Съединението прави силата, казваме по нашите географски ширини. Че и на фасадата на Народното събрание сме си го изписали. Хубав девиз, спор няма, само дето все ни човърка подозрението, че тук съвсем не става въпрос за народа. Чие единство тогава? Да е гражданското - не е. Да е националното - дваж по-голямо не. На политиците? А, ето тука вече има нещо, върху което да се замисли човек. Съединението на депутатите прави силата им....

Ако има нещо, с което настоящият 43-и парламент ще се запомни, това е поразителната задружност, която демонстрира на моменти. Тук все някой с ГЕРБ се сдружава по теми и проблеми, не за друго - за народните съдбини! Международни кризи, икономически и социални политики, развитие и растеж - единомислие няма, но мнозинство ще се намери. Когато нещо трябва да се разреши така, че да удовлетвори груповите интереси на 240-те постоянни обитатели на НС и стоящите зад тях сили, се задейства механизъм на координация,



прецизен като швейцарски часовник



А разпределянето на държавни постове е като афродизиак - всички са удовлетворени. Само вижте как бързо и безконфликтно разпарчетосаха Комисията за защита на конкуренцията в края на юни. Местата в свръхважния икономически регулатор бяха разделени като бонбони за рожден ден. Най-голямото - председателският пост, отиде в чинията на ГЕРБ. Зам.-шефството взе Патриотичният фронт, а по един представител получиха Реформаторският блок и (о, изненада!) опозиционните БСП, ДПС и БДЦ. Процедурата по избора мина удивително гладко - без дискусии и хамалски разправии (ако не броим неколцина разочаровани реформатори, опитали се неуспешно да прокарат номинация на НПО-сектора). Човек би си помислил, че чутовният скандал, който се разрази в началото на годината и провали първия опит да се избере нов състав на КЗК, е бил некачествен фойерверк, избухнал на неподходящо място. Тогава единственият кандидат за председател на комисията - номинираният от ГЕРБ Росен Желязков, се оттегли под натиска на реформаторите, точно защото беше единствен. И сега претендентът за шеф на регулатора беше само един, и сега беше от ГЕРБ (че дори и родител на един от депутатите на Бойко Борисов), но в парламента се чу: "Одата на радостта".

Подобни случаи можем да си изброяваме до безкрая. Например, през април Съветът за електронни медии трябваше да се допълва с двама членове от парламентарната квота. Едното място взе ГЕРБ, а другото получи БДЦ на Красимира Ковачка (даже с повече подкрепа от човека на ГЕРБ) - единствената опозиционна партия, която чистосърдечно си признава, че последователно подкрепя управляващите. Вярно, депутатите на Ковачка ни баламосват, че всичко е в името на "провеждането на ключови за страната реформи". Но поне



не размахват публично юмрук срещу хората на Бойко Борисов



с едната ръка, докато с другата се здрависват с тях под масата, както правят БСП и ДПС. Бившите партньори в кабинета "Орешарски" ореваха орталъка, че ГЕРБ съсипват държавата и затова трябва да ходим на предсрочни парламентарни избори, а в същото време, когато трябва, си работят съвсем добре с управляващите. Къде беше опозиционността на БСП, когато депутатите на Борисов скришом им удариха рамо за кандидатурата за омбудсман на Мая Манолова, най-гръмогласния критик на управляващите в червените редици? За ДПС няма и смисъл да говорим - специалните им отношения с мнозинството се видяха с брутална яснота при ремонта на конституцията м.г. Както и при направо зловещата издънка с формираната под техен натиск анкетна комисия за намесата на Турция и Русия във вътрешната ни политика. Не заслужават коментар и още пресните опозиционери от АБВ - първата им работа, след като излязоха от управлението, беше да дадат подкрепата си за избрания от Борисов наследник на техния кадър Ивайло Калфин за поста на социален министър. Тогава социалистите (същите, които сега ще преговарят с АБВ за коалиция) обвиниха хората на Георги Първанов, че са "опозиция, която подкрепя управлението".

Тази мъглявина в отношенията е изгодна за ГЕРБ. Именно благодарение на тази ситуация хората на Борисов съумяват да



поддържат някакво подобие на управление,



макар че нито самостоятелно, нито с официалните си партньори имат достатъчно гласове в парламента, за да си осигурят стабилност и комфорт. "Когато си най-голямата парламентарна група, не трябва да имаш това високомерие, което може би донякъде го наблюдавахме в нашето поведение в първия мандат. Днес, когато вече сме си извлекли поуки от първия мандат, като управление и като поведение в парламента, днес единственото, което е важно за ПГ на ГЕРБ, е да градим мостове, а не да изграждаме стени", разсъждаваше наскоро по телевизията зам.-шефът на партията Цветан Цветанов. Прав е, другото е да си тръгнеш, но кой иска това? Нито управляващи, нито т.нар. опозиция.

Важното е да върви алъш-веришът. Това е единственото, за което можем да сме сигурни. И не само защото куп институции чакат парламентът да им определи шефове - от Комисията до финансов надзор до Националния осигурителен институт. А и защото търгашеството вече е базисният принцип, на който функционира Народното събрание. Цветанов каза, че "надписът на парламента "Съединението прави силата" е силата на всеки един политик да може да направи необходимия, допустимия компромис". Политиците обаче толкова пъти прегазиха границата между допустимия и недопустимия компромис, че отдавна я заличиха съвсем. Оттук нататък ни чака само една мъчителна и повтаряща се до втръсване игра. И можем да се обзаложим, че когато ни трябва, ще трябва да си я внесем.