С помощта на телевизията реката на времето сменя цветовете си по-бързо от всякога. Но не като в приказката: черната вода, после синята, после жълтата. В нашата река жълтата вода се редува с мътната и много бързо го правят. В днешната река генералът от паметника в Добрич едва ли ще напои коня си - чистотата й не може да се гарантира. Страстите около това завръщане след век отсъствие карат обществото да го посрещне със смесени чувства.

Впрочем вълненията около новоиздигнатите през последния век паметници в България



са повече традиция, отколкото сензация



Обяснимо, те затова са и създадени - да вълнуват, ако е възможно - и да вдъхновяват. Традиция е също повечето от тях да са свързани с унизителни, скандални, понякога криминални сюжети. Строителството на паметници между двете световни войни се превръща в отрасъл, вихрят се лобита, създават се множество комитети, които разпределят средства и налагат странни вкусове - понякога аматьорски, понякога солдафонски. Имах шанса по време на работата си в списание "Български воин" да познавам отишлия си несправедливо млад изкуствовед Николай Бошев - страхотен познавач на българската скулптура и също тъй необикновено прецизен изследовател на военните паметници. От разказите му, а и от статиите му, които публикувахме в списанието, добих впечатление и за светлата, и за тъмната страна на монументалния жанр от онова време.

В паметниците на загиналите във войните са пресовани слава и гордост, поклон пред бащите, планини от скръб и разбити надежди и живителна вяра, че подвигът им ще ни бъде вдъхновение и подкрепа за утрешни родолюбиви дела. Участието на велики български скулптори в тази "вълна" дава своя отпечатък - най-хубавите паметници са озарени от човечност и благородство, от промисъл за саможертвата като душа на подвига, за изстрадването на победата.

След Европейската война международна комисия по Ньойския договор определя къде ще минава границата ни със Сърбия. Английският представител в тази комисия заявява: "Българският народ не е варварски, щом след блестяща военна победа поставя такъв паметник, който изразява благородство и хуманност. Видин заслужава да остане в България."



Кой е този паметник,



кой е неговият автор? Това е паметникът на загиналите през Сръбско-българската война воини от 5-и пехотен Бдински полк. Автор е скулпторът Андрей Николов. Открит през 1911 г., през 1918 г. паметникът (може би) спасява Видин за България. Това е доста свободно заключение, но едно е безспорно: паметниците имат много по-голямо значение за живота ни, за бъдещето, отколкото им отдаваме. Раненият войник от пиедестала сякаш ходатайства за гражданите на Видин пред бъдещето, пред съдбата, пред кървавия ХХ век. Отговорност на съвременниците е да мислят с какви образи и с какво въздействие ще бъде наситено българското духовно пространство и след нас. Посланията, закодирани в мрамор, бронз и гранит, също моделират националното съзнание.

Впрочем посланието на видинския паметник, изглежда, не повлиява на градските първенци и на гарнизонните началства. Много скоро той става неудобен в града, решават да го заменят с друг, на загиналите във войните от началото на века. Творбата на Андрей Николов бива преместена пред железопътната гара, за да се появи в центъра друга, със съвършено друга естетика и, естествено, със съвършено различно послание. "С вихрено атакуващи, героични, непобедими, страховити войници, водени от патетично жестикулиращ офицер", уточнява Ники Бошев, който определя историята като "почти криминална "и я обяснява така: "Строителството на паметници в България през годините между двете световни войни... е не само поле за изява на скулптурни възможности и талант, но често е и благодатно място за реализиране на сериозни и бързи печалби, на което се развихрят и чисто икономически страсти... Както и може да се очаква, става дума не само за изкуство. По-скоро почти не се обсъждат художествени достойнства, а



се говори за задкулисни машинации,



ходатайства, злоупотреби с власт, предприемачество, цени на метал и на строителни материали...".

В този конкурс комитетът по построяването използва всички непозволени средства за отстраняването на спечелилия конкурса скулптор (В. Паскалев). Безконечни отлагания, възражения и несъгласия по всяка стъпка на реализацията, унизителни забележки и настоявания за промени, открито саботиране на проекта. В края на краищата, изнервен и унизен, Паскалев е отстранен. Възлагат паметника на загубилия претендент (Н. Кожухаров) и след като седем пъти отхвърлят неговите проекти, едва след осмия започва още по-скандалната история на строителството на паметника. За художествения резултат вече споменахме, но тук се разкрива и атмосферата, в която работят българските творци - проядена от сделки, с несигурни правила и без честни критерии, които да гарантират справедливост и високо художество.

