|
| Калин Донков |
Срамът е нужно и похвално чувство.
И универсално - изпитват го предимно честни хора, понякога и пропаднали. Енергиите на срама нерядко събуждат и задвижват човека към добро.
Те формират угризения в личността и в обществото. А угризенията подхранват съвестта. Но не може така: от срама, та чак до съвестта. Скачаме от една тема на друга - и все забранени. Угнетява и неравенството: едни се срамуваме, други - срамят. Срамят по избор: себе си, името си, семейството си, дедите си, племето си. Срамят с изгода или просто отвътре им идва. Да, повечето го правят от душа...
Отдавна-отдавна, откъм правилната стена на Берлинската стена един източногермански режисьор принуди преводачката да заеква: българите сме били предатели, обърнали сме се срещу съюзниците, това е позорно. Изгорях от обида (през оная война съм бил бебе!), но въобще не се усъмних, че за онзи разгневен немец (и той на моята възраст) отговорността за измяната се разпростира и върху мен. Не бях сигурен, че точно онази "измяна" трябва непременно да ме позори, но все пак самочувствието ми забележимо се влоши. Странно, имали сме немалко конфузни страници в новата си история, а точно онази, дето може да се разглежда и така, и инак, ме накара да разбера, че народите, както отделният човек вътре в тях,
имат чест и красно име - заедно ги носят и заедно ги губят.
Някой драсва върху някакъв документ, изломотва нещо в телефонната слушалка, угажда си на егото или от едната простотия - и после всеки сърдит германец (или милиони германци) и всеки засегнат народ (или много още народи) те третират като предател, неблагодарник и въобще мизерник. И се упражняват в чувство за превъзходство.
Дори не ви предавам преживявания след приключението на Варшавския договор от 1968 г. Може ли да се преразказват погледи? Чехите и словаците, които ме познаваха, знаеха, че съм невинен. Но стената помежду ни стоя десетилетия, не падаше. (Дори Берлинската я изпревари.) И мисля, че останки от нея ще се откриват още дълго, както днес при разкопки се натъкваме на зидове от далечни хилядолетия.
Твърде горчиво предчувствие, като знаем в каква държава живеем...
Животът не ми спести потвържденията за това. Изпитвал съм унижение и безпомощен сърбеж и заради открадването на останките на Чаплин, и от аферата със стрелбата срещу папата, и покрай мистерията около българския чадър. Чужбината е пълна с охотници, които да вложат пари и време в дискредитирането на отечеството. Използват всеки удобен случай, независимо дали им пада от небето, или са си го замислили и осъществили собственоръчно, нито дали е политически гаф или най-обикновена битова излагация. Виновни или прави, винаги е имало кой да сочи с пръст, да свирка и да дюдюка. Чувствал съм честта си наранена, гордостта си разколебана, достойнството си омърсено. Макар че мен лично никой не бе атакувал и дори никой не ме знаеше кой съм. Изстрадвах го анонимно, заедно с всички като мен, сметнали се засегнати и унизени. Разбрах, че част от честта и достойнството ми не са лично мои, че са общобългарско притежание, наричано от нашите деди национална чест и достойнство.
Има едно изречение, дошло от вековете, когато тези неща са имали висока цена.
"Всичко е изгубено, освен честта"
въздъхва в отчаяно писмо съкрушен френски крал след тежко поражение на бойното поле. Фразата става безсмъртна, припомняна е и цитирана, направо "присвоявана" от знаменити мъже в подобна безнадеждна ситуация. (За първи път я срещнах в чудесната повест на Людмил Стоянов "Мехмед Синап". Дете съм бил, а не съм я забравял вече един цял живот.) На днешните български "началници" трудно би им се обърнал езикът да произнесат подобно признание. За тях "чест" е като чуждица, от каквито езикът трябва да се чисти. Да омърсят честта си с лъжа, със сделка, с предателство за тях не е нито страшно, нито позорно. Нещо повече, загубата на чест, отказът от чест е сладкото условие за всяка кариера. С нея се започва. Лошото е, че това се отнася и за националната гордост и чест, които са им поверени за стопанисване и отбраняване. Те са им точно толкова безразлични, колкото на нас не са. И ги прахосват, накърняват, оскверняват на воля.
Правят ни за посмешище не само с Бай...ганьовския си облик, маскарят ни не само с къчовете си на европейския, а и на световния подиум. Изборът им на комични авантюристки за лице на държавата в най-сериозни организации втрещява партньори и публика. Този избор предизвиква изумление, дори страхопочитание - на какво са способни тия българи, нямат срам от Господа. В очите на съвременниците оставаме необясними, непознаваеми, непредсказуеми. Губим не само доверието, губим разбирането на съвременните народи. Общуват с нас предпазливо, нащрек, очевидно не се осланят, рядко протягат ръка.
Но Бог e с тях, какво от това, че безгрижно веселим планетата! И без друго векът започна доста мрачно. А и сме безсилни да ги спрем. Може би защото са нелепи и бездарни и гафовете, които произвеждат, по отношение на тях самите остават без последствие. Или защото, насърчени в собствената си необразованост, в нехайството си към ценностите, направо невменяеми за Доброто и Злото, те не ги забелязват.
Но вие усетихте ли
как държавата се препълни с гневни мъже и жени,
когато тази есен властта тихомълком започна да връща бегълци на Съседа? Видяхте ли тези хора - сърдити, възмутени, разярени от предателството, което властта извърши от името на страната ни, от наше име? И от това, което тя стори с честта ни? Срещнах много такива хора, продължавам да ги срещам. В един живот, в който възбудата и забравата се контролират централно, такава люта памет не може да е случайна.
Защото това ни опозорява, омърсява, дискредитира. То е против личния ни кодекс на честта, против правилата на българското национално общежитие, както и към проверената традиция на досегашните български държави. Иди обяснявай, че това се случва по причина на негодни, морално неграмотни хора, изпълзели нависоко във властта. Те мъчително импровизират, унило съчиняват, аргументират се нескопосно и отегчено, подхвърлят самоотричащи се измишльотини, знаят, че нищо не ги застрашава и безсмислено удължават агонията на честта в българския живот. Най-страшното е, дето успяха да ни убедят, че не съзнават какво са направили. Те не знаят цената на честта, нито (колкото иначе да са горделиви и докачливи) цената на достойнството.
Те няма откъде да знаят, че преди да посегнат на земите ни, съседи и други желаещи първо са посягали на честта ни. Ловки и коварни пратеници са настройвали европейски правителства, а чрез лобита, вестници и политическа корупция - и цели народи. Милиони са потрошили за това. Мрачният имидж на нацията ни и сега, след сто години, още не се е измил от нейното лице. Днес, ако някой още го прави, това му излиза значително по-евтино. Народ, който се отъждествява с някакви майсторки на румба и втрещяващи света кариеристки или подло предава на околните сатрапи бегълци, подирили спасение в неговата земя, не се нуждае от допълнително опозоряване. В днешния свят презрението му е в кърпа вързано.
Чувството, че сме оскандалени от собствените си управници,
се затяга около душите ни.
Всичко, което ни сториха, сториха го тук и сега - не в ООН, не в Брюксел, нито където и да е на границата. Извърши се пред очите ни, пред камерите, пред смаяната ни съвест.
Ние знаем, че най-трудно е честта да се запази непокътната. Че изисква всекидневна грижа. Че грижата за честта е всъщност дело, всеотдайно, безсънно. Но това е, което този народ е отстоявал най-ревниво и е най-скъпо заплатил. Обичаме да споменаваме, че сме неговите наследници. И ако искаме да поправим нещо в утрешната си съдба, трябва да се справим с тази заблуда.
Не, ние не сме наследници на този народ! Ние сме самият този народ. И досега, и днес, и оттук нататък ние бяхме и ще бъдем този народ.Няма кой друг. Трябва най-после да осъзнаем това. И да се погрижим за честта.
Поправка: за честта си.
