Точно по обед от дъното на карето между блоковете в прокълнатата "Младост"2 се откъсна кълбо от светлина, мина високо над детската площадка, разблъска двете ризи, окачени на въжето, и избухна в стаята, където се залисвах с новините в интернет. Блясъкът ме изненада и ослепи, но изчезна след миг. Подир малко се повтори, после пак... И всичко това на кратки и неравни интервали, сякаш някаква хелиографна станция изпращаше точки и тирета: като извънредно съобщение, което се конкурираше със световната мрежа.

Излязох на балкона: точно отсреща, твърде далече от мен, жена миеше прозорец и мокрото стъкло произвеждаше искрящи отражения, с които обсипваше неделните етажи. Изненада ме не това, че посланието бе тъй неадресирано и произволно. Развълнува ме, че всичко туй се беше вече случвало и аз го познавах отлично: то просто бе "цитат" от едно стихотворение на Атанас Далчев, което като момче боготворях. Между всичките му знаменити творби "Пладня" е заредено точно с блясък и електричество, с каквито инак сдържаният, дистанциран поет рядко атакува читателя. Поезията на великите се състои от велики стихотворения, а не от книги, още по малко пък от "творчество". (Когато се припомнят и прославят книги, или се превъзнася т.нар. творчество, а не може да се назове голямото стихотворение, тогава става дума чисто и просто за най-груб, безсрамен критически PR.)

"Пладня" нито е най-страхотното от Атанас Далчев, нито е единственото, което във всеки миг мога да посоча. Но то тъй властно пренася в гъстотата от самота и застой, тъй тягостно обвива човека в атмосфера от задух и непоносимост, че образът на жената от прозореца идва като важен, неотложен, спасителен сигнал на живота. В някакъв миг на юношеството ми това стихотворение бездруго страхотно е съвпаднало с душата ми, за да го разпозная сега в странния светлинен морз, изпратен от далечния балкон.



Спи дълбоко пладнята. Не лъхва

над деня отнийде лъх ни вятър.

Съхнат устните, кръвта ми съхне.

Пее младата жена.. Разклатен

от ръката й прозорецът немирно

свети срещу слънцето и пълни

сянката на стаята ми с мълнии.



Каквото го има в поезията, някой ден ще се случи в живота. Важното е да си предупреден...

И все пак за момент ми се стори, че тая искряща шифрограма не е случайна, че това е някакъв знак, който поетът ми изпраща от вечността, и има нещо, което съм забравил, което дължа и следва да извърша. След кратко колебание реших, че това е историята от кафене "Шапките".

В "Шапките" обаче не се случи никаква история.

История бе онова, което последва.

Неколцина млади поети се припичахме на тротоара пред кафето до градинката на "Солунска". Всъщност, млад поет бях само аз, другите бяха вече известни, с кариера, те открито се ядосваха, че още ги "държат" млади. Бях току-що прогонен от телевизията, учех безработицата и убивах времето в компании. По "Солунска" откъм "Ангел Кънчев" приближи Атанас Далчев. Много пъти след това съм го виждал по тази улица - сам или със събеседник - та сега се затруднявам да кажа имаше ли този път някой с него, или не.

Поетът стигна до нас, приветливо, но и сдържано усмихнат, спря и ни здрависа. Всички станахме и тъй, на крака, проведохме няколкоминутния незначителен разговор, който за мен съвсем не бе незначителен, тъй като точно тогава ме запознаха с Далчев. Значи, разговаряли са другите, а аз само съм удържал страхопочитанието си. Поетът любезно приключи случайната среща и продължи към площад "Славейков", насядахме отново и - край.

Но това не беше краят. След чистката в телевизията бях попаднал в черен списък и безрезултатно търсех работа. Все пак приятели ми помогнаха да се "промъкна" в радиото, назначиха ме и още първата седмица ме посети спретнат мъж със сив костюм. Извади служебна карта, вързана на синджир. Каза ми и името си: Киров. Оплака се, че няколко месеца ме търси безуспешно - нямал съм адресна регистрация и никъде не се водя на работа. Сега, като съм постъпил, най-сетне ме открил. Край, помислих си, засякоха ме, изхвърчах. Но причината беше съвсем друга...

Мъжът ми припомни, че сме пили кафе в "Шапките" с поетите - каза точно с кои поети. И че е минал Атанас Далчев. И че сме станали на крака. Отговарях с "да", не бях забравил срещата. Интересувам се, рече мъжът, кой каза да станете прави! Изумлението ми се връща и днес, когато съм се нагледал на всичко, което може да се случи и наистина се случи пред очите ни в българския литературен свят. Знам какво представлява сместа от власт и славолюбие, знам как се създават и за какво служат "позициите", как се произвеждат "класици" и как се поделят пари - това тук никога няма да изчезне. Но посещението на Киров и вежливата преса на онзи разпит не приличат на нищо, което да се е случвало в живота ми.

Разбира се, че никой не бе давал знак как точно да разговаряме със стария поет. Изправили се бяхме спонтанно, едновременно - най-вероятно дори и не бяхме забелязали, че сме станали. Но някой ни бе видял или - още по-мръсно - някой от компанията ни бе наклепал. Някъде бяха се засегнали, сигурно някой от "легитимните" литературни първенци бе изревнувал и бе "сигнализирал" властта, че намекваме за "ревизия" на стойностите и клатим "устоите". Или пък просто бе го обявил за "демонстрация". И съвсем сигурно доносът не беше срещу нас, а срещу самия поет.

Защото властта си нямаше хабер от проблема и това бе всъщност моят проблем в момента: не можех свързано да обясня на Киров защо сме станали прави. Изглежда и никой от разпитаните преди мен не бе му дал такова обяснение. Разговорът беше тягостен, въртеше се в кръг и за да го убедя, че всичко е съвсем невинно, че няма никакъв заговор, нито пък подстрекател, а просто ни е идвало отвътре, не му рецитирах, а му разказах едно-две стихотворения, между които и "Носачи на реклама" - сигурно заради критиката на капиталистическата действителност.

Киров се оказа човек схватлив, разбра поне това, че поетът наистина не ми е безразличен. Попита мога ли да му дам книга от Далчев - трябвала му, за да се обоснове пред началството и да приключи случая. Изданията на поета тогава бяха рядкост, имах стара, изтерзана, докопана при антиквар "Ангелът на Шартър" - и отпред и отзад липсваха страници. Не посмях да го излъжа и със свито сърце му я обещах. Надявах се да забрави, но след няколко дни той позвъни и я отнесе. Никога не ми я върна. Може би е останала приложена към преписката. Тъпото е, че "там", някъде, тя сигурно лежи редом с доноса на онзи негодник от компанията, за когото съм сигурен (изчислих го, все пак), че ни натопи....