Въведение.

Радан Кънев говори по телевизията за международното положение, намина и край Украйна. Статуквото в зоната на конфликта Кънев описа с литературна аналогия. С познавателна и културна цел привеждаме цитат от Кънев и цитат от Ремарк - последните редове от "На Западния фронт нищо ново". Аналогиите си ги търсете сами.

***

Радан Кънев: ...България е изправена пред съвсем други предизвикателства. Особено в тази вече толкова затормозена външнополитическа среда. Защото нали виждате как огледално се развиват нещата - как в момента, когато се случи това в Турция, веднага стана по-горещо в Донбас. И жертвите там се увеличават всеки ден в този замръзнал конфликт. Ама той замръзнал като "На Западния фронт нищо ново". Седем души са убити през вчерашното денонощие, украински войници. Сигурно другата страна, от проруските бунтовници, също има жертви. Това е едно денонощие замразен конфликт. Нещата там също загряват. (Пред НТВ.)

***

Ерих Мария Ремарк: Есен е. От старите войници не са останали вече много. Аз съм последният от седмината от нашия клас.

Всеки говори за мир и примирие. Всички чакат. Ако пак дойде разочарование, ще рухнат, надеждите са твърде силни, не могат току-така да се затиснат, без да експлодират. Няма ли мир, ще има революция.

Дадоха ми две седмици почивка, защото погълнах малко газ. В една градинка седя по цял ден на слънце. Примирието ще дойде скоро, това го вярвам и аз сега. Тогава ще си тръгнем за дома.

Тук мислите ми засичат и не мръдват по-нататък. Онова, което властно ме влече и очаква там, са само чувства. То е жажда за живот, копнеж по родния дом, то е кръвта, шеметът на спасението. Но това не са цели.

Ако се бяхме завърнали през 1916-а, щяхме да развихрим истинска буря от горестта и силата на преживяното. А сега, когато се върнем, ще бъдем уморени, съсипани, изпепелени, без корен и без надежда. Вече не ще можем да си намерим място в тоя свят.

А и няма да ни разберат - преди нас израсна едно поколение, което наистина прекара годините тук заедно с нас, но то си има дом и занаят и сега ще се върне по старите си места, и ще забрави войната - а след нас израства поколение, каквото бяхме ние преди, и то ще бъде чуждо и ще ни изтика настрана. Ние сме излишни за самите себе си, ще растем наистина, едни ще се приспособят, други ще се примирят, а мнозина ще стоят безпомощни - годините ще се топят и накрая ще засипят всички ни.

А може пък и всичко това, дето го мисля, да е само меланхолия и потрес, които ще се разсеят, щом застана отново под тополите и се вслушам в шепота на листата им. Не е възможно да си е отишла онази мекота, която хвърляше в кипеж кръвта ни, онова несигурно, смущаващо, идващо, хилядите образи на бъдещето, мелодията от блянове и книги, опиянението и предусещането за жените, не е възможно това да е загинало в барабанния огън, отчаянието и войнишките бардаци.

Дърветата тук светят пъстри и златисти, плодовете на скорушата червенеят сред листата, селските пътища се белеят към хоризонта, а лавките жужат като кошери от слухове за мир.

Ставам.

Сега съм много спокоен. Нека дойдат месеците и годините, те вече нищо не могат да ми вземат. Аз съм тъй сам и без надежда, че мога да ги посрещна без страх. Животът, който ме носеше през тези години, е още в моите ръце и очи. Дали съм го надмогнал, не зная. Но докато още го има, той ще си търси своя път, все едно дали онова, дето казва "аз" в мене, иска, или не.

...

Той падна убит през октомври 1918 г., когато по целия фронт бе тъй тихо и спокойно, че военното комюнике се бе задоволило само с едно изречение: "На западния фронт - нищо ново за отбелязване."

Бе паднал ничком и лежеше като заспал на земята. Когато го обърнаха по гръб, видяха, че не ще да се е мъчил много - лицето му имаше такова спокойно изражение, сякаш бе почти доволен, че е станало така.