Бих могъл с лекота да пусна две-три саркастични стрели към г-н министър-председателя Борисов за маниера му на говорене по повод последните политически събития. След атентата в Ница и изказванията на френския президент Оланд за усилване на ударите срещу базите на терористите в Сирия и Ирак Борисов си позволи критика към подобни закани, защото усилвали тероризма и защото при бомбардировките гинели и невинни хора. След опита за преврат пък в Турция премиерът възкликна нещо от сорта на: - тюх, всеки ден вече някаква беля взе да става по света. Беше направо изохкване.

Както казах,



бих могъл да пусна две-три стрели,



защото не е работа на малък лидер на бедна страна да коригира президент на голяма европейска страна, нито пък публично да се меси в "мироналагащите" мисии на съюзниците ни - уязвимо е. На мен, да кажем, ми е работа - аз си пиша, пък кой чел, кой не чел; най-много да ме наругаят хейтърите. А на него по служба и международна субординация по му подхожда да трае.

То другото му изказване е съвсем невинно, но в абсолютен дисонанс с шаблоните на управленския сленг. Съдържателно и интонационно звучи като констативен коментар от айляшко-квартален тип, а не като енергичното в такива случаи натъртване на всяка власт от типа на "вземаме мерки, ситуацията е под контрол".

Но не пускам такива стрели. Премиерът е великан на интуитивното, гений на собственото продуктово позициониране в центъра на колективната аура. Казвам го без ирония. Или с малка такава. Говори това, което мислят огромната част от нашенците. На прост и цветист по фолклорному език. Като притуриш към този несъмнен чар и асфалта, то поне половината от народната обич е неслучайно циментирана.

Толкоз за Борисов, портрети за него много, сега пиша за друго. То няма



да е весело като това дотук



Ние се оказахме страна с учудващо по-висока политическа култура от много съседни и несъседни нам държави. Тази констатация правя при всичкия ни национален нихилизъм и при склонното ни към мазохистични крайности национално самочувствие. Ние направихме преход от една система към друга без гражданска война, която една наша съседка изживя и която се разпадна посред взривове и удари с обеднен уран. Ние не станахме свидетели, при цялата слабост на много наши правителства, на опити за държавен преврат и на танкове в столицата, каквито видяхме у една свръхдържава - доскоро наш покровител, и у една съседна бивша империя - по-отдавнашен наш завоевател. Ние отгладувахме пет-шест кризи, но не увиснахме на врата на европейския фиск с многомилиарден дълг, учестяващ ритъма си като танца сиртаки. Ние се съюзихме с най-богатите и най-демократичните страни в света, но не ние инициирахме техните премислени или зле премислени външнополитически интервенции с армия и авиация. Тези намеси превърнаха няколко страни с диктатори в страни с много хаос и много трупове, а няколко континента в резултат на това започнаха да се чувстват като печално подобие на навикналата на атентати Палестина.

Допускам как тази теза ще накара всеки неин опонент да избухне: това се дължи не на държавна мъдрост в институциите ни и на демократична зрелост у народа ни, а на нашата политическа немощ и общественото ни овчедушие. Тоест ако бяхме по-могъщи, то ние щяхме, ние щяхме...!!!

Щяхме какво? Да завладеем с меч и възрожденски песни Македония? Да хомогенизираме нацията с масово наизустяване на "Аз съм българче" и десантни конвои около проблемните райони? Да излъчим хипнотизиращ всички лидер - като Атила или Бисмарк?

Ама моля ви се. Ето един могъщ лидер се очерта вече релефно на юг от нас. Аз си спомням преди две-три години как масово се бунеше Истанбул срещу неговото управление, как около паметника на Ататюрк се сбираха млади люде и скандираха за повече права и демокрация. От тогава до сега всички по-свободни медии, които можеха да критикуват държавното управление, бяха закрити или турени под държавен чепик, а арестуваните журналисти и писатели са десетки - знам това със сигурност, с някои си пишехме даже. Сега този лидер, минал впрочем и през затвор, вероятно ще става все по-могъщ. А всички гласове, освен тези, които не зоват за могъщество на родината му под негово управление, едва ли ще се чуват вече. В миналия брой писах, цитирайки Толстой, че могъщите държави носят повече зло на света от немогъщите. Бедата е, че носят повече зло



и на собствените си граждани,



но това те трудно разбират. И най-често го разбират впоследствие.

Напомних за лидера, минал през затвора, неслучайно. И наши такива лидери сме имали - слава богу, в миналото. Едни влизат в затвора, други излизат и почват да управляват, после излизат първите, свалят вторите, понякога се стрелят и си режат главите, а превратите са като неравноделния ни ритъм - чести, но все изненадващи.

Е, тези неща смятам за повей от Средновековието. Продуктовото позициониране пред този повей на могъществото от миналото е направо похвално.