Кандидати за попълване на оределите ни армейски редици имало от Северозападна България само, а от другаде нямало, рече наскоро наш военен експерт. Най-трудно било да се намерят служболюбиви момци (и моми) от региона на Черноморското крайбрежие. Човекът обясни защо - тези от Северозапада нямали работа и пари; тези от морето имали - хотели, ресторанти и други услади, та не им се служело.

Армията, като всичко в този наш уникален живот, е пълно с противоречия понятие. Илюстрирам. Добре е да имаме силна и голяма армия, но какво само пищят тия шапки за заплати и привилегии при постоянната ни криза? И - хубаво е левентите ни да маршируват като по конец по парадите, а войската да показва свръхтехнологични мускули на евентуалните врази, но не е хубаво аз да съм редник в тези редици и да ме юркат по плаца разни тъпанари с пагони. Прекрасно е да се пее в захлас "Велик е нашият войник", но който е видял поне веднъж отблизо война, гледа да си завре ентусиазма дълбоко в противогаза... Защо ли? Прости неща:

1. На война могат да те убият.

2. На война могат да те осакатят.

3. На война е пълно с тежка, неприятна, често неплатена, ужасно рискова работа, пък радостите са повече от оскъдни.

Този приоритетен ценностен ред движи мотивацията за служба у много времена и народи. Нека сега оставим другото понятие -



патриотизъм, малко да почине.



Впрочем, преди да го оставим, е редно да упоменем, че патриотичните настроения по морето не са по-малко от тези в Северозападна България, примерно. Дори ако ги измерим с патриотомера, ще се окажат по морето повече, отколкото в северозападналия Северозапад. Поне откъм трибагреници по балконите и наличност в местните парламенти имам предвид. То пустият му патриотизъм също е противоречиво понятие. Както е забелязал още Иван Вазов, патриотизмът с винце, агне и юнашки песни е по-различен и несъмнено по-привлекателен от патриотизма при опасност от арест, кьотек и други беди.

Нашата армия, за която по-голямата част от народа се кахъри, че намалява и губи боеспособност, преживява горе-долу същото, което преживяват армиите на страни, вървящи по пътя на политическия плурализъм и свободното предприемачество. (Казвам част от народа, щото имаме и друга част, която твърди - армия не ни трябва, НАТО ни пази.)

Та - в подобни страни, навсякъде по света на служба отиват бедните. Така е било, така продължава. Това не е по-зле от другата ситуация, при която държавата с могъща десница пълни армията със задължителни новобранци, издържайки огромен контингент, под предлога че брани родината. (Брани, но главно защитава властта и статуквото, както и възпитава гражданството в дисциплина и послушание.)

В страните с наемни армии бедните служат от желание да придобият по-висок статут, да си уредят сетне образованието или жилището или и това, и онова, и трето. В армиите на заплата службата все пак гарантира ред привилегии. Правилно е такива войници да наричаме наемници. Наемниците от време оно демонстрират как понятието "патриотизъм" чрез няколко хитри манипулации скрива това, че бедните хора по света се изтрепват един друг за интересите на велможните хора по света. (Вторите, впрочем, не са по-криви от първите, защото първите го правят от желание да станат също поне малко велможни). Социалният и политическият резултат от наемната и задължителната служба така става доста сходен.

С тези свои



близки до анархо-либералната философия мисли



се улавям да си тананикам "Стейтъс куо" - "Отново в армията", и да се присещам за култовата книга на Хашек. Нека ви обърна внимание на епизод, който не се анализира особено. Той е, когато храбрият солдат Швейк, току-що освободен от ареста и лудницата и налегнат от ревматичен пристъп, е обзет от войнствен ентусиазъм. Швейк е у дома си, пее буйни песни, зове за бран. Забележете - не става дума за улицата, а за квартирата на Швейк, единственият му свидетел е г-жа Мюлерова. Цирк ли прави пред Мюлерова този прочут с непукизма си херой, у когото и най-проницателните имперски психиатри не могат да уловят ирония, макар да я подозират? Или е искрен?

"...докато госпожа Мюлерова, разплакана и разтреперана, цедеше кафето, храбрият войник Швейк си пееше в леглото:

Генерал Виндишгрец война е захванал

с тия от Изтока царски генерали.

Хоп, хоп, хоп;

война е захванал, така ми извикал:

- Помогни ни, боже, и Дева Марийо!

Хоп, хоп, хоп!

Под впечатление на страшната бойна песен ужасената госпожа Мюлерова забрави кафето и цялата разтреперана и изумена, се вслуша в песента, която добрият войник Швейк продължаваше да пее в леглото си."

Тази загадъчна загадка ме вълнува от години. Разчитам на нечия проницателност, по-силна от моята.