Случката е незначителна, но инак - напълно представителна. Обществото вече десетилетия си е забранило да мисли и да споменава за това. Нещо, което нявга бе правило за всеки сносно възпитан гражданин, днес е изчегъртано от кодекса за съжителството на поколенията. Самото му повдигане във всекидневието крие риск от враждебно освиркване. Този казус отдавна е свален от дневния ред. Погребан е. Прежален. Но може би тъкмо това ме изнервя.

На спирката при Раковата болница автобус 280 се опразва. Студентите слизат и нахълтват в метрото. Вътре в самия автобус настъпва стремително пренареждане - останалите в него пътници (и те студенти) чевръсто заемат освободените места. С режисьора М.Т. бяхме подхванали приказка и така изпуснахме началото на епизода. Забелязахме жената, когато вече ни бе отминала и се отдалечаваше към шофьорската кабина. Възрастна, бедно облечена, дори по днешните актуализирани мерки - старица. Вехт шлифер с вид на работна престилка, високи зимни обувки, в ръката старовремска мрежичка с празни бутилки. Ситнеше по пътеката, залиташе от движението, хващаше се отстрани за седалките. Момчета и момичета седяха там, някои от момичетата - в коленете на момчетата. Кълвяха с пръст смартфони и таблети, наместваха слушалки на ушите си - отиваха да се хванат о науката, не виждаха, че старостта минава покрай тях.



Не знаеха, че старостта, когато минава - идва...



Знам, че темата ще досади. Някога това се разискваше често и предизвикваше отегчение. Може би с право. В тогавашната преса бе напълно неуместно да се коментират сериозните проблеми на обществото, вестниците охотно се занимаваха с т.нар. "малка правда": младите не уважават старите, на съвестния гражданин не му приели празните буркани в магазина и т. н. (Това имаше и добра страна: когато в тогавашния печат се появеше нещо остро и критично, наистина значително и важно, то отекваше сред милиони. Изрязваха го, снимаха го на ксерокс, предаваха го от ръка на ръка. Нерядко и властта се задействаше, вземаше някакви "мерки", което може и да беше непредвиден ефект, но радваше душата.) Днес нашата тема предизвиква досада преди още да е повдигната. Вероятно почитта към възрастните е отпаднала като част от едно нелицеприятно минало. Да не припомняме от какви още обременителни правила и традиции се отърсихме пред прага на бъдещето, което кой знае защо се отложи.

Чудя се защо още ме занимава този автобус от Студентския град до Университета. Такива сцени могат да се видят и в трамвая, в метрото. (Честно ще призная, че има и обратни случаи - "старомодни" младежи отстъпват място на възрастни софиянци.) Но все пак автобус 280, пълен с будни, образовани и образоващи се младежи, утрешен цвят на нацията, в известен смисъл е една представителна извадка за утрешния ден на България. За една загрубяла България, в която днешните млади ще бъдат вече възрастни.

Новото време дойде с възгласи против привилегиите, обеща да приключи с тях. Две-три години след това написах, че единствената привилегия, която сме премахнали, е привилегията на старите хора да им отстъпват място в трамвая. (Помня, защото имах неприятности за това.) Но друго искам да кажа - когато тая привилегия ние сме я премахвали, тези момичета и момчета още не са били родени. Дошли са на света, когато тя е вече била отменена. Отменена, че и забравена. И нямат никаква вина.



Ние сме ги от тази привилегия освободили. Или ограбили - както ви се харесва.



В мига, в който осъзнах това, вече бях на крака. И въпреки това М. Т. ме изпревари. Изтича напред, прегърна бабката за рамото и я поведе назад. Настани я ласкаво и някак церемониално. Изправихме се в дъното на автобуса с намерение да си продължим разговора. Нищо не излезе. Наблюдавах кое от момичетата ще скокне от скута на приятеля си и ще заеме второто опразнено място. Никое не скокна.

Проговорихме си чак на спирката. "Да намери човек пари и да врътне една късометражка - размечта се режисьорът - без текст, без нравоучение, само хубаво да се разработи: кой как се разсейва, кой как си бърка в носа, как се скатава и се разграничава." И продължи: да се пусне на каданс, забавено, разложено на детайли, да гледа българина, да гледа живота си, себе си, хала си...

Посъветвах го да не се увлича. Българинът не иска да гледа живота си, нито себе си. Той копнее за нещо... различно. Това добро ли е или лошо? Кой да ти каже...