ЯПОНСКА КУТИЯ

Прахът на писателя Труман Капоти бил продаден на търг в Лос Анджелис. За останките на автора на "Хладнокръвно" наддавали купувачи от Русия, Германия Китай, САЩ и Южна Америка. Победила оферта от 45 хиляди долара. От смъртта на писателя през 1984 г. те били частна собственост. Собственичката им починала през миналата година и това й притежание било изнесено за продан.

У нас новината се яви лаконично, очевидно от един и същи източник. През миналия век тя би пораздрусала духовете. Днес минава "тихо, като през пустиня". Пазарна икономика и частна инициатива, не е прието да се коментира. Само един поет с остър език резюмира - сигурно и там писателският съюз не дава гробно място всекиму, та е трябвало да го приберат в кутия. Мно-о-ого смешно...

Писателската ми съдба за кратко, почти за миг, се преплете с тази на Капоти, по-скоро със сянката му. Съвсем добронамерен критик спомена някъде, че моите "частни случаи", нашумели в онези години, по нещо се родеели с "Хладнокръвно". Е, привидяло му се беше: "Хладнокръвно" бе световен роман, а моята поредица - вестникарски подлистници. (Ако по нещо наистина се допираха, това беше правото на отрицателния герой на самообяснение и на авторова справедливост. Не е малко и това, но бяха съвсем различни художествени задачи.) Издигнат мой душманин бе засякъл този коментар и пробва да разлае кучетата - учел съм се от американец. Западно влияние, идеологическа диверсия. Опита се да инструктира критици, но никой не се прежали. Замириса на саморазправа. Такива простотии се отприщваха тогава,че само ела и гледай! Но "частните случаи" имаха огромна читателска подкрепа, някой сложи и нея на везната. Размина се.

Докато на Капоти в САЩ не му се размина. Към душевното и творческо премеждие "Хладнокръвно" се прибави и отмъстителната преса на засегнатата в сърцето Америка. Океанът от читатели не успя да размие и омекоти натиска. Писателят закрея, оскандалиха го, "Хладнокръвно" бе последният му роман. Краят му бе преждевременен, наскърби милиони хора, които биха тъгували още повече, ако знаеха, че този край се е състоял в една резбована (казват, японска) кутия - вечния му дом.

Дълго след като приключих с "частните случаи", продължих да се наслаждавам на "Хладнокръвно". Възхищавам се и днес. Доближаването до автентичното Зло, неговото разплитане и осмисляне е изключителен писателски риск, там само избраници ще успеят. Факт е, че след като подари на литературата жанра "неизмислен роман", никой не можа да го повтори, дори да се доближи до него. (Впрочем и "Закуска в Тифани също", и всичко останало.)

Мисля, че напразно държат праха му заключен. Престарали са се. Ако бяха дали по една прашинка на всеки от милионите му почитатели, те щяха да го съхранят по-добре...



DEUS EX MACHINA

Под прозорците на хирургическия корпус изтощена от тревоги и безсъница женица обяснява по телефона на невидим събеседник: болният е "прескочил", закачили са го на машината и ще чакат организмът да се справи. Жената страстно, но и предпазливо се надява и едно от упованията й е именно в "машината" - тя ще дава въздух на дробовете, тя ще бди сърцето да не спре. В тая дума жаргонът на медиците включва системите, които поддържат огънчето на живота в безпомощното тяло. Тази "машина" за нея е като божество, което ще помогне на нейния болен. И жената я споменава с нежност.

Иначе в тези дни думата не разбужда у българина особено светли чувства. Единствената машина, която повиква тя в неговото съзнание, е машината за гласуване. Така се получи, че след откриването и участието на хиляди полезни, незаменими дори машини за разцвета на сегашния свят, машината за гласуване се наложи с мрачно и съдбоносно присъствие в днешния български живот. Пак удари нейният час, последни приготовления текат. Долавя се как я потягат, смазват и припалват. Ще пристъпят към производството на нова изборна победа.

Машината затова е машина, не може да й се противодейства. В зората на машинната епоха наивни предачи и тъкачи се опитвали да я спрат - лудитите в Англия, учили сме го в училище. Имали проста идея - да счупят всички машини и да спасят насъщния си. Железният им враг ги помел.