Отделно трябва да споменем множеството провалени конкурси и одобрени, но непостроени паметници, ей така, заради едното славолюбие, всезнайщина или просто инат на различни военни и други началства от различни нива. Анекдотичен е случаят с паметника на загиналите във войните възпитаници на военното училище в София. Конкурсът се провежда цели... три пъти. Участват Андрей Николов, Иван Лазаров, Кирил Шиваров и други творци от цвета на тогавашната скулптура. Журитата класират най-добрите проекти, но военните не одобряват нито един, за да бъде осъществен. Накрая началникът на училището прекратява конкурсите и сам (!) проектира някакъв паметен знак, който бива поставен.

"Ресорът" бързо обраства с недъзите на българското общество между двете войни. И все пак благодарение на групата блестящи творци в българското монументално изкуство, които работят тогава, за днешните поколения са останали в наследство талантливи, родолюбиви и... честни военни паметници. Добрата традиция сякаш напира да се продължи, но се оказва, че тя "съживява" и старите болести, старите зарази.

Да се издигне паметник век след смъртта на героя би трябвало да ни гарантира, че това решение



е освободено от конюнктурата на неговото съвремие



и да потвърди валидността (безсмъртието) на делото му. Фондът за създаване на паметник на генерал Колев е учреден в годината на смъртта му. Достатъчно, за да потвърди проверката на времето. И конюнктурата веднага се вкопчи в него. Същата тя, само че наопаки, се обръща за трети път през този век - първо да пречи на неговото обезсмъртяване, а сега по възможност да го ускори.

Генерал Колев е харизматичен, безстрашен, извънредно талантлив военачалник. Дарбите му са признати още приживе и още приживе той получава статут на народен герой, попада в легендите и в българските семейства. И при социализма в много домове можеха да се видят изрязани от стари списания ("Българска конница" например) мустакатият му портрет или снимки на любимия му боен кон Пирин. (Освен на генерала свръхестественост е приписвана и на коня.) По-добър избор, с който да се ознаменува в бронз стогодишнината от краткото освобождаване на Добруджа, не би и трябвало да търсим. Той е достоен да олицетворява всички бойци от онази прочута кампания - до последния войник. Иначе генералът нито е освободил Добруджа ("Освободител на Добруджа" е прозвището на генерал Стефан Тошев, командващия Трета армия), нито Добрич (генерал Тодор Кантарджиев - 4.IX.1916). Няма защо да се претрупва с титли легендарният водач на българската конница. Легендата затова е легенда, защото е изчистена и вътрешно споена.



Един съвет: свалете конюнктурата от този образ, не е умно...



В съдилището на столетията писателят не е съдия. Той е в най-добрия случай свидетел. Това, което научихме за "кухнята" около създаването на паметника, ме прави песимист. Изместване на един готов проект, загадъчно унищожаване на модела, тихо възлагане на друг автор. Не е странно, че се сменя авторът, нито, че се вае нов конник. В България не е странно, ех...

Но и в България е странно, когато един опиянен от споходилото го внимание мъж изтърси пред хората: "Преди това имаше един проект на скулптора Крум Дамянов. Проектът според мен беше кретенски, идиотски". Много дръзко, но и безопасно - проектът (колко удобно!) е унищожен, няма база за сравнение. Но сянка от този грях, че първият образ бе погубен, сега неизбежно пада върху Конника. Аз съм отдавнашен, осъзнат почитател на генерал Колев, повярвайте ми - нямаше нужда от такъв грях!

Тъжното е, че така се сменя посланието на паметника (да си спомним Видин 1918!) и че точно посланието е невъзстановимо. Това изгубено послание бе дело на един от първенците на българската скулптура, автор на някои най-лични паметници от съвременността. Сега е изгубено завинаги.

Слушали сме, чели сме за българските зографи от Средновековието, за резбари от онова време. Когато ще изписват черква или започват иконостас, най-прочутите от тях влизали в пост, в смирение и целомъдрие - да са в общение с Господа, да усилват така дарбата и вдъхновението си. Изглежда, някои създатели на паметници не се нуждаят от такъв контакт с образа, който създават. Или поне не всички. Иначе от тях самите и от изваянията им щяха да струят съвест, чест, достойнство.

А относно пакостната традиция в строителството на паметници у нас - какво да я правим? Няма ли най-после някой ден с облекчение да възкликнем като в американски филм: "Я, традициите нe са това, което бяха!" Но то ще е все едно реката на времето край нашите брегове да потече бистра като сълза...