който подписа договор с руснаците за ремонт и модернизация на българските МИГ-ове. Значително затопляне се получи и при миналогодишната визита у нас на председателя на руската Дума Селезньов, както и след посещението на Георги Първанов в Москва.



В резултат на това неистово "оправяне"



търговията ни с Русия значително спадна, нито един МИГ все още не е ремонтиран, а работата с дълга се закучи. Поредният "небивал пробив" между двете страни бе осъществен с 3-дневно "празване" (както се изразяваше Живков) на Путин и 3 март. Въпреки че руският президент даде щедри обещания за бизнес и инвестиции, посещението му мина по-скоро под знака на риториката отколкото на прагматизма. И домакините и гостите заложиха на чувствата от миналото - Кобзон, кубанските казаци, Любомир Левчев, бутафорната рецитация на "О, Шипка" и т.н. Не стана съвсем ясно, защо бяха нужни три дни, за да се подчертае, че Русия не ни е забравила и че и ние не сме я забравили. Впрочем и тази тема се изтърка. Дори обичайните полемики "за" и "против" в медиите минаха вяло, а и политиците предпочетоха да си останат при клишетата - "преодоляване на ледовете от миналото", "руските пазари", "нови качествени отношения"...

Никой не каза обаче какви са били тези ледове и по каква причина са се появили.

По-голямата част от



намеците бяха отправени към правителството на Костов,



въпреки че именно то продаде "Нефтохим" на "ЛУКойл" и с това бе направена една от най-големите руски инвестиции у нас през последните 13 години. Пак по-негово време търговският обмен с Русия бе по-голям от сегашния, а президентът Стоянов на два пъти ходи на посещения. Тогава лично му бе обещавано от Елцин, че високите мита за български стоки ще бъдат намалени, а руският дълг към нас уреден. Нито едното, нито другото се случи, и то по руска вина.

За "необятния пазар" вече бе казано доста - първо, че е колкото този на Холандия, и второ, че от руската страна зависи на него да има български стоки.

Не по-малко странно бе и престараването с охраната на Путин. Предполагам, че за това вина носят и двете страни в желанието си да покажат, че руският президент не стои по-долу от американския, но все пак Шипка не е Чечня.

Единственото моментално следствие от визитата на Путин е, че Първанов най-после набра смелост да каже открито, че българската позиция по иракската криза може би трябва да се преосмисли. Нужни му бяха цели 2 часа конфиденциални разговори с руския му колега, за да се мотивира. Досега президентът си служеше само с намеци. Сега проговори, но май вече доста късно. Това обаче са теми, които вече сме обсъждали.