Писатели фантасти роптаят срещу настъплението на машините. Предсказват без стеснение как излизат от контрол, завладяват Земята, поробват човешкия род. После вкарват в тази роля роботите - също машини, неодушевени, но умни. Човечеството е нащрек (в лицето на своите фантасти) и донякъде внимава, когато изобретява. Но ето че недостатъчно! Защото измисли и машината за избори...

Тази проклета машина сама се задвижва, сама се поддържа и модернизира. От времето на Алеко не излиза от експлоатация. Онези, които я притежават, силно вярват, че всъщност това е машината перпетуум мобиле. Никога няма да спре.

В зората на драматургията с машина (каква точно, не казват) са били решавани най-заплетени ситуации в античните пиеси. Deus ex machina! Бог идва от машината и поставя всичко на мястото му. Днес, каквито и да са битките, споровете, клетвите и обвиненията, каквито и гласове да сте пуснали, Бог (или който трябва) идва от машината и си сяда на мястото.

Всички във властта идват от машината. И се мислят за богове.

Но пък и дефектът е машинен - непоправим.

И няма днес никакви луди(ти), които тази гадна машина да я направят на парчета! Веднъж завинаги...



КРАСОТАТА - НАЧИН НА УПОТРЕБА

Този фрагмент съм записал преди години, след едно пътуване до К. Много рядко правя това, за да запазя нещо, което ми се струва неизползваемо в писателския ми труд, но не бива да се забравя. Добавям го тук заради самодоволното заявление на един затлъстял политически играч, подвизаващ се днес като "експерт" по всички български проблеми. Приключвайки някаква безнадеждна дискусия, той мазно, но и обезкуражаващо се усмихна на зрителя: "Красотата ще спаси света".

Достоевски не е отстъпил на човечеството тази светла мантра, за да го извади от битката за собственото му спасение. Нито я е предоставил на всякакви такива юнаци, за да го баламосват. Самата красота трябва да бъде спасявана всеки ден и може би точно в това е пък спасението на света. Но ето го и обещаният фрагмент...

"В градинката зад автогарата в К. мъже в бели престилки, облегнати на линейка с отворени врати, си разделят наръч посипани с пудра захар милинки. Не е редно да заглеждам хората, като похапват, но погледът ми сам се отклонява към милинките - забранени са ми, нямам сили да го отместя. Напет, почти белокос лекар ме поздравява по име. Той ме позна, аз него - не. Объркан съм, но спирам. Това е доктор Г., знаем се "от миналото". Изяснявам го сам, с няколко нищо незначещи въпроса. Тази техника е позната на всички, които забравят лица и физиономии. Помага ми и този път, мисля, че човекът дори не забеляза.

Не го познах, признавам, но да съм забравил, не съм. Не и това.

Запознахме се в крайдунавско градче при разследването на едно смразяващо убийство, не писах за него. Бяха ме повикали, защото престъпникът не бил като повечето престъпници. Бе техник в консервната фабрика, но имал, каза ми прокурорката Щ., "интереси". В дома му намерили много книги, албуми с репродукции на прочути художници, плочи с хубава музика, между тях и със симфонична. Вече бях там, когато следствието стигна и до книгите и плочите - бяха на брат му, офицер на южната граница. Самият престъпник бе скучен, ограничен мъж, единствената му открояваща се страст бе тотализаторът. Бе погубил красива медицинска сестра, най-красивата, обект на сънища и на въздишки в градчето. Доктор Г. бе годеникът на жертвата, първият заподозрян за смъртта й, смазан от скръб и от разпити, подлуден от мълвата. Идваше всеки ден да научи новини от следствието, скръбта го опустошаваше пред очите ни.

И сега, облизващ захарта по брадичката си, се радва на срещата. Напуснал онзи град още тогава. Никъде не се задържал задълго. Не струпал дом, не събрал семейство. Не можал да се раздели с онази "връзка", много силно било чувството от младостта му. Тогава осъдили убиеца на смърт, но после спрели да изпълняват наказанията. На процеса се разприказвал, обяснявал как подтикът за смърт ставал по-силен от него. Всъщност той просто бе убил момичето, не бе злоупотребил с него, не бе го ограбил. Много зловещо, смърт заради самата смърт. Момичетата били две, той ги проследил и веднага след като се разделили, още зад ъгъла, убил. Убил и побягнал. Дори не успял да се наслади...

"Съдията - завършва сега докторът - го попита как е избрал жертвата, защо едната, а не другата?"

"Тази беше по-красива" - бил отговорът.