----

Димитър Шумналиев e известен писател и журналист, носител е на международната литературна награда "Балканика", лауреат е и на различни други награди. Автор е на много романи, а наскоро излезе от печат и книгата му "Бяло сладко", в която става дума и за исторически събития от близкото ни минало.

---

- Вашият нов роман "Бяло сладко" се гмурва в темата "Дънов" по доста приказен начин. Защо я избрахте?

- Всеки българин поназнайва нещо за Петър Дънов, чул-недочул, чел-непрочел. Така живееше в съзнанието ми този мъж, като обвеян в много значения и много противоречия будител. Преди десетина години се преместих да живея в кв."Изгрев", всеки ден минавам покрай гроба на Учителя, понякога сядам в дъхавата градина, поддържана всеки ден от братя и сестри. Вероятно това място пази някаква особена загадъчност, енергия, както е модерно да се казва. Засилва самовнушението. На върха на елипсовидната рамка на гроба е изкован пентаграм. Гълъбите живеят по дърветата. Цари тишина. И ей така, както си седях веднъж и посрещнах залеза, ме обзе идеята да се втурна в архива на Петър Дънов. На две минути от гроба на Учителя е домът на Бялото братство. Богата книжарница с учтиви продавачки, които са по-скоро консултантки. Деца свирят, пеят, учат. Кухня предлага топли вегетариански ястия. И тук, на ул."Ген.Щерю Атанасов", се чува тишината. Странно обаяние.

Обичам архиви, обичам да се ровя в документации, изучаването на делото и посланията на Дънов не бе благодатно, по-скоро рисково, понеже попадах на много ментета. Разни анонимници изкарваха на гърба на Учителя добри пари - пазарът е залят с фалшификати. Истински запознати с биографията на Дънов хора ме консултираха, доказваха ми кое е автентично, кое съмнително. Така избрах темата: като поклон пред Учителя. Сам той отбелязва, че не проповядва религия.

- Дънов и дъновизмът само слава ли носят за България, или са противоречиво явление? Знаем, че на Атон излязоха книги, които разобличават дъновизма, критикуват и Ванга. Вие какво мислите?

- Чудя се на някои млади отци защо ругаят. От време на време някой се изтъпани пред телевизия - няма значение коя - и почва да произвежда анатеми. Не с факти, а с апломб. Наскоро някой си отец Димитрий притесни водещата с крясъците в студиото: И Петър Дънов, и Ванга са началото на антихриста. От което стана ясно, че този поп не е чел нищо от Петър Дънов. Или го е чел като сътрудник на Държавна сигурност.

Между другото, Георги Димитров и Петър Дънов живеят заедно в къща на ул."Опълченска" 66 в София. Кой я купува, кой наследява - дълга история. По-важно е, че неведнъж при полицейски хайки Петър Дънов спасява Георги Димитров. По тавана синдикалният оратор се промъква в хола на Петър Дънов и сяда сред учениците му. Документиран е случай, при който Георги Димитров се крие под леглото на Петър Дънов, влиза полиция, що да види. Дънов спокойно седнал на кревата и чете вестник. Никой не посмява да проверява. Дънов и Димитров поддържат в годините редовна връзка, топли отношения, понякога разменят тайни писма, доставяни от куриери. Дънов умира 1944 г., слава богу, не доживява Народния съд, национализацията и гоненията. Комунистическият министър на вътрешните работи Антон Югов забранява тялото на Учителя да бъде погребано в квартала на дъновистите. Един брат успява да се свърже с генералния секретар на Коминтерна. От Москва Георги Димитров разпорежда починалият да бъде погребан в "Изгрев", в частен имот. През 1947 г. къщите и дворовете, цялата недвижима собственост на Бялото братство са присвоени от народната власт. По-късно върху терените на дъновистите се изгражда посолството на Съветския съюз. Вероятно защото историята обича да се храни с парадокси.

- Имате ореола на познавач на любовта. Тя болест ли е, както твърди Маяковски, или е най-важната част от здравето ни?

- Е, Маяковски е поет, поезията открай време ражда дефиниции, образи, сравнения за любовта. Слава богу, никой досега не е създал рецептата на любовта, не я е разгадал. Инак щяхме да бъдем нещастни отвсякъде. Представете си: раждаш се, живееш и знаеш какво е любовта. Скръб! Тотална скръб. Знаеш какво те чака, коя те чака и защо те чака. Следваш указанията. И не остава нищо нито за разгадаване, нито за учудване, нито за страдание. Затова да следваме любовта, а да не я дефинираме. Напразните усилия на любовта са верен призив за повече изненади. За повече здраве. Макар че човек трябва да се пази от многото любови - идва навикът, изненадата увяхва. Затова не уважавам донжуаните, включително и в българските ширини. Любовта също е способна да убива. Пазете се от неистови победи. Понякога любовта нанася сладки отмъщения. Я, май отивам към дефиниция...

- Ами я опитайте да дефинирате от какво е болен светът днес? Всеки ден става някаква пукотевица, нещо трагично и кърваво някъде. Медиите ли правят така, че това ни изглежда повсеместно, или наистина светът лудва?

- Светът не иска да заобича демокрацията - и тя няма дефиниция. Как да се влюбиш в система, която си крие тайните. Как да я разгадаеш, когато си сменя природата. Демокрацията е прекрасна изневерница. Тя обича доказателствата, а доказателствата обичат да стрелят.

- Обречен ли е тогава на разруха светът на патриархалните добродетели?

- Патриархалните ценности са вкопани във вековете, но съдържат идеологически униформи. Религиите не желаят да ги превърнат в световно поведение, тъй като проповядват преди всичко собствените си доктрини, собственото си оцеляване. Защо в Турция свалят портретите на Ататюрк? Ислямизацията ще иска да сложи бурки и това е победа на диктатурата - нямаш право на избор. Нещо като задължителното гласуване у нас.

- Старата София, така добре описана в романа ви "Феродо" - какво стана с нея? Новата има ли същия чар за Вас?

- Запазихме култови сгради, успяхме да реновираме улици, ала не успяхме да произведем град-музей, град на спомена, на виенските балове и бялото сладко. Бул."Витоша" се превръща в градска сгледа, в артистична полоса, но при скъсаната връзка с уважението към миналото няма как да звучи като виенски бал. Ретрото е винаги на мода - в производството на бира. И при социализма, и при прехода не можахме да установим дали обичаме града си. Дали от спомените да не изковем битие.

- Има противоположни версии за българската култура - и че погива, и че разцъфва - както теориите за едновременно затопляне и захлаждане на планетата. Вие към коя се придържате?

- Културата не само у нас е гладна. Тя не успява да превърне вдъхновението в пазар, печели от сърца, не от билети. Най-големите музеи в света се хранят от държавата. Богати субсидии държат "Лувъра", "Ермитажа", "Прадо"... Живеят и частните домове на духовното. Ние така и не успяхме да предложим модел. И си играем на демократи - да бъде, или да не бъде Вежди? Политическият елит обича банките, не постановките на Пламен Карталов. При толкоз объркани ценности как да тържествува културата на един народ. Държавата е като Светия синод - дразни се от просия. Държавата вместо щедростта обича да си чете цесиите, Светият синод вместо Петър Дънов си чете рапортите до Държавна сигурност. "Цанков камък" е по-скъп от Народната библиотека. При това положение питането за повече култура отива на друго място. На върха на обществото, а всяко общество си има банка. Някъде се нарича "Лувър", другаде - КТБ.

- А Вие носталгик ли сте? Ако да - по какво?

- Примитивите не познават носталгията. Тя е биографът ни - напомня страсти, пише ни съжаления, съчинява оправдания, прави ни сътрудници на грешките. Не желая времето да се върне назад. Дано човечеството никога не изработи машина на времето. Представете си: натискаш бутон и си променяш миналото. Това е все едно да си убиеш живота. Да ми е жива и здрава носталгията